Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (99) (Някои политически и историографски митове на XX век)

6. Победата на България срещу Русия

На 23 септември 1915 г. правителството на Радославов издава заповед за обща мобилизация и въвежда военно положение, а на 14 октомври оповестява война на Сърбия. В отговор на 15 октомври във война срещу България влизат Великобритания и Черна гора, на 16 октомври към тях се присъединява Франция, а на 19 октомври идва ред на Русия и Италия да разгласят, че се намират в състояние на война с България. При тази новина уж българският пълномощен министър в Петроград (Санкт Петербург) Радко Димитриев си подава оставката и се записва доброволец в руската армия, което от всяка гледна точка си е държавна измяна и само показва за пореден път дълбоко противобългарския характер на русофилството. Дейците на БЗНС начело със Стамболийски не остават по-назад и започват да разпространяват брошури срещу участието на България във войната на страната на Централните сили. В една от брошурите властите намират листовка, приканваща войниците да насочат пушките срещу своите офицери. По този повод Стамболийски е арестуван, изправен пред военен съд и осъден на доживотен затвор.^[1]

Малка България мобилизира 800-хилядна армия. До ноември 1915 г. сърбите са изтласкани на югозапад от едва ли не всичките си земи и Вардарска Македония се заема от български войски. В началото на 1916 г. Антантата окупира адриатическия остров Корфу, където намират убежище оцелелите сръбски и черногорски войски. Южният фронт се стабилизира по границата с Гърция, но през август 1916 г. руснаците минават в офанзива срещу австро-унгарците и това кара румънците да се решат най-сетне да влязат във войната с надеждата да получат Трансилвания, където повече от половината население е румънско. На 1 септември България се присъединява към Австро-Унгария, Германия и Турция, за да декларира също война на Румъния. Австро-унгарските, германските, турските и българските войски, които трябва да се бият срещу румънците и руснаците, са под общото командване на германския генерал Аугуст фон Макензен. Румънската граница в Добруджа е премината още на 1 септември, а на 4 септември българите са вече в Добрич, като в боевете срещу една румънска колона в близост до града се отличава и конната дивизия на генерал Иван Колев. На 6 септември, след ожесточена тридневна битка е превзета и Тутраканската крепост, като българите пленяват 30 000 румънски войници и офицери. С тази победа се открива пътят към румънската столица Букурещ. Още на 5 септември на север от Добрич поделения от Трета българска армия, която е под командването на генерал Стефан Тошев, влизат вече в директна схватка с руска кавалерия и пехота, като руснаците се подпомагат и от една сръбска дивизия, а българските войски — от местни селяни турци и българи. На 7 септември българите са подсилени с част от конната дивизия на генерал Колев и руснаците и сърбите са обърнати в бягство. На 9 септември пада и Силистра.^[2]

Тъкмо в този момент се разкрива и „Деклозиеровата афера“. На различни срокове затвор са осъдени общо 39 човека, сред които Н. Генадиев, Райко Даскалов и Марко Турлаков. Процесът несъмнено дискредитира още повече Антантата и дори русофилската опозиция спира всякаква пропаганда в полза на Русия. Още през декември 1915 г. лидерът на Народната партия Иван Гешов изтъква в парламента следното: „Няма да произнесем дума с цел да омаловажим кой да е от фактите на борбата за народното единство. Ние не желаем да правим политика, когато народът прави епопея, твори история.“^[3]

През втората половина на септември 1916 г. български, германски, австро-унгарски и турски войски започват продължителна, ожесточена и широкомащабна битка с румънците и руснаците при Кубадин на по-малко от 50 километра южно от Кюстенджа (Констанца). В един момент руснаците смогват да отблъснат назад цяла турска дивизия, но пробивът е затворен едва ли не веднага от околните български полкове. Операцията завършва на 21 октомври, когато руснаците и румънците са принудени да отстъпят Кюстенджа (Констанца), Меджидия и Черна вода. Междувременно, в резултат на австро-унгарската контраофанзива в Трансилвания основните сили на румънската армия трябва да се прехвърлят на изток в Молдова. На 24 ноември войски на Централните сили преминават Дунава при Свищов, за да тръгнат към Букурещ. От българска страна участват поделения на Софийската дивизия, които разбиват един руско-румънски отряд и на 5 декември стигат до южните подстъпи към Букурещ, докато от север и запад напредват германци. Румънската столица пада на следния ден, но руснаците и румънците съумяват да настъпят в Добруджа, като подхвърлят местното, предимно българско население на грабежи, палежи и убийства. Офанзивата на Централните сили е подновена, след като към добруджанския фронт са изпратени нови попълнения от Букурещ. На 22 декември българите влизат в Тулча и към 1 януари 1917 г. цяла Добруджа вече е изчистена от руските и румънските войски, които с големи мъки и рискове се спасяват също в Молдова.^[4]

