Кристофър Райд
Честотата на Шуман (23)

22.

Мексиканска брегова линия, недалеч от Мерила

„Бел 430 Джет Рейнджър“

27 ноември 2012

11:56

Мисия Исая — ден трети

Черен хеликоптер се носеше устремно към мексиканския бряг. На хоризонта се трупаха тъмни буреносни облаци. Хеликоптерът прелетя за миг над белия плаж и продължи към вътрешността непосредствено над върховете на дърветата.

Командир Висблат седеше вяло в задната част на кабината със слушалки на главата. Лицето му беше цялото в синини. Хеликоптерът не беше предвиден за хора с неговата височина и той беше принуден да пъхне краката си под отсрещната седалка. Махна лепенката от челото си въпреки прясната рана. Не искаше лепенки и бинтове по лицето си — смяташе, че с тях изглежда слаб. Гипсът на ръката беше достатъчна неприятност.

Погледът му не се откъсваше от гъстата джунгла, която прелиташе отдолу. Грохотът на турбината изпълваше тясното пространство. Висблат прехвърляше наум различните сценарии. Ако всичко беше наред, Уилсън Даулинг всеки момент щеше да бъде задържан. Едрият мъж се размърда, като се мъчеше да потисне желанието си да злорадства. Пулсът му се ускори от нетърпение. Скоро щеше да му се удаде възможност да покаже колко е добър.

Погледна си часовника и избухна:

— Казахте, че сме само на двайсет минути път! А това беше преди половин час!

Навигаторът нагласи слушалките си, погледна към пилота и се обърна назад.

— В момента приближаваме Чичен Ица. Имаше няколко гръмотевични бури, през които не можехме да минем.

Навигаторът и пилотът бяха американски екипаж, избран от Висблат в Сан Антонио. И двамата бяха доста изнервени — бяха нарушили без разрешение мексиканското въздушно пространство и всичко около тази мисия беше извън протокола, в това число и заплащането им.

— Казах ви да летите направо! — отсече Висблат в микрофона. — Без никакви отклонения. Бързам.

Гласът му изпращя в слушалките на пилотите.

— Нямахме избор — каза навигаторът. — Бурята беше прекалено силна.

Висблат изруга на глас, без да изключва интеркома. Грабна мобилния си телефон, сякаш се канеше да го запрати в стената, но се овладя и го остави внимателно на седалката. „Не е нужно да се ядосвам“ — каза си. Даулинг скоро щеше да бъде в ръцете му.

— Чичен Ица вече се вижда — каза навигаторът.

Висблат се надигна и се загледа към древния град. Стените на пирамидата Кастильо бяха покрити със стотици черни следи от изгорено, а площадът беше изчезнал под блещукаща на слънцето вода. Един зле повреден „Сааб 340“ лежеше в края на откритото пространство. Пронизителните сини очи на Висблат оглеждаха руините в търсене на Уилсън. Накрая той насочи вниманието си към Каракол. На платформата стояха хора. Висблат се усмихна. Това бе моментът на победата. Докато хеликоптерът се спускаше към руините, усмивката му изчезна.

Загадъчните черни белези по пирамидата изглеждаха необясними.

Висблат посочи надолу.

— Кацнете. Ето там.

— Не можем да кацнем във вода! — възрази пилотът.

— Ако си искате парите, ще кацнете — отговори Висблат. — Направете го. — Хвърли слушалките си на седалката. — Действайте!

Пилотът погледна разтревожено навигатора, но колегата му не му се притече на помощ.

— Прави каквото ти казва.

Пилотът спусна хеликоптера колкото се може по-внимателно и кацнаха сред облак от пръски. Висблат нагази във водата и погледна през заобленото стъкло на кабината.

— Чакайте тук!

Пилотът включи интеркома си и каза:

— Твоя беше идеята да се съгласим.

Навигаторът продължи да гледа право напред.

— Затваряй си устата и се съсредоточи върху работата. Внимавай да не затънем в калта.

Обезсърчен и с отпуснати рамене, Висблат газеше в стигащата до глезените му вода през лекия дъжд към мъжете, които го очакваха на стъпалата на Каракол. Рейнджърите го бяха отнесли. Вратът на лейтенант Диас кървеше. Мъжът до него притискаше рана — огнестрелна, доколкото можеше да прецени оттук. По лицето на третия се стичаше струйка кръв.

Висблат изтръска водата от кубинките си и изкачи каменното стълбище.

— Какво стана?

— Онази жена — отвърна Диас. — Простреля двама от хората ми, това стана!

Висблат погледна четвъртия войник, който лежеше по гръб с премрежен от болка поглед. Беше прострелян в хълбока.

— Попаднахме в засада. Нямаше как да се защитим.

— Изпатили сте си заради прекалената си самоувереност — изръмжа Висблат, взря се настойчиво в очите на Диас и накрая той не издържа и се извърна. — Предупредих ви, че може да се случи нещо подобно.

— Нямаше да сме тук, ако не бяхте вие! — Диас беше на почивка в Мексико, когато Висблат му се обади и му предложи работата, която можеше да уреди живота му. — Двама от хората ми са простреляни, за бога! А Джефри е със счупена глава. Всичко се прецака.

Хеликоптерът боботеше на площада и вдигаше около себе си концентрични вълни. Висблат извади плик и го хвърли на Диас.

