Кристофър Райд
Честотата на Шуман (36)

35.

Калифорния, Америка

Сграда „Меркурий“, етаж 2

19 май 2081

19:12

4 дни преди опитното прехвърляне

Бартън се чудеше как да препрограмира температурните подавания към транспортната капсула незабелязано и затова слушаше разговора, който се водеше около него, с половин ухо. Знаеше, че няма да му е лесно да заблуди екипа — всички бяха специалисти. Но трябваше да го направи. Единственият начин Уилсън да бъде изпратен седемдесет и пет години в миналото бе температурата на транспортната капсула да се повиши със седемнайсет градуса.

Карин, Бартън и Дейвин седяха на сините канапета в „зоната за дискусии“ и пиеха зелен чай, а вълните шепнеха тихо на заден план. Срещата им продължаваше вече повече от два часа. Над тях висеше холографски работен лист, пълен с данни от симулации на прехвърлянето, разделени на различни секции.

Дейвин виждаше, че Бартън не ги слуша внимателно, и затова повтори:

— Виж, Бартън, ако пратим Уилсън, без да го модифицираме, има реална опасност той да бъде отслабен при прехвърлянето.

Бартън се върна в реалния свят.

— Извинявай. Какво каза?

— Че Уилсън може да бъде отслабен при прехвърлянето.

— Какви ще са страничните ефекти? — попита Карин.

Дейвин избърса очилата си с кърпичка.

— Зависи колко далеч във времето ще пътува.

Думите му напълно извадиха Бартън от унеса му.

— Това пък защо? — попита той.

Дейвин си сложи очилата и обясни:

— Симулациите ми показват, че времето действа като филтриращ механизъм. Явно е свързано с магнитната честота на Земята. За щастие Уилсън ще пътува през съвсем кратък отрязък от времето. Трийсет минути напред е почти нищо. Въпреки това изследванията ми показват, че след прехвърлянето той може да стане обект на нападение. — Дейвин застана зад канапето и направи серия тай-чи движения. Ризата му беше извадена от панталона, престилката му бе измачкана. — Направих изчисленията. — Спря след третото движение, явно уморен от минималното натоварване, и разтри отпуснатия си корем. — Има вероятност да стане обект на оптична тракеноидна реакция.

Това беше последното, което искаше да чуе Бартън.

— Военните са направили пълни проучвания на феномена — добави Дейвин.

Карин вече работеше с таблета си и вадеше допълнителна информация на екрана.

— Защо се случва това? — попита тя.

— Очите са най-сложният компонент в хромозомната таблица — отвърна Дейвин. — На микроскопично ниво сетивните краища, наричани оптични тракеноиди, които свършват в окото, престават да отделят химикали в определени радиали от ириса. Ние тълкуваме подсъзнателно липсата на радиалите като страх. Всички човешки същества, в това число и ние тримата, са биологично програмирани да са враждебни към всеки, който показва слабост по такъв начин.

Дейвин се загледа в екрана.

— Това е основен инстинкт, който се корени в хищническата природа на предците ни. Когато животното умира, тракеноидиата секреция в очите му е нулева. Това на свой ред подсилва нуждата ни да убиваме. Ето ви причината защо серийните убийци изпитват желанието да продължават да отнемат човешки живот. Те се пристрастяват към оптичната тракеноидна реакция точно преди момента на смъртта. Точно така открихме феномена — при проучването на серийни убийци.

На екрана на Дейта-Тран се появиха страници поверителна информация.

Бартън слушаше с огромен интерес, като полагаше усилия да скрие вълнението си.

— Чела съм за това — каза Карин. — Това е и причината да видиш за първи път някой човек и неясно защо да го намразиш.

Дейвин посочи графиката в горния ляв ъгъл на екрана.

— Това се нарича слаба тракеноидна реакция. Отбелязана е в долната част на скалата. Наличието на дисбаланс или различия в радианите на двете очи може да предизвиква негативна реакция. Нещата, които могат да предизвикат слаб дисбаланс, са… заболяване, стрес, умора. Но това е нищо в сравнение с онова, за което говоря. Става дума за възможна нулева тракеноидна секреция. — Той посочи горната част на графиката. — Ефектът е неконтролируем. Както казах, военните са направили подробни проучвания.

