Кристофър Райд
Честотата на Шуман (18)

17.

Хюстън, Тексас

Ричи Роул, Бордърсвил

26 ноември 2012

15:36

Мисия Исая — ден втори

Стиснала пистолета с две ръце, Хелена го насочи към кльощавия чернокож — а той само й се усмихна в отговор. Седеше на дървената пейка до входа на караваната си, със скръстени ръце и протегнал крака. Не изглеждаше разтревожен, изобщо. Хелена го беше заплашвала безброй пъти, бе го умолявала, дори се беше опитала да бъде добра с него, но така и не бе успяла да изкопчи допълнителна информация.

Двата добермана клечаха небрежно във високата трева, сякаш се намираха на пикник. Хелена внимаваше да не ги дразни повече от необходимото, но на тях сякаш изобщо не им пукаше какво става.

— За бога — умолително рече Хелена най-малко за десети път. — Не усложнявайте нещата излишно.

— Ти си побъркана кучка — отвърна Джордж. — Дума да няма.

— Защо мислите така? Кажете ми нещо!

Джордж направи отвратена физиономия, сякаш беше надушил гниеща риба.

— И в следващия момент ще тръгнеш да си играеш на медицински сестри с мен — Потръпна за по-драматичен ефект. — Без тия! Няма да си играеш извратените игрички тук, жено. Аз работя в болница, ясно ли ти е? Знам колко извратен е онзи фетиш с кръвта.

— Казах ви вече! Не знам за какво говорите. — Хелена изстена безсилно. — Защо не ми вярвате?

— Защото не може да ти се вярва, затова.

— Не може да ми се вярва? Сериозно ли говорите?

— Винаги говоря сериозно. Та аз съм Уошингтън!

— Явно ме бъркате с някоя друга. Не разбирате ли?

— Видях мъжа ти! — Джордж направи още една физиономия. — По-грозен е и от Кинг Конг!

— Не съм омъжена!

— И аз щях да лъжа, ако бях на твое място — успокои я Джордж. — Знам що за птици сте. Жена ми също отрича да е омъжена за мен. И на всичкото отгоре твърди, че не може да ми се има доверие! Ама че безобразие! Всички жени сте лъжкини.

На Хелена изобщо не й се слушаха още истории за брачния живот на Джордж. И без това вече беше засегнал темата безброй пъти.

— Вижте, господин Уошингтън, говоря ви истината. Трябва да ми повярвате.

Джордж невъзпитано завря кутре в носа си.

— Как да ти вярвам, като си насочила това пукало към мен?

Хелена пое дълбоко дъх.

— Пари ли искате? — Бръкна в джоба си и извади пачка двайсетдоларови банкноти. — Обзалагам се, че това ще ви развърже езика. — И хвърли парите в скута му.

Джордж зяпна пачката.

— На предател ли ти приличам? — Хвърли парите обратно към нея. — Не ми трябват мангизи от някаква извратена жена на ченге. Не ги ща!

— Майтапите ли се?

— Аз да се майтапя? Никога.

Хелена реши, че мъжът пред нея е побъркан и със сигурност друсан.

— Не може да става и дума за майтап, когато има цяла пачка Андрю Джаксън — сериозно каза Джордж. — Позовавам се на Петата. Точно така. Позовавам се на Петата поправка. И президент Андрю Джаксън би постъпил по същия начин.

— Искам само да разбера къде е мъжът, който е бил в багажника на колата ви.

— Да бе.

— Няма да му направя нищо лошо.

Джордж поклати глава.

— И ангел от небето да беше, пак нямаше да ти кажа нищо. — Над главите им прелетя пътнически самолет и се отдалечи с рев. Шестият за последните десет минути. Джордж го загледа, докато не изчезна от поглед, след което попита небрежно: — Нещо против да запаля? Помага ми да се отпусна… за разлика от вас.

Хелена сви примирено рамене.

— Защо пък не. — Отстъпи малко, свали оръжието и клекна пред него. — Предавам се, господин Уошингтън. Но да пукна, ако разбирам защо се държите по този начин. Та вие дори не знаете коя съм.

— Никога не бих предал приятел — заяви Джордж. Точно това е, осъзна той; Уилсън му беше приятел и той щеше да направи всичко, за да го защити. Дори това да му костваше цяла пачка двайсетачки.

— Но вие никога не сте виждали този Уилсън до днешния ден. Защо толкова държите да пазите всичко около него в тайна?

Джордж дръпна от цигарата и й се усмихна.

— Това е наша си работа.

Един от доберманите се примъкна до Хелена и клекна в краката й. Тя инстинктивно посегна и го почеса по главата.

Джордж смаяно гледаше как кучето му пазач се наслаждава на оказаното му внимание. Дръпна отново и издуха дима през дупката между зъбите си. После изсумтя:

— Казва се Естир.

Мокър език близна ръката на Хелена.

— А големият е Тайсън.

— Чудесни животни — отбеляза тя.

— Знаеш ли какво? Не мога да разбера. Тия двамата бяха най-големите гадини на света, особено към белите. — Джордж замълча за момент. — А виж ги сега. Просто не разбирам.

— Кучетата добре преценяват характера, господин Уошингтън. Може би разбират хората по-добре от вас.

Джордж отново дръпна от цигарата.

— Силно се съмнявам.

— Онзи човек, Уилсън, има информация, която ми трябва — каза Хелена. — Затова съм тук. — Посочи караваната. — Видях тази къща, видях и вас — през неговите очи. Видях го как си взема душ отзад. Видях го да гали това куче.

Джордж я гледаше заинтригувано. Искаше му се да й повярва, но логиката му казваше да не го прави. Тя беше красивата бяла жена, за която му бе разказал Уилсън. Нямаше друг начин.

— Този Уилсън не е обикновен човек — каза тя. — Направил е неща, които изобщо не мога да проумея… — Осъзна, че няма смисъл да продължава, и млъкна. — Ще го намеря — уверено заяви след миг — повече на себе си, отколкото на Джордж.

— Вече ти казах — каза той. — Нищо не знам.

Хелена се изправи.

— Ако ви заплаша отново, ще помогне ли?

Джордж се изкиска и от ноздрите му излезе цигарен дим.

— Май не. — Хелена прибра пистолета. — Знам, че се опитвате да защитите Уилсън от нещо, но грешите, като го пазите от мен. — Явно екскурзията й до Бордърсвил беше напразна. — Сбогом, господин Уошингтън. Желая ви хубав живот.

Джордж сложи крак върху крак и отдаде чест.

— Беше ми приятно да се запознаем. Отбий се някой път. — По негова преценка белите жени винаги означаваха неприятности.

Хелена отстъпи, като през цялото време не сваляше поглед от Джордж. Накрая се обърна и тръгна към колата си. Естир подтичваше дружески до нея.

Беше донякъде удовлетворена — вече знаеше името на Уилсън, което само по себе си бе неопровержимо доказателство, че мъжът, когото беше видяла, наистина съществува. Но за да научи повече, трябваше да чака виденията й да започнат отново — ако изобщо започнеха.

От запад се чу бръмчене. Този път не беше самолет и Хелена се обърна към засилващия се грохот. Над дърветата се появи черен хеликоптер с думата ПОЛИЦИЯ, изписана с бели букви върху фюзелажа.

Явно беше изпратен от детектив Олсън.

Джордж си помисли най-лошото. Ченето му увисна и цигарата падна от устните му. Идваше мъжът на блондинката!

Модерната черна машина рязко зави и намали скорост. Щеше да кацне на полето точно до границите на имота му.

Хеликоптерът се спусна с рев и кацна, вдигайки облак прах и боклуци. Задната врата се отвори и изскочиха четирима мъже. Въоръжени.

Хелена се извърна, за да скрие лицето си от прахоляка.

Джордж погледна към пушката си в тревата, но вече бе твърде късно. Тайсън понечи да скочи към неканените гости. Джордж се опита да го спре, но кучето с лекота се отскубна от хватката му.

Хелена разтърка очи и незабавно позна единия от мъжете. Беше го виждала неведнъж по телевизията — характерната му червена коса и внушителните размери не можеха да се сбъркат. Това бе командир Висблат от ХПУ, следван от трима тактически полицаи. Това не бе точно реакцията, която можеше да се очаква от детектив Олсън.

Тайсън се хвърли напред, като ръмжеше заплашително.

Висблат спокойно вдигна пистолета си и през воя на турбините се чу приглушен изстрел. Кучето се сгърчи насред въздуха и падна в разлюляната от перките трева.

— Не-е-е! — изкрещя Джордж и се хвърли с разперени ръце към ранения си любимец. От гърдите на Тайсън бликаше кръв. Животното вече не дишаше.

Висблат се появи от облака прах и извика:

— Къде е Уилсън Даулинг?

Джордж виждаше размазано от сълзите.

— Върви по дяволите! — изрева той, но дори сега му бе трудно да погледне полицейския командир в очите.

— Ще те питам още веднъж. — Висблат насочи пистолета си към него. — Къде е Уилсън Даулинг?

— Ти застреля кучето ми! — Обзет от ярост, Джордж погледна през рамо към Хелена, която бе клекнала и държеше Естир за нашийника. „Тя е виновна“, помисли си той. Жената викаше нещо, но беше невъзможно да я чуе от воя на роторите.

Висблат също погледна към нея и попита:

— Гадже ли ти е?

После рязко махна към Хелена и тримата му спътници тръгнаха предпазливо към нея с вдигнати оръжия. Джордж потръпна. В този миг си даде сметка, че Висблат не познава Хелена и че двамата не са женени, както си беше мислил. Тя през цялото време беше говорила истината.

— Питам те за последен път! — извика Висблат. — Къде е Уилсън Даулинг?

Джордж събра кураж и погледна командир Висблат в очите. Този тип беше още по-грамаден и по-грозен, отколкото го помнеше.

— Имам съобщение за теб — с подигравателна усмивка каза Джордж.

Заинтригуван от думите му, Висблат се наведе към него.

— Уилсън ми поръча да ти кажа нещо. Каза ми да ти кажа… — Джордж повиши глас, докато не завика, — че никога няма да го пипнеш жив, ЗАДНИК такъв! — И се разсмя като побъркан. — С голям кеф е шибал жена ти, да знаеш!

Висблат го халоса безмилостно през лицето с пистолета. От силния удар Джордж падна назад и изгуби съзнание.

Хелена погледна командир Висблат в очите, без да помръдва от мястото си. Главният полицай на Хюстън изглеждаше вбесен. В изражението му имаше нещо, което я хвърли в паника. Естир заръмжа и се опита да се хвърли към него, но Хелена я държеше здраво.

Запита се дали не е най-добре да се предаде.

И тогава си спомни обещанието, което си бе дала преди много време — че никога няма да се остави на милостта на никого, без изключение. Дори да е полицай.

— Искам тази жена жива! — извика Висблат.

Тримата полицаи се затичаха към Хелена с автомати в ръце.

Хелена вдигна пистолета си и стреля предупредително във въздуха. Полицаите моментално се метнаха на земята. Изведнъж вихрушката от прах се засили и полетя във всички посоки — хеликоптерът форсира двигателите и се издигна малко над земята. Хелена разбра, че това е моментът, обърна се и се втурна към колата си, следвана плътно от Естир.

Хеликоптерът отново кацна и командир Висблат се метна в него.

— Излитай — каза и посочи нагоре. — Искам тази жена да бъде задържана!

Пилотът беше изнервен.

— Ами той? — попита и посочи Джордж, който лежеше в безсъзнание на тревата.

Русата жена вече беше до колата си. Висблат перна пилота по шлема.

— Зарежи го! Онази кучка току-що стреля по нас! Излитай!

Пилотът натисна едно копче и заговори спокойно в микрофона на шлема си:

— П-27 иска разрешение за спешно излитане. П-27 иска разрешение…

Висблат сграбчи шлема на пилота и завъртя главата му към себе си.

— Казах: излитай!

— Сър, това е контролирано въздушно пространство! Посоката на вятъра е…

Висблат изскубна кабела на радиостанцията.

— Веднага вдигай хеликоптера във въздуха! Това е заповед!

Докато скачаше в колата си, Хелена чу как двигателите на хеликоптера изреваха. Погледна назад и видя, че тримата полицаи тичат към нея през храсталака. В отговор тя стреля отново, високо през дърветата.

Естир неочаквано скочи през скута й и се настани на съседната седалка. Май искаше да се повози. Хелена нямаше време да се разправя с кучето, така че превключи на задна и настъпи газта. Двигателят изпищя и черният мерцедес се понесе назад сред пушек от горяла гума. Хелена завъртя рязко волана, обърна колата, превключи скоростите и потегли на максимална скорост.

Тримата полицаи се смалиха в огледалото за обратно виждане.

Хелена си пое дъх, сякаш не бе дишала през последните две минути, и реши, че трябва колкото се може по-бързо да се свърже с баща си. Той щеше да знае как да постъпи. Тя включи мобилния си телефон и зачака да намери мрежа.

— Дай ми по-добър ъгъл! — извика Висблат. Беше се навел през вратата на хеликоптера, докато преследваха спортната кола към магистралата. — По-близо! — извика към кабината. — Не бива да й позволяваме да се измъкне!

Пилотът сниши машината непосредствено над дърветата.

Черният мерцедес отново се появи на прицела.

Висблат стреля.

Внезапно огромна сянка прелетя в небето над полицейския хеликоптер. Ревът, който я съпровождаше, бе оглушителен. За момент ярката слънчева светлина изчезна — пътническият самолет „Боинг 767“ със свалени колесници и спуснати максимално задкрилки прелетя точно над тях и продължи да се спуска.

В отговор пилотът на хеликоптера превключи на пълна мощност и рязко дръпна лоста за управление назад в безуспешен опит да набере колкото се може повече височина. Машината се стрелна нагоре и Висблат отлетя назад към седалките. Кабината рязко се наклони на една страна, после на друга. Завихрянията от крилете на авиолайнера имаха катастрофален ефект.

Носът на хеликоптера се килна надолу.

Двигателите избухнаха в пламъци.

Хелена би спирачки. Гумите запищяха и предпазният колан се впи в гърдите й. Тя загледа с ужас през предното стъкло как хеликоптерът се носи към земята и стъклената пилотска кабина се забива в настилката с невероятна сила. Перките се пръснаха на хиляди парчета, които полетяха във всички посоки, а остатъците от кабината задраха по пътя.

Металните отломки продължиха да се сипят няколко секунди.

— Боже! — Хелена гледаше втрещено какво бе останало от струващата милиони долари машина. После вниманието й се насочи към дупката от куршум в горния десен ъгъл на предното стъкло. Тя се обърна към добермана. — Искаха да ни убият.

Кучето я погледна разбиращо.

Най-неочаквано в кабината на хеликоптера нещо се раздвижи.

Задната врата рязко се отвори и Висблат се появи от смачкания корпус. Същинска река кръв бликаше от дълбоката рана на челото му, стичаше се по лицето и се просмукваше в ризата му. Той вдигна пистолета си и с препъване тръгна напред. Куцаше и явно беше зашеметен.

Хелена пое уплашено дъх. Полазиха я тръпки от очите на Висблат — пронизващи сини очи. Тя настъпи газта до дупка и се понесе с главоломна скорост към него.

Завъртя волана в последния момент.

Висблат се прицели и дръпна спусъка, но куршумът рикошира от пътя далеч вляво от колата.