Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (92) (Някои политически и историографски митове на XX век)

6. Премиери и министри, налагани от белгийските и британските Кобурги

Намесите на Фердинанд в управлението са повече или по-малко открити, но надали са по-редки отколкото подобни действия от страна на британските и белгийските му роднини. Единствената, но съществена разлика е, че ролята на Кобургите при определянето на политиката във Великобритания и Белгия се пази в най-дълбока тайна и историците научават за нея едва след като получат достъп до съответните архиви, а това става десетилетия след смъртта на интересуващия ги владетел. Всъщност белгийският крал Леополд II, който наследява трона подир смъртта на баща си Леополд I през 1865 г., се намесва в управлението на страната доста по-категорично, отколкото Фердинанд. Нещо повече, благодарение на щедрата цивилна листа, която му гласува парламентът, Леополд II поема изцяло колониалната експанзия и има главната заслуга за създаването на една белгийска колониална империя. Дълго време африканските владения и на първо място Конго са лична собственост на краля без никакъв контрол от страна на правителството. Както вече се каза, за разлика от Фердинанд Леополд II продължава практиката на баща си да ръководи редовно заседанията на Министерския съвет. С течение на времето белгийският крал се отказва от изключителното право да назначава военния министър, но продължава да държи на правото си да дава предварително съгласие за всяко по-съществено правителствено решение.^[1]

През 1871 г. в Белгия избухват масови вълнения срещу назначения с кралски указ управител на Лимбургската провинция Пиер дьо Декер, който се е прочул с финансовите си скандали. Протестиращите искат не само оставката на правителството, но и абдикацията на Леополд II. При тази ситуация кралят поисква оттеглянето на целия министерски съвет и премиерът Д’Аньотан се покорява с единственото условие кралят да му връчи искането за оставка в писмен вид.^[2]

През 1878 г. обаче Леополд II се подчинява на волята на избирателите, които са гласували в полза на либералите и назначава за премиер техния лидер Фрер-Орбан. Кралят дори не може да прокара своята кандидатура за министър на правосъдието. Все пак, още на следната година Леополд II съумява да се намеси в ущърб на университетската автономия и категорично отказва да одобри назначаването на Франсоа Лоран за ректор на Гентския университет. Така правителството е принудено да потърси друг кандидат.^[3]

Междувременно през 1884 г. парламентарните избори се печелят от консервативната Народна католическа партия, което бележи и началото на продължителното й 56-годишно управление. При тази ситуация намесата на краля често пъти има уравновесяващо въздействие. Още през същата година Леополд II иска да бъдат оттеглени двама министри поради масовото недоволство, което са породили с една просветна реформа. Премиерът Жул Малу предпочита обаче да поднесе оставката на целия кабинет и мястото му се заема от неговия съпартиец Бернерт.^[4]

През 1908 г. обаче избухва международен скандал поради нечовешките условия на труд в Конго и Леополд II трябва да се откаже от личната си собственост върху колонията в полза на белгийския народ. Леополд II умира на следната година, без да остави мъжки наследници, поради което короната се поема от неговия братанец Алберт I. Новият крал продължава да ръководи редовно заседанията на Министерския съвет и да участва пряко в решаването на съществени страни от правителствената политика. Още в първата година от царуването си той допринася и за падането на клерикалния кабинет на Шолерт, като и този път причината е една образователна реформа, предизвикала остри протести от страна на либералите.^[5]

С германското нахлуване в Белгия на 4 август 1914 г. Алберт I поема лично командването на белгийската армия и решава да направи всичко възможно, но да не се оттегли изцяло от територията на страната. И наистина основните белгийски сили съумяват да се задържат в най-югозападния край до победата на Антантата, макар че едва ли не цяла Белгия попада под германска окупация. Решението на краля да не отстъпва от последната частица белгийска земя, както и стремежът му да щади живота на войниците го карат да не се присъединява към самоубийствените опити на френските и британските съюзници да предприемат контраофанзиви, като неведнъж тази позиция е срещу вижданията не само на Министерския съвет, но и на Генералния щаб. След войната кралят с гордост ще сподели, че неговата войска му „дължи живота на двадесет хиляди войници“.^[6]

