Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (87) (Някои политически и историографски митове на XX век)

1. Теорията за „личния режим“

Подобно на мита за „диктатора“ Стамболов, словосъчетанието „Личен режим на Фердинанд“ е преди всичко продукт на политическите страсти на епохата. Както се видя, руската дипломация дълго време окачествява Фердинанд като „узурпатор“ и това също ще да е изиграло известна роля за налагането на този термин и в историографията. Съществен момент е и разправата с опозицията, която предприема земеделският режим начело с Александър Стамболийски след Първата световна война под претекст, че всички управлявали през 1912–1918 г. са виновни за двете национални катастрофи. Изправени пред съда, твърде много обвиняеми се мъчат да се спасят, като прехвърлят цялата отговорност върху Фердинанд, който е абдикирал още през 1918 г. и се намира на сигурно място в чужбина. Бедата е, че терминът „Личен режим“ се възприема и от сериозни и обективни автори като британския историк Ричард Крамптън.^[1]

Според теорията за „личния режим на Фердинанд“ при царуването на този владетел парламентарните избори в България се печелят по правило от правителствената партия или коалиция, а според Търновската конституция Министерският съвет се назначава от княза, който има и правото да разпуска Народното събрание. При това партиите, борещи се за власт, задължително се стремят да спечелят предварително благосклонността на монарха. По този начин Фердинанд можел да смени във всеки момент един кабинет, който му е станал неудобен и да насрочи поредните парламентарни избори, довеждащи обикновено до победата на партиите, представени в новосформираното правителство. Твърди се дори, че Фердинанд бил определял премиера и министрите едва ли не на всички кабинети, които се изреждат на власт по негово време. Масово се споделя най-сетне и становището, че цялото зло идвало от Търновската конституция, която давала прекалено големи правомощия на монарха.^[2]