Кристофър Райд
Честотата на Шуман (29)

28.

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“, хранилище G2

16 май 2081

09:25

7 дни преди опитното прехвърляне

Тесният склад миришеше на прах. Единственото осветление се осигуряваше от гола крушка, висяща от тавана. Покрай стените бяха наредени стотици кашони с избледнели баркодове. Лентите, намиращи се в много от тях, бяха чупливи и с изръфани ръбове. Бартън тършуваше в дъното на помещението. Накрая вдигна от пода дървено сандъче, постави го върху един кашон и отключи капака с малко ключе.

В сандъчето се намираше Медният свитък от Кумран.

Артефактът хвърляше наситени златни отблясъци. Само при вида му на Уилсън му прималя. Свитъкът приличаше на щафета — плътна метална тръба с дължима двайсетина сантиметра.

— Изумителен е, нали? — каза Бартън.

— Мога ли да го взема? — попита Уилсън.

Бартън кимна и Уилсън внимателно вдигна блестящия предмет от кадифената му подложка. Беше доста тежък, много повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Великолепно изделие — каза Бартън. Двамата се загледаха в артефакта като жени, възхищаващи се на новородено. — Ако се вгледате по-внимателно, ще видите, че на повърхността му няма нито една спойка или шев. Бил е изкован като едно цяло. Екип археолози от Харвард го открил под цял метър пръст, положен в груб керамичен съд. Находката им се състояла от две части — външна медна обвивка, в която бил скрит самият свитък. Външната обвивка била направена от три листа мед с чистота деветдесет и девет процента и размери трийсет на осемдесет сантиметра, увити около свитъка като станиол. За съжаление те били толкова силно окислени, че споровете дали да развият свитъка продължили цяла година. След множество дискусии, измервания, рентгенови снимки и дебати било взето решение външната обвивка да бъде разрязана на двайсет и три ивици. Находката била отнесена в Манчестър Колидж в Англия, където листата били срязани и свалени.

Бартън докосна свитъка с показалец.

— И вътре открили това. Екипът, който махнал обвивката, бил толкова изненадан от откритието си, че свитъкът бил пазен в тайна почти шейсет години, през които учените напразно издирвали съкровището от Йерусалимския храм. Интересното е, че текстът върху листата от медната обвивка е същият като този тук, но поради окисляването бил абсолютно нечетлив, докато листата не били нарязани и разгънати.

Уилсън завъртя свитъка в ръце. Малките релефни букви бяха като Брайлово писмо под пръстите му. Той долови нещо странно и приближи свитъка до ухото си.

— Чувате ли този звук? — Той замълча за момент. — Струва ми се, че вибрира!

Бартън се усмихна; беше се надявал да чуе това от Уилсън.

— Да. Медният свитък е изкован по такъв начин, че осцилира като кристал. Той всъщност е изработен не от чиста мед, а от сплав, с малко количество титан и никел. В резултат се получава вибрация с честота точно шест и половина херца. Интересното е, че именно тези вибрации ме накараха да обърна по-голямо внимание на свитъка. Радвам се, че и вие ги забелязахте.

Уилсън огледа свитъка. Рязката светлина от голата крушка по никакъв начин не намаляваше красотата му. Гигабитовото криптиране, което отключваше тайните на Книга Естир и Книга на Исая, се намираше в ръцете му.

— Не всички усещат вибрацията — каза Бартън.

Колкото по-силно стискаше свитъка Уилсън, толкова по-ясно долавяше трептенето.

— Можете ли да го четете? — попита Бартън.

Уилсън присви очи към малките знаци. Изчисти ума си от всички други мисли и се помъчи да преведе.

— „В горите в Долината Ахор. Четирийсет… нещо“. — Спря. — Не мога да прочета всички думи. — Имаше символи, които не беше виждал никога.

Бартън се потърка по брадичката.

— Опитайте.

Уилсън се съсредоточи още повече.

— „Под стъпалата“. Мисля, че пише това. „Вход от изток. Сандък с пари…“ — Още една дума, която не можеше да прочете. — „Да бъде открит?“ Мисля, че е това. „Съдържанието е… седемнайсет таланта“.

— Много добре, Уилсън. Впечатлен съм.

Уилсън погледна текста по-нататък.

— Не мога да разчета много от символите.

— Щях да се изумя, ако можехте — съгласи се Бартън. — Това не е стандартен иврит. Повечето староеврейски текстове са религиозни по характер. Медният свитък обаче е нещо друго. Част от речника му просто отсъства в другите древни документи. Виждате ли, сега си даваме сметка, че Медният свитък е бил изработен след написването на другите свитъци от Мъртво море. В известен смисъл това е напълно логично. Но ако това наистина е вярно, как се е озовал в пещерите? Тази загадка е една от многото причини всички да си мислят, че става дума за фалшификат.

