Кристофър Райд
Честотата на Шуман (12)

11.

Хюстън, Тексас

Ричи Роуд, Бордърсвил

26 ноември 2012

02:35

Мисия Исая — ден втори

С писък на спирачки белият „Форд Импала“ рязко зави наляво. Джордж взе завоя доста по-бързо, отколкото искаше, защото педалът измина половината път, преди да подейства. Трябваше да смени накладките, но го отлагаше от месеци, както правеше с всичко, което искаше да направи в живота си.

Рязката промяна в движението изтръгна Уилсън от въглеродно-оксидния му ступор. Той се опита да се надигне, блъсна челото си в металния капак и едва не просна сам себе си в безсъзнание.

Джордж чу думкането и реши, че скъпоценният му форд се нуждае и от нови ресори на задните колела.

Щом зави по алеята, два едри добермана заскачаха радостно пред светлините на фаровете, сякаш бяха палета. Джордж се усмихна.

— Как са бебчетата ми? Татко липсваше ли ви?

Винаги се радваше да ги види. Колата все още се движеше, когато той завъртя ключа. Двигателят направи още няколко оборота, преди да замре.

— Стелт изтребител Едно каца — каза той, докато колата влизаше по инерция в алеята и спираше точно пред къщата.

Отвори вратата. Двете кучета моментално навряха муцуни вътре, за да оближат ръцете и лицето на господаря си — направиха го с бурен ентусиазъм. Джордж им заговори галено, нещо, което бе запазил само за любимците си, и започна да ги запознава със събитията от вечерта.

— Тате видя едни шантави шибаняци тази вечер. Точно така, шантави шибаняци. — Ясно си представи лицето на Висблат. — Единият беше голям грозник. Хич нямаше да ви хареса. Ама хич. Да.

Докато слизаше от колата, двата добермана, мъжки и женски, подскачаха радостно около него. Бяха високи, стройни и силни, с дълги муцуни и щръкнали уши. И двата бяха черни, с изключение на жълто-кафявото петно на гърдите и тесните жълто-кафяви ивици по бузите.

Джордж погледна с безпокойство светлозелената врата на дома си и попита шепнешком:

— Къде е мама? Хайде да не я будим, каквото и да правим…

Кучетата доловиха някакъв шум от багажника на колата и заръмжаха.

— Ш-ш-ш! — тихо им изсъска Джордж. — Неприятности ли искате да ми докарате? — Кучетата обаче не млъкваха и той леко повиши глас. — Тихо и двамата!

Резкият му тон ги накара да клекнат послушно и да млъкнат.

— Тихо! — повтори Джордж. — Да не съм ви чул.

Беше необичайно животните да реагират по този начин, но в момента Джордж най-много се тревожеше да не събуди Телма.

— Може пък тая кучка още да спи — прошепна той, докато вървеше на пръсти към вратата.

— Защо не си на работа, по дяволите? — отекна глас отвътре.

Джордж се закова на място и си даде сметка, че играта е свършила.

„Жива е!“

Инстинктът му казваше да се омита, но външната лампа светна и вратата се отвори, преди да е успял да вземе решение. Появи се едра чернокожа жена с ръце на кръста.

— Попитах, защо не си на работа?

В отговор Джордж пусна най-сладката си усмивка.

— Сладурче — папурче! Няма да повярваш какво се случи.

Опита се да й разкаже цялата история, но жена му изобщо не му повярва. Телма Уошингтън си имаше теория — стане ли беля, Джордж Ч. задължително загазва. Има ли работа за вършене обаче, Джордж Ч. ще си счупи и ръката, само и само да се скатае. Има ли пари — независимо от сумата, — Джордж Ч. ще се опита да ги открадне. При Джордж Ч. нямате нищо честно — а само лъжи. За нея той беше мързеливо, крадливо, арогантно шовинистично прасе.

Връзката им беше доста интересна.

Джордж не можеше да излезе на глава с Телма и затова не положи много усилия. Знаеше как ще се развият нещата. Затова след кратка разпалена размяна на реплики гласовете им затихнаха, както ставаше винаги. Крехкото примирие в домакинството на Уошингтън отново се възцари и светлината отвън угасна.

Двата добермана останаха обърнати към задницата на колата. Едното подуши багажника. Но въпреки че бяха неспокойни, кучетата не смееха да гъкнат. Мъжкият скочи на покрива на колата и ноктите му задраскаха по олющената боя; песът се завъртя няколко пъти и легна с глава между лапите. Женската продължи да клечи нащрек и да се ослушва, без да откъсва поглед от багажника.

Свит в скривалището си, Уилсън чуваше движение отвън, но бе твърде изтощен, за да му пука. Главата го болеше и той напипа огромна цицина там, където си беше ударил челото в капака. Намести умореното си тяло сред картонените кутии, за да му е по-удобно, и се унесе в неспокоен сън.

Мъглата безшумно изпълни двора и скри всичко. Беше типична зимна нощ в Хюстън — студена и неподвижна. В далечината, откъм международното летище, се чуваха самолетите, които кацаха един след друг.