За Русия това е поредната тежка загуба, която съдейства допълнително за избухването на революцията на 8 март 1917 г. Ускорено изострящата се ситуация във вътрешността на страната се придружава от рязко отслабване на руската армия. През есента дори спира размяната на огън между войските на Русия и Румъния, от една страна, и на Германия, Австро-Унгария, Турция и България, от друга. За да спомогне за по-нататъшното разкапване на руските въоръжени сили, германското върховно командване нарежда на войниците си да завързват приятелство с изгладнелите руснаци, като им предлагат цигари и дори като ги канят на чай. Тази тактика започва да се прилага и от българското командване.^[5]

Както се видя, болшевишкият преврат от 7 ноември 1917 г. става сигнал за национални революции на повечето народи, намирали се до Първата световна война под руска власт. Макар че Ленин бърза да изпълни обещанието си към германското командване, че ще извади Русия от войната, неговият специален пратеник Троцки започва да протака преговорите, които води с делегати на Централните сили в Брест-Литовск. В отговор на 9 февруари 1918 г. Германия, Австро-Унгария, Турция и България подписват мирен договор с Украйна, като така признават също нейната независимост. При тази новина Троцки отказва да подпише приготвения текст на мира с Русия и германците подновяват офанзивата си срещу руснаците. На 3 март 1918 г. комунистическа Русия трябва да приеме забележимо по-тежки условия, като признае независимостта на Украйна, Полша, Литва, Естония, Латвия, Финландия, Грузия, Армения и Азербайджан. Болшевишкият режим не може да направи нищо и за задържането на Бесарабия, която е завзета от румънски войски. На 9 април избраният национален съвет прогласява в Кишинъу (Кишинев) съединението на Бесарабия с Румъния.^[6]

На 7 май 1918 г. идва редът на Румъния да сключи мир с Централните сили. Според договора румънците трябва да предадат на Австро-Унгария някои проходи в Карпатите, но Германия, Австро-Унгария, Турция и България признават присъединяването на Бесарабия към Румъния. На Централните сили е отстъпена и Добруджа, но българите получават само южния край на областта, докато останалата част минава под кондоминиума на Германия, Австро-Унгария и Турция. В знак на протест на 18 юни Васил Радославов си подава оставката и лидерът на Демократическата партия Александър Малинов формира коалиционно правителство от демократи и радикали, които дотогава са били в опозиция.^[7]

Новото правителство се опитва да подобри снабдяването на войската, а също така да опипа почвата за мир. Същевременно премиерът Малинов, който поема и външното министерство, прави всичко възможно, за да реши добруджанския диспут в полза на България. На 3 септември в Берлин започват преговори между Германия, Турция и комунистическа Русия за уточняване на границите в Кавказ. София съумява да осигури участието и на български пратеник в тези преговори, които продължават и след пробива при Добро поле на 14 септември 1918 г. Докато екзалтирани земеделски лидери насъскват деморализирани войници да тръгнат на щурм към София, а съединенията на генерал Владимир Вазов възпират ефикасно войските на Антантата при Дойран, Малинов телеграфира на българския пълномощен министър в Берлин, че „с всички средства ние трябва да закрепим положението на нашия фронт и едно от тия средства е да ни се даде пълно удовлетворение по добруджанския въпрос“. И наистина на 25 септември делегатите на Германия, Австро-Унгария, Турция и България подписват протокол, „с който Северна Добруджа се отстъпя безрезервно на България“. В замяна на това София се задължава да направи някои корекции на границата в полза на Турция, но при условие че бъдещият мирен договор потвърди българската принадлежност на Добруджа. Действително тази дипломатическа победа се оказва временна, но тя създава един прецедент, който ще бъде използван през 1940 г. при преговорите с Румъния за връщането на Южна Добруджа.^[8]