Карин — пишеше бързо на таблета си — попита:

— Защо са се интересували толкова?

— За да намерят начин да усилят тракеноидите — отвърна Дейвин. — Разбирате ли, процесът работи и в обратната посока. С подходящите модификации те са се научили да получават хора, които те е страх да погледнеш. На теория биха могли да създадат войници, всяващи ужас у всеки, който ги погледне в очите.

— Супервойници — прошепна Карин.

Бартън разглеждаше внимателно графиката.

— И твърдиш, че Уилсън ще бъде уязвим?

— Не, не го твърдя категорично. — Дейвин посочи холограмата над тях. — Симулациите показват, че има двайсет и три процента вероятност от малък проблем. Да сме благодарни, че не ни се налага да пращаме Уилсън назад във времето. Тогава вероятността от силна реакция рязко скача и стига до сто процента. Разбира се, в зависимост от това колко назад в миналото го изпращаме.

— Двайсет и три процента не е чак толкова зле — отбеляза Бартън. Даваше си сметка обаче, че вероятността ще е стопроцентова при прехвърлянето на Уилсън в миналото.

— Защо вероятността се увеличава при пътуване назад във времето? — попита Карин.

— Според моята симулация — всъщност върху нея работихме с Андре — колкото по-назад във времето отиваш, толкова по-тежък става проблемът. Свързано е с магнитната честота на Земята. Нещо, известно като честотата на Шуман.

Бартън преглътна; отчаяно се мъчеше да скрие изненадата си.

— Прехвърлянето — продължи Дейвин — използва магнитното поле на Земята и при възстановяването откъсва малък елемент.

Бартън изтръпна. Това, за което говореше Дейвин, беше тъкмо задачата, с която трябваше да се справи Уилсън.

— Добре че не ни се налага да се тревожим, че го пращаме назад във времето — каза Карин.

През следващите десет минути обсъждаха как действат оптичните тракеноиди и преглеждаха получените от военните данни.

— Един въпрос, просто от любопитство — каза Бартън. — Как бихме могли да се борим с тракеноидната реакция?

— Лично аз бих препоръчал два метода — отвърна Дейвин. — Първо, правим молекулярна ДНК реконструкция на Уилсън, за да усилим тракеноидите му. Но не разполагаме с достатъчно време за това. И второ, можем да го снабдим със специални контактни лещи. Мисля, че това е по-лесното решение — няма да ни е трудно да ги изработим. След прехвърлянето ще можем да проверим тракеноидните му нива и да ги усилим при нужда, в контролирана обстановка. Без рискове. След това няма да ни е трудно да ги рекалибрираме, ако изникне проблем.

— А ако скрие очите си, ще бъде ли в безопасност? — попита Бартън.

— Тъмни очила или нещо подобно ще свърши идеална работа. Всичко, което покрива ириса. Постоянните контактни лещи са малко по-сложни, но мисля, че си заслужават. Очилата са неудобни. Може да паднат и тогава ще имаме проблем. — Дейвин посочи с пръст дясното си око. — Реакцията се предизвиква само при пряк контакт очи в очи. Да, предлагам да използваме затъмнени контактни лещи. Най-добре е да не рискуваме.

Зазвъня телефон и Карин скочи.

Бартън кимна.

— Прав си, Дейвин. Няма смисъл да рискуваме. Заеми се с изработката на лещите.

Карин закри слушалката с длан.

— Бартън. Г. М. иска да те види.

Бартън се зачуди каква ли е причината, но не се обезпокои.

— Кажи му, че идвам.

— Иска да заведеш и Уилсън Даулинг.

Бартън се усмихна насила — това изобщо не му харесваше.

— Кажи му, че ще отидем след половин час.

Едва успяваха да разрешат един проблем, а се появяваше друг.