— Не разбирам.

— Пергаментите са били скрити в пещерите от братството Хирбет Кумран през шейсет и осма година, за да бъдат спасени от римляните — обясни Бартън. — Отначало смятахме, че Медният свитък е бил скрит по същото време. Радиовъглеродното датиране на керамичния съд, в който е бил запечатан свитъкът, показва друго. Сега знаем, че Медният свитък е бил скрит там повече от петстотин години по-късно.

Уилсън се опита да смели чутата информация.

— В такъв случай онзи, който го е скрил в пещерите, е знаел къде се намират и останалите свитъци.

— Именно. Пергаментите останали скрити за почти две хиляди години. Загадката е защо е бил добавен и Медният свитък, при това петстотин години по-късно? Аз разбрах, че той е свързан по някакъв начин с книгите от Стария завет. По-късно открих, че връзката всъщност е гигабитовото кодиране в него. Ако Медният свитък не беше открит в пещерите на Мъртво море, никога нямаше да установя това.

— Петстотин години. Това са много поколения — рече Уилсън.

— Единственото ми заключение е, че Медният свитък е бил добавен от братството Хирбет Кумран, тъй като единствено те са знаели за пещерите. Това е интересно, защото проучванията ми показват, че братството било смятано за разтурено или избито през шейсет и осма година. Изглежда обаче, че сектата е продължила да съществува и много след инвазията на Веспасиан.

— Това братство съществува ли и днес?

— Не съм сигурен.

— Те ли са създали този свитък?

— И в това не мога да съм сигурен.

Уилсън огледа малкия склад и попита:

— Защо го държите тук? — Пред вратата нямаше дори охрана.

— Никой не подозира, че това е истинският Меден свитък. Поръчах да му направят копие, което сложих в главното фоайе на сградата на „Ентърпрайз Корпорейшън“.

Уилсън отново долови вибрацията на медната сплав по дланите си. Усещането някак го изпълваше с чувство за покой.

През следващите десет минути Бартън говори за Медния свитък. Беше обсебен от мястото му в историята. Оживеният разговор внезапно беше прекъснат от почукване на вратата.

Уилсън се сети да скрие свитъка зад гърба си. Вратата се отвори и на прага се появи висок слаб мъж в костюм с жилетка. Имаше гъсти буйни вежди, хлътнали бузи и многозначителна подигравателна усмивка, от която вонеше на власт.

— Джаспър — каза Бартън. — Ама че изненада!

— Познаваш ме — иронично каза новодошлият. — Обичам да изненадвам.

Бартън се зае с представянето.

— Уилсън Даулинг — Джаспър Тредуел.

Уилсън протегна ръка да се ръкува, но Джаспър не помръдна, а отбеляза с малко странен тон:

— Интересно място за среща. Абсолютно нестандартно, Бартън. Както винаги.

— Старая се.

Уилсън забеляза белия карамфил на ревера на Джаспър. Имаше меки ръце с грижливо поддържан маникюр. Костюмът му бе безупречен пример на европейската мода. Обувките му бяха излъскани до блясък. Вратовръзката му също бе великолепна — лъскава и бяла, с шарка тип рибена кост.

— Няма ли да влезеш? — попита Бартън.

Джаспър го изгледа високомерно, сякаш поканата го беше оскърбила.

— Дойдох само да ти кажа нещо. Няма да се задържам.

— Не-не, заповядай — покани го отново Бартън. — Тъкмо водехме интересен разговор за свитъците.

Коментарът изпълни Уилсън с безпокойство, но той реши, че Бартън знае какво прави.

Джаспър рязко пое дъх и в крайна сметка влезе в склада, макар и неохотно. За изненада на Уилсън и той, и Бартън явно смятаха да го игнорират напълно, така че той се възползва от възможността да ги наблюдава внимателно. Въпреки това му беше трудно да определи какви са отношенията им — и най-вече кой е главният. Бартън се чувстваше неудобно и Уилсън го усещаше, макар неудобството на учения да не си личеше явно.

— Какво има? — попита Бартън.

Джаспър сниши гласа си до шепот.

— Дойдох да те предупредя. — После отново заговори нормално. — Някой използва без оторизация системата за сигурност първа степен. Мисля, че трябва да я изолираме. Реших първо да се консултирам с теб.

Бартън се изненада.

— Някой използва системата?

— Да. Засечени са шестнайсет неоторизирани влизания.

— Шестнайсет!? Кой е зад тях?

— Не сме сигурни. Именно затова трябва незабавно да проведем разследване. Който и да е, досега успява да скрие самоличността си. — Последва дълга пауза. — Сигурността на „Ентърпрайз Корпорейшън“ е изложена на опасност.

— Разбирам — каза Бартън. — Трябва да започнем пълно разследване. Предлагам да се обадим и на полицията.