— Това ще помогне. Вашият депозит, както се разбрахме. Двайсет и пет хилядарки.

Диас го взе.

— Хората ми са ранени. — Претегли плика на ръка. — Не е достатъчно.

Висблат се завъртя в кръг.

— Двайсет и пет, за да дойдете — такава беше уговорката. Това, че не спечелихте милион, си е ваш проблем. Казах ви да внимавате. — Мястото като че ли го разсейваше. — Казахте, че сте попаднали в засада. Как точно се случи?

Диас пристъпи неспокойно от крак на крак. Самият той не беше сигурен.

— Жената се появи изневиделица. Беше въоръжена. После всичко ми е размазано.

Висблат посочи локвата кръв в началото на стълбите.

— Какво е това? — Количеството кръв не съответстваше на раните, получени от Диас и хората му.

Лейтенантът пристъпи напред да обясни.

— Беглецът беше ранен при престрелката. Стана случайно — заоправдава се той. — Съвсем случайно.

— Казах ви, че не бива да пострада! — изригна Висблат.

— Куршумът мина през крака му — безизразно каза Диас. — Ще оцелее, бъдете сигурен.

— Разбрахме се да не го наранявате!

— Стана случайно!

— Това не е оправдание! — Висблат млъкна, мъчеше се да успокои засилващия се гняв. — Позволили сте една жена да ви разкаже играта. Господи! Направо не мога да повярвам.

Диас нямаше спомен какво точно бе станало, след като Уилсън свали слънчевите си очила. Целият епизод му се губеше. Помнеше само как дойде на себе си и откри, че хората му лежат ранени около него.

Висблат успя да се овладее.

— Взели са колата ви, нали?

— Зелен джип.

— В каква посока тръгнаха?

— Натам. — В гласа на Диас внезапно се появиха оптимистични нотки. — Ако вземем хеликоптера ви, ще ги хванем! Тръгнаха само преди половин час. Не може да са стигнали далеч.

— Забравете — сряза го Висблат и огледа ранената четворка. — Вече може да са къде ли не.

Огледа руините. Свещеният кладенец на Чичен Ица бълбукаше, гъста пара се издигаше от него като пушек от заводски комин. Погледът му се спря върху пирамидата Кастильо, чиято повърхност бе покрита с белези.

Явно Уилсън беше отворил успешно първия портал.

— Още можем да ги пипнем! — настояваше Диас. — Заслужава си да опитаме! В района няма много пътища.

Висблат го изгледа студено.

— Беше ви дадена възможност, лейтенант. И вие я проиграхте.

Обърна се и тръгна към хеликоптера. Уилсън Даулинг се бе доказал като трудна плячка, а Хелена Каприарти се очертаваше като непредвидено усложнение.

— Не можете да ни зарежете тук! — извика Диас. — Сателитният ни телефон остана в колата. Няма как да повикаме помощ!

Даде знак на хората си и двамата, които бяха във форма, вдигнаха автоматичните си пистолети и застанаха от двете му страни.

— Искаме си парите — извика Диас. — Висблат! Искаме си всичките пари!

Кипнал от ярост, Висблат се обърна и закрачи заплашително към тях със свити рамене и стиснати юмруци. „Всичко се свежда до зрителния контакт“, каза си той. Приближи противниците си без никакво колебание, като ги гледаше в очите.

— Стреляйте, ако можете! — предизвика ги той. — Хайде!

Знаеше, че е невъзможно.

Сърцето на Диас се разтуптя бясно и на челото му изби студена пот. Изпитваше страх, животински страх. Краката едва го държаха и незнайно защо не можеше да помръдне.

Висблат остана така, наслаждаваше се на смазващата си власт върху войниците, които бяха замръзнали като статуи.

— Хвърлете оръжията — изръмжа той.

Тримата пуснаха оръжията си като хипнотизирани.

— Така е по-добре — с презрителна усмивка каза Висблат. — Ще чакате тук. Ще се обадя по радиото да ви пратят помощ.

Нямаше намерение да прави подобно нещо, разбира се. Обърна се към хеликоптера, отново нагази във водата и тръгна през площада.

Висблат се качи в кабината и затвори вратата.

— Сега накъде? — попита навигаторът.

— Мексико Сити — отговори Висблат.

— Ще трябва да пуснем летателен план.

— Ами пуснете го! — озъби се Висблат. — Не ми пука какво трябва да правите!

— Ами те? — Навигаторът посочи мъжете на площадката на Каракол. — Изглеждат доста зле.

— Не ви плащам да си играете на спасители — отговори Висблат. — Казах ви от самото начало — вършете си работата и не задавайте въпроси.

Навигаторът зърна за миг очите на Висблат и моментално се обърна напред: нещо в тях го накара да изтръпне.

— Чу го — каза на пилота. — Мексико Сити, пълна газ. — Гласът му трепереше от внезапно обзелия го страх. — Трябва да влезем отново… — прочисти гърлото си — през американското въздушно пространство. Ще пусна летателен план.

Хеликоптерът се издигна.

Висблат стискаше и отпускаше юмруци в напразни усилия да се успокои. Погледът му се спря върху сателитния телефон на съседната седалка. Той го взе, натисна бутона за повторно набиране и вдигна апарата към ухото си. Нищо не му пречеше да опита.