Ярко зарево насищаше утринното небе в розово, жълто и оранжево. Живата цветна пъстрота избледняваше бързо — до изгрева оставаха само секунди. Златни лъчи внезапно изригнаха от хоризонта, последните остатъци от мрака бяха пометени и слънцето бързо се заизкачва по небосклона. Метрополията Хюстън, четвъртият по големина град в Съединените щати, се събуждаше от дрямката си. Коли и камиони изпълниха улиците. По тротоарите забързаха хора. Градът набираше скорост. Започваше поредният нормален ден.

Високо на покрива на небостъргача в центъра на града се вдигна странна вихрушка.

С проблясък се отвори портал във времето.

От нищото се появиха две микроскопични червени светлинки и започнаха да се въртят безмълвно една около друга над покрива. Като блестяха все по-ярко, те набъбнаха и се разделиха на четири, после на осем, а въртенето им ставаше все по-сложно. Непрекъснато се умножаваха и се въртяха с нарастваща скорост, докато не образуваха многохиляден вихър.

На трийсет и третия етаж на сграда I от кулите Пост Оук една служителка остави чашата си кафе. На покрива на съседния небостъргач се виждаше някакво червено сияние. Запленена от засилващата се светлина, тя застана до дебелото стъкло и я зяпна. Никога не беше виждала нещо подобно. Примижа и се вгледа по-добре. „Какво е това?“ — запита се.

От сърцевината на мъглявата вихрушка светлинки се появиха пръски от силно заредено електричество и тя забоботи. Металният парапет до нея засвети нажежен под напорите на свръхнагорещения вятър. Целият покрив вибрираше неудържимо. Боята се белеше. По бетона се появиха следи от изгаряне. Червените светлинки се събраха в сияйно торнадо. Феноменът пулсираше с чудовищна енергия — а после се взриви с трясъка на десетки гръмотевици.

Жегата на експлозията блъсна жената при прозореца в офиса в лицето. Тя вдигна ръце да се предпази, изпусна чашата и тя падна летаргично като на забавен кадър и отскочи от мокета пред краката й. Врели капчици кафява течност, мънички съвършени сфери, полетяха в лениви дъги и се пръснаха по пода.

Сякаш всичко в града се движеше с една четвърт от нормалната скорост. Чуваше се и някакво ниско бръмчене.

Милиони червени частици се пръснаха на хиляди метри във всички посоки, после една по една се понесоха обратно по предварително определени траектории към точката на взрива и се сляха в разтопена маса. Нещо започна да приема форма. Резултатът — човешка фигура — започна да се образува отвътре навън — костен мозък, кости, мускули, кожа и накрая дрехи.

Когато всяка частица най-сетне се намести на мястото си, се появи облечен в черно мъж. Увиснал във въздуха с разперени ръце. Свръхнагорещеният вятър бушуваше около него, държеше го някак над покрива и вееше косата му. И въпреки това жестоката температура като че ли не достигаше до него.

С проблясък на златна светлина вятърът утихна и мъжът падна по гръб върху димящия бетон. В следващия миг времето се върна към нормалната си скорост и звуците на града отново зазвучаха по обичайния познат начин.

Пътуването бе свършило.

Жената в офиса гледаше объркано падналата чаша. Какво се беше случило току-що? Пак погледна към покрива на отсрещната сграда. Червеното сияние беше изчезнало. Тя докосна с пръсти челото си — кожата й беше покрита с мехури.

Пътешественикът във времето лежеше на покрива блед и неподвижен. Бял дим се стелеше над него в неподвижния сутрешен въздух. Внезапно по безжизненото му тяло пробягаха електрически дъги, от които очите му се раздвижиха трескаво под клепачите. Лявата му ръка трепна, после и дясната. Гърдите му се надигнаха и той изпъшка и отвори очи.

Уилсън Даулинг успешно беше направил скок през почти седемдесет години назад във времето. Не изпитваше болка и дишането му бързо премина в нормален ритъм. Още се чувстваше вцепенен, трудно му беше да мисли. Остана да лежи по гръб на покрива. Взираше се през дима в синьото небе и се опитваше да сглоби всичко в ума си.

Просто лежеше и се взираше.

Спомените бавно започнаха да се подреждат. Беше с Г. М. и Джаспър в командния център, секунди преди скока. Нямаше съмнение, че нещата са се объркали ужасно в последния момент. Подценяване. И неясно защо Уилсън знаеше, че е голям късметлия да е тук, в миналото.

Ако можеха да прекъснат прехвърлянето, щяха да го направят.

Както и да е, в момента важно бе само, че е тук. Мисия Исая заемаше изцяло вниманието му — изпълняването на поставената му задача беше единственият начин да се върне у дома.

Повдигна предпазливо глава и се огледа. Покривът беше обгорен. Стотици струйки дим като от горящ тамян се издигаха в неподвижния въздух. Беше невъзможно да определи къде точно е това „тук“.

Сетивата му постепенно започнаха да се фокусират и той започна да усеща нагорещения бетон през дрехите си. По лицето му изби пот и той си даде сметка, че е време да става. Тъпа болка затуптя в главата му. Напрегна всичките си сили, седна, после се изправи и се запрепъва към парапета.

Намираше се на високо — на много високо, на покрива на някаква сграда.

Слоеве червеникав смог скриваха хоризонта. Слънчевата светлина проникваше през редиците високи сгради, струпани в центъра на града. Накъдето и да погледнеше, движението беше натоварено. Тротоарите бяха пълни с хора. Беше точно като в старите филми и на старите снимки, които бе виждал; точно както показваха собствените му проучвания. Изпита странно чувство на комфорт, когато вдиша мръсния въздух и усети вкуса му на езика си. Градът беше шумен — много по-шумен от всичко, което бе чувал. И чак сега осъзна, че Бартън е успял. Те бяха успели! Това със сигурност беше Хюстън — Хюстън в началото на този век. Прехвърлянето беше успешно, нямаше място за съмнения.

Откъм вентилационната система нещо изстърга и големите вентилатори на покрива се завъртяха. В същото време мислите на Уилсън станаха по-ясни. Припомни си, че се намира в потенциално враждебен свят. Трябваше да се владее. Да не забравя какво е научил. Да е съсредоточен, позитивно настроен, да живее в настоящия момент. „Всичко това е съвсем просто“, каза си.

Ставите му изпукаха, сякаш тялото му не се беше движило цяла вечност. Уилсън тръгна по почернелия бетон към пожарния изход. Незнайно защо сега положението му изглеждаше смешно. Беше пътувал през времето — Уилсън, пътешественикът във времето. Направо не можеше да повярва.

Хвърли последен изумен поглед към димящия покрив, а после слезе по прашните стъпала и отвори вратата. Озова се във фоайе с асансьори. Бяха шест, по три от всяка страна на площадката; над тях имаше надпис „Етаж 35“. Явно сградата бе наистина висока. И магнитната й сигнатура бе силна. Несъмнено това беше причината да се е материализирал точно тук.

Чу се мелодичен звън и вратата на един асансьор се отвори. Уилсън чу тихите звуци на класическа мелодия. С огромно любопитство пристъпи към огледалото в кабината и внимателно се огледа от различни ъгли. Въздългата му светлокафява коса беше разрошена и той прокара пръсти през нея, за да я приведе в криво-ляво приличен вид.

Отражението, което видя, го накара да се усмихне — не откри никаква промяна. Очите му си бяха все така тъмносини, кожата — почерняла от дните на открито преди пътуването във времето.

— Всичко върви доста добре — каза на глас.

Главоболието му като че ли се засилваше, но той реши да не му обръща внимание. От високоговорителя на стената се разнесе компютърно генериран глас:

— Спускане.

Уилсън натисна бутона за първия етаж и зачака вратата да се плъзне и да се затвори. Всичко беше толкова лесно. Реши, че Бартън Ингърсън несъмнено е гений. Пътуването във времето се бе увенчало с пълен успех.

Изобщо не осъзнаваше, че тепърва всичко ще започне да се разпада и че той няма как да го спре.

На течнокристалния дисплей запълзя дата:

25 ноември 2012

Това беше първата индикация за ужасното положение, в което се бе озовал. Според датата беше пристигнал с повече от шест години закъснение.

Докато вратата на асансьора се затваряше, от тоалетната се появи уморен наглед полицай, оправи колана с кобура и тръгна през площадката с вестник под мишница. Смяната му щеше да свърши след час.

Усети миризмата на изгоряло, спря за момент, а после се втурна нагоре по прашните стълби към светлината на започващия ден.

Пребледня, когато видя покрива. Бетонът беше почернял и във въздуха се стелеше пушек. Беше отсъствал само петнайсет минути. Посегна към пистолета, извади го от кобура и нервно се завъртя, оглеждаше се за движение. Боята от стените се беше обелила. Стоманеният парапет беше стопен. Пластмасовият му стол се беше превърнал в локва зелена пихтия.

Сърцето на полицай Франк Макгуайър думкаше толкова силно, че той едва чуваше собствените си мисли, докато натискаше бутона на уоки-токито си.

— Тук пост девет. — Огледа се отново, почти изгубил дар слово. — Нещо е станало. Някаква експлозия…

Радиостанцията изпращя в ръката му.

— Тук базата. Повторете съобщението.

— Пост девет! — повтори Макгуайър, този път по-развълнувано. — Някаква експлозия! На покрива! — Едва успяваше да се овладее. — Не зная какво точно е станало. Нямам представа!

— Пост девет, видяхте ли нещо?

— Нямаше да съм жив, ако бях тук горе — отвърна той.

Последва кратко мълчание, след което радиостанцията изпращя отново.

— Пост девет, останете на позиция. Вдигаме по тревога оперативна група. Повтарям — останете на позиция.

На всеки няколко секунди Уилсън поглеждаше пълзящата дата. В кабината звучеше тиха музика. Той се опитваше да прецени дали пристигането му шест години по-късно ще се отрази на мисията му. Честотата на Шуман вероятно щеше да е по-висока, но какви щяха да са последствията? Стигна до заключението, че Бартън е направил критична грешка. Температурата на транспортната капсула явно е била твърде ниска.

Изведнъж асансьорът спря.

Етаж 24

Вратата се плъзна настрани. Във фоайето стоеше въоръжен охранител и се взираше напрегнато в Уилсън. Беше набит, с дебел врат и увиснали бузи. Светлозелената му униформа беше опъната по широките му гърди, а черните панталони бяха малко къси за яките му крака и под тях се виждаха бели спортни чорапи.

„Прилича на булдог“ — помисли Уилсън. На ризата на мъжа имаше бадж с надпис „Охрана“ и името на някаква компания. Гладко обръснатата му кожа и прилежно сресаната коса показваха, че работният му ден тепърва започва.

Уилсън извърна поглед и се помъчи да се държи естествено, но продължаваше да усеща погледа на мъжа върху себе си. „Всеки момент вратата на асансьора ще се затвори — каза си той. — Всичко ще е наред“. На колана на охранителя имаше револвер и Уилсън го стрелна с поглед. За първи път виждаше такова оръжие отблизо.

— Надолу — каза гласът от високоговорителя.

Сякаш това беше знакът.

Охранителят скочи в кабината и го нападна.

Нямаше как да избяга! Нямаше как да се измъкне!

Думите на Бартън отекнаха в главата му: „След пътуването във времето ще си слаб. Очите ти ще те правят уязвим. Това е много важно. Ако не действаш както ти казвам, това може да ти струва живота“.

Охранителят го блъсна в задната стена на кабината и му изкара въздуха. Уилсън се опита да си поеме дъх и в същото време се сви, за да устои на пороя юмруци и ритници. Донякъде се чувстваше като страничен наблюдател — просто не можеше да повярва, че това наистина му се случва. Пребиваха го!

Паднаха на пода между затварящата се врата на асансьора и тя незабавно се отвори отново. Уилсън тръсна глава, сякаш се събуждаше от някакъв кошмар, и започна да отвръща на ударите. Раздираха се дрехи, потрепваха мускули. Уилсън замахна тромаво, но в отговор получи тежък удар в главата, последван от още един. Двамата пъшкаха от усилие. Беше животински двубой в най-простата му форма. Охранителят блъскаше главата на Уилсън в мокета и от устата му пръскаше слюнка.

Беше твърде силен!

Уилсън с мъка успя да каже:

— Активирай Пренатоварване.

Познатите студени тръпки минаха през него, докато се изпълваше с коктейла от адреналин, тестостерон и ендорфини. Скоро везните щяха да се наклонят в другата посока. Усети как силите му се удесеторяват и без никакво усилие запрати противника си от кабината във фоайето. Очакваше, че охранителят ще отстъпи пред новопоявилата се сила, но реакцията му не беше такава — той просто си възвърна равновесието, изръмжа и се хвърли безстрашно към него. Уилсън го блъсна, този път с такава сила, че той се тресна във вратата на отсрещния асансьор и се свлече на пода.

Но само след секунди се надигна отново, сякаш беше на пружини, и се втурна обратно, като крещеше. Уилсън изскочи във фоайето, приложи му ключ и задържа здраво главата му. Якият мъж се замята, драскаше и се опитваше да хапе, но хватката на Уилсън беше като менгеме. След секунди противникът му изгуби съзнание.

Уилсън заключи, че атаката на охранителя със сигурност е била провокирана от оптичната тракеноидна реакция. Нямаше друго обяснение. Контактните му лещи, чиято цел бе да предотвратят точно този ефект, явно не работеха. От джоба на ризата на охранителя се подаваха слънчеви очила и Уилсън ги взе — щеше да скрие очите си с тях.

Вратата на асансьора се затвори и той отново се озова в тясното пространство на кабината. Спокойната музика продължаваше да звучи в пълен контраст със ситуацията. Беше почти дразнеща. Уилсън разкърши рамене. Чувстваше се ужасно уморен. Вторичните ефекти от командата за пренатоварване започваха да се проявяват. Първо го изби студена пот и целият започна да се тресе. Това беше лесната част. След това дойде ред на мъчителната болка, сякаш във вените му потече киселина. Уилсън стисна зъби и едва се удържа да не изкрещи.

Трудно му беше да определи колко продължава болката, но винаги му се струваше, че са изминали не няколко секунди, а цяла вечност. Опита се да се овладее и да прецени положението. Дрехите му бяха скъсани и потни. Беше толкова слаб, че едва се държеше на крака. Долната му устна беше разцепена и кървеше. Единственото хубаво нещо бе, че главоболието като че ли беше изчезнало. Той погледна слънчевите очила в ръката си — те бяха единствената му надежда да избегне други сблъсъци.

Асансьорът спря отново.

Етаж 14

— О, не — прошепна Уилсън. Бързо си сложи очилата, пооправи си дрехите, избърса кръвта от устата си и нервно се дръпна в ъгъла на кабината. Ако го нападнеха пак, определено нямаше да има сили да се бие.

Вратата се плъзна настрани и влезе някакъв офис служител — среден на ръст, с бяла риза и синя вратовръзка. Погледна бегло Уилсън и насочи вниманието си към листовете в ръцете си. Асансьорът се спусна един етаж надолу, вратата отново се плъзна настрани и човекът излезе.

Уилсън изпита огромно облекчение, че отново е сам. Загледа как червените числа се сменят, докато отброяват етажите. Когато вратата най-сетне се отвори на първия етаж, чу глъчка.

Голямото фоайе беше настлано с мрамор. Ярката утринна светлина се отразяваше от стъкления таван. Температурата на въздуха бе неприятно висока.

Уилсън предпазливо пристъпи към парапета. Долу, на партера, през двойните врати влизаше безкраен поток от служители и се насочваше към асансьорите. Стотици хора, всички до един потенциални убийци.

Рецепционистката го погледна от бюрото си. Привлекателна жена. Когато извърна поглед и продължи телефонния си разговор, Уилсън си помисли, че очилата наистина го защитават. С леко накуцване заслиза по бялото мраморно стълбище към тълпата. Ситуацията го изнервяше, но като че ли никой не реагираше негативно на приближаването му. Непознати го блъскаха и бутаха, докато вървеше към изхода, но в това нямаше нищо необичайно. Уилсън излезе на слънчевата площадка, усети свежия утринен въздух по лицето си и понечи да въздъхне с облекчение.

Пронизителен писък обаче пресече въздишката му.

Полицейски сирени. Четири патрулни коли набиха едновременно спирачки на паркинга. Светлините на покривите им бяха включени. Ято елегантно облечени служители на реда изскочиха от колите и се втурнаха по стъпалата към него. Уилсън не схвана веднага какво става, но инстинктивно се обърна към сградата и се понесе с тълпата. Нищо не разбираше. От инцидента с охранителя бяха минали само една-две минути — времето определено не беше достатъчно, за да се изсипе толкова много полиция.

Полицаите си проправиха път покрай него и заеха позиция при входа.

— Влизането забранено! — извика един.

— Всички да се дръпнат назад! — обади се друг.

Тълпата започна да отстъпва и Уилсън заслиза по стъпалата с множеството. Още две патрулни коли се появиха от двете страни на улицата. Целият трафик около сградата беше отклонен. Полицаи с пушки бяха заели позиции на ъглите. Операцията изглеждаше добре организирана.

Пред сградата спря кола без отличителни знаци и облечен в черна униформа полицай се завтече да отвори задната врата. След секунди от колата излезе гигантски мъж с червена коса. Беше толкова огромен, че полицаят пред него приличаше на джудже. Вниманието на цялата тълпа, в това число и на полицаите, беше насочено към него. Уилсън се възползва от внезапно отворилата се възможност да се измъкне и изтича през улицата към една тясна пряка.

Командир Висблат се взираше сурово към покрива. Той бе най-старшият офицер от правоохранителните органи в града. Висок почти два метра, Висблат бе импозантна гледка в широкия си черен костюм. Беше на четирийсет и пет, с гъста вълниста рижава коса и леко изкривена захапка, която подчертаваше яката му челюст. Кожата му бе бледа, а около очите му смътно личаха тъмни кръгове от редовното недоспиване.

Внимателно огледа сградата. „Значи е станало тук“ — помисли си. Докато се оглеждаше, за момент зърна сянката на Уилсън върху една стена от другата страна на улицата. В следващия миг тя изчезна.

Внезапен глас го изтръгна от съсредоточаването му.

— Насам, командир.

Висблат погледна надолу към човека до себе си.

Полицай Бенсън сочеше в обратната посока.

— Входът е натам, сър.

— Специалните части качиха ли се на покрива? — рязко попита Висблат.

— Още не, командир. Пътуват насам. Ние пристигнахме първи. Изглежда, е имало някаква експлозия. Поисках да пратят и сапьорски екип.

На Висблат не му трябваха никакви сапьори, но това нямаше значение. Жертвата бе близо — усещаше го.

— Никой да не напуска района, докато не съм го видял лично, ясно? — Той посочи заповеднически към отсрещната страна на улицата. — Проверете пресечката. Мисля, че видях нещо там.

— Да, командир. — Полицай Бенсън незабавно даде знак на един от постовете да изпълни заповедта.

Висблат погледна тълпата.

— Отцепете целия район. Не ми пука колко ще хленчат. Никой да не напуска.

— Да, командир.

— Искам да видя полицая, който трябваше да пази покрива.

— Дадох заповед полицай Макгуайър да бъде изолиран, както наредихте.

— Искам да го видя. На четири очи — тихо каза Висблат. — На никого нито дума за станалото. Ясен ли съм?

— Да, командир.

Висблат зачака на площадката пред сградата, заобиколен от дисциплинирани униформени полицаи, като раздаваше заповеди.

— Разкарайте тълпата по-назад. Вие, проверете товарния вход. — Въоръжени мъже се впускаха да изпълнят нарежданията му. — Искам пропускателни пунктове в радиус километър и половина — продължи Висблат, описвайки огромен кръг с ръка.

— Това са десетки улици и пресечки — обади се един полицай. — Нямаме достатъчно хора, за да покрием всички.

Висблат го изпепели с поглед.

— Просто направете всичко, което е по силите ви.

Нещо в очите му накара полицая да настръхне и той отвърна покорно:

— Да, командир.

— Това е моментът, който чакаме от толкова време — продължи Висблат. — Намерете беглеца и ми го доведете. Действайте!

Полицаите се разбързаха. Висблат отново погледна към пресечката, запита се какво ли е видял и тръгна към входа на сградата.

Уилсън забави крачка. Трябваше да помисли. Неизправността на контактните лещи, на специалните му лещи, можеше да му струва живота, ако не беше прибегнал до командата за пренатоварване. Как бе възможно Бартън да е допуснал такава грешка? И защо имаше толкова много полиция? Възможно ли бе да търсят него!

В другия край на улицата се виждаха преминаващи коли.

Свирепото изражение на охранителя отново изникна в ума му. Уилсън никога досега не беше участвал в бой, нито пък бе задушавал някого така, че да изгуби съзнание. Честотата на Шуман тук определено беше изместена — реакцията на охранителя го показваше ясно. Призля му. Мисълта, че отново може да бъде нападнат, не му излизаше от главата.

Изведнъж чу тичащи стъпки. Обърна се и видя, че най-лошият му страх се сбъдва — към него тичаше полицай с пистолет в ръка. Трябваше му секунда, преди да реагира — просто не можеше да проумее какво става.

— Полиция! Стой! — извика полицаят. — Стой!

Викът пришпори Уилсън и той се втурна към ъгъла. Ако махнеха слънчевите му очила, което щеше да се случи със сигурност, щеше да загази още повече. Колите се движеха бързо и той се затича по тротоара, дебнеше удобен момент да пресече, без да забавя ход. Командата за пренатоварване почти беше изцедила силите му. Видя пролука и се възползва от нея, като едва успя да избегне сблъсъка с една кола, която за малко да сложи край на бягството му.

Но въпреки това полицаят го настигаше.

Вратата на някакъв магазин бе отворена и Уилсън се шмугна вътре. Миризма на пресни понички изпълваше въздуха. Хората стреснато се отдръпваха, докато тичаше покрай тях. Стигна до дъното на магазина и излетя през задната врата. Срещу него се изпречи дървена ограда. Уилсън я прескочи. Стръмен склон. Той се хвърли надолу. Още една ограда, този път телена. Уилсън я изкатери, прехвърли се и тежко скочи от другата страна. Пред него имаше оживена магистрала, същинска река от движеща се стомана, която нямаше как да бъде пресечена. Колите се носеха с безумна скорост в двете посоки, по четири платна от двете страни.

Полицаят стигна до оградата. Беше задъхан.

— Стой! Ще стрелям! — извика и провря цевта на пистолета през телта.

— Защо… ме… гоните? — задъхано попита Уилсън и вдигна ръце.

Полицаят се закашля, после си пое дъх.

— Легни… по корем! Ръцете… на тила!

Оставаше му само една надежда за спасение. Уилсън се обърна и се затича покрай магистралата. Внезапно в трафика се появи пролука и той спринтира по гладкия асфалт. Зареваха клаксони. Запищяха спирачки. Една броня едва не го подбра. Някой изкрещя ругатня, докато прелиташе покрай него.

Полицаят прекатери оградата.

Уилсън стигна до относителната безопасност на мантинелата в средата на магистралата.

Потоците коли продължаваха и в двете посоки.

— Спри или ще стрелям! — извика полицаят и се прицели.

Уилсън прескочи високата до кръста мантинела. „Пресичай платно по платно“, каза си. Движението към града бе по-натоварено и колите като че ли се движеха още по-бързо. Една профуча на сантиметри от него. Самото движение на въздуха едва не го събаряше. Пищяха клаксони. Уилсън тръгна. Колите рязко завиваха от двете му страни.

Полицаят също стигна до мантинелата.

Уилсън направи още една крачка. Внезапен писък на гуми едва не го оглуши. Нямаше къде да се мръдне! Едно странично огледало го удари в кръста и го катапултира във въздуха. Странно, но не изпита никаква болка. Чу се хрущене на кост по стомана — полицаят беше блъснат в същия миг точно зад него.

Пръсна се стъкло. Заскърца метал.

Уилсън се озова проснат по очи на асфалта, към него се носеха коли. Серия образи премина през съзнанието му — великолепният Рембранд в заседателната зала на „Ентърпрайз Корпорейшън“ — бебе, спящо спокойно в креватчето си под погледа на майка си. Лица на приятели — професор Оутър, Джени Джоунс, дядо му. Друг образ — зловещите свитъци от Мъртво море, така внушително разгънати в специалните им стъклени шкафове. И друг — изглед от връх Уитни към серия неописуемо красиви планински хребети. Бели пухкави облаци високо в небето. Бартън Ингърсън също бе там и приличаше на бог. Беше с лабораторната си престилка и казваше на Уилсън колко важна е мисията му.

— Няма място за маене — каза той. — Ако се провалиш, тази реалност ще изчезне завинаги. На нейно място ще се появи паралелна вселена.

В момента на сблъсъка умът на Уилсън изключи.

И с него си отидоха всички надежди за бъдещето.

Към следващата част или към съдържанието

Кристофър Райд Честотата на Шуман (2)

Метаданни

Данни

Честотата на Шуман

Информация

История

Сваляне / Връзки

1.

Кристофър Райд
Честотата на Шуман (2)