Джаспър поклати глава.

— Не е нужно. Ще се справим и сами. Мисля, че е важно да не допускаме намеса от страна на властите. Така е по-добре. — Погледът на Джаспър се плъзна из помещението и спря за момент върху празната кутия на Медния свитък.

— Доверявам се на преценката ти — отвърна Бартън.

— Е, това дойдох да ти кажа. — Сега Джаспър като че ли се чувстваше неловко. — Знаех, че ще те заинтересува, особено като се има предвид колко си потаен относно проект осемдесет и едно нула седем.

Джаспър тръгна към вратата, но спря.

— Просто от любопитство, какво правите тук?

Бартън изобщо не се смути.

— Търсех едни записки.

— Тук ли ги държиш?

Бартън скръсти ръце на гърдите си.

— Стари записки.

Джаспър го изгледа продължително, сякаш усетил, че Бартън го лъже.

— Ясно — рече той. — Просто исках да ти кажа за пробива в сигурността, това е. Познаваш ме — сигурността преди всичко. Съветвам те да внимаваш — някой може да наблюдава.

— Човек трябва да е внимателен само ако има да крие нещо — отвърна Бартън.

— Ама че нелеп коментар — презрително рече Джаспър.

Бартън се усмихна.

— Просто те изпробвах, Джаспър.

— Не е време за шеги — отвърна Джаспър. — Особено сега.

— Колкото по-бързо стигнеш до дъното на проблема със сигурността, толкова по-добре за всички ни — сериозно каза Бартън. — Постъпваш правилно.

— Много се радвам, че се запознахме — обади се Уилсън.

Джаспър му хвърли кратък твърд поглед и отново се обърна към Бартън.

— Искаш ли да оставя вратата отворена?

— По-добре я затвори.

Вратата щракна и се възцари пълна тишина.

Накрая Уилсън наруши мълчанието.

— Отношенията ви определено са интересни. Да не кажа отровни.

Бартън седна на един сандък и въздъхна:

— Лошо…

— Кой е този тип?

— Президентът на „Ентърпрайз Корпорейшън“. Вторият най-главен. Още по-лошото е, че дядо му е председател на борда на директорите.

— Винаги ли е толкова дружелюбен?

— Смятайте се за щастливец. Джаспър се държа с вас по-добре, отколкото с повечето. Не обича непознати. — Замълча за момент. — Мисля, че знае защо сме тук.

— През цялото време държах свитъка зад гърба си — каза Уилсън. — Но той видя празната кутия.

Бартън погледна таблета си.

— Да, забелязах. — Замисли се. — Знаете ли, май Джаспър спомена онова за системата за сигурност, за да ме уплаши.

— Защо ще ви плаши?

— Или ме следи самият той, или знае, че съм я използвал.

Уилсън се изненада.

— Използвали ли сте я?

— Да. За да ви наблюдавам, докато бяхте при свитъците.

— Шпионирали сте ме, така ли?

— Да — без капка срам отвърна Бартън, пресегна се и взе Медния свитък. — Нещата стават все по-трудни за предвиждане. Помните ли онзи звън в кабинета ми вчера, преди да влезем в банята? Написах компютърна програма, която да ме уведомява, когато ме наблюдават отвън. Сега ще изгубя това предимство.

— Не разбирам.

— Джаспър ще затвори всички системи. Наблюдението ще стане невъзможно.

— Така не е ли по-добре?

— Не. Лошо е. Най-голямото ми преимущество беше да знам кога някой ме следи.

— Но кой ви е следил?

— Не съм сигурен. И не мога да рискувам да привличам внимание с опити да разбера. Системата за наблюдение на Дейта-Тран е много сигурна и е нужно съдебно разпореждане за достъп до информационните логове. Сега Джаспър ще поиска точно такова разпореждане. И когато това се случи, ще бъдат въвлечени много хора — нещо, от което определено нямаме нужда. Сега не е време за разследвания.

— Но Джаспър каза, че всичко ще остане вътрешна работа.

— Въпреки това ще бъдат въвлечени много хора.

— Поне ще установите кой ви е шпионирал.

— Да, така е.

Уилсън знаеше, че усеща само частица от напрежението, под което се намираше Бартън. Залогът беше твърде голям.

— Какво ще стане, когато открият, че вие също сте използвали системата?

Бартън се усмихна.

— Ще стоваря вината върху вас, Уилсън. Ще им кажа, че съм ви сметнал за опасност за сигурността.

— Това ще свърши ли работа?

— Определено ще привлече вниманието им. — Бартън прибра Медния свитък в кутията и я заключи. — Както казах, нещата стават все по-сложни. Отсега нататък трябва да сме по-внимателни. Важно е да оставаме поне една крачка пред другите.