През 1915 г. Алберт I лично определя и кой да му бъде външен министър и налага за такъв барон Бейенс. Той се оказва обаче прекалено отстъпчив спрямо британците и французите и кралят се разочарова до такава степен от своя външен министър, че отказва повече да се среща с него. Най-сетне през юли 1917 г. премиерът дьо Броквил съобщава на Бейенс, че монархът е поискал оставката му. Бейенс послушно се оттегля, но Алберт I не се задоволява само с това, а налага за военен министър генерал дьо Соненк в разрез с волята на всички останали министри. При това кралят отхвърля най-безцеремонно и всякакви опити на правителството да се меси във военните работи. През април 1918 г. премиерът Броквил се осмелява да напише на Алберт I, че едноличният начин, по който командва армията, очевидно накърнява духа на конституцията, тъй като всички кралски актове трябва да се приподписват от министрите. За монарха това е недопустима публична дискусия върху „авторитета и престижа на Короната“ и той изтъква, че няма никакво намерение да се отказва от поста си на главнокомандващ: „Става дума за основен принцип, по който не мога да отстъпя.“ Министър-председателят дори е принуден да се извини на своя владетел и не след дълго си подава оставката.^[7]

Като победител Алберт I стига в годините след Първата световна война до върха на своята популярност, което, разбира се, му позволява да продължи да се намесва по същия начин в управлението. По-интересното е, че такава роля играят и кралиците и кралете на Великобритания, напук на прочутата сентенция на английския либерал Уолтър Баджет, че в британската монархия „суверенът има три правомощия — да съветва, да насърчава и да предупреждава“^[8].

Баджет е типичен либерален мислител от викторианската епоха, но надали си е давал сметка, че без оглед на това дали кабинетът е консервативен, или либерален, всеки министър се допитва предварително до кралица Виктория (1837–1901) за всички по-съществени решения в своята област. През 1880 г. Виктория дори се опитва да откаже да назначи либералния лидер Уилям Гладстон за премиер и неговите съпартийци трябва да спечелят на своя страна престолонаследника Едуард, за да превъзмогнат по този начин противодействието на кралицата. Натискът на Виктория се оказва обаче определящ за решението на Гладстон да окупира през 1882 г. Египет, макар че либералите поначало отхвърлят колониалната експанзия.^[9]

Влиянието на Короната при сина и наследника на Виктория, Едуард VII (1901–1910), се видоизменя. Към това време вече е физически невъзможно за един човек да следи цялата правителствена документация. Наместо с продължителни писма и уморително редактиране на различни разпоредби на изпълнителната власт Едуард VII въздейства на правителството главно посредством личния контакт с министри и парламентаристи. Така през 1908 г. той си позволява да се пазари с новия либерален премиер Хърбърт Аскуит за някои министерски места и съответните назначения са продукт на постигнатия компромис между краля и премиера.^[10]

Синът и наследникът на Едуард VII, Джордж V (1910–1936) решава да се придържа стриктно към предписанията на Уолтър Баджет и да се ограничи с прерогативите само „да съветва, да насърчава и да предупреждава“, но това не му пречи да изиграе през 1931 г. решаваща роля за формирането на поредния кабинет. Работата е там, че и до ден-днешен никой европейски монарх не се е отказал от едно основно правомощие, а именно правото да приеме или отхвърли оставката на даден първи министър. През август 1931 г. тогавашният лейбъристки премиер Рамзи Макдоналд си подава оставката, тъй като е безсилен да се справи с бушуващата тогава световна стопанска криза. Джордж V го убеждава обаче да остане на поста си, като формира национална коалиция с останалите партии, но мнозинството от лейбъристите посрещат обвързването с консерваторите и либералите на нож. При все това Макдоналд формира по волята на краля една тройна коалиция от консерватори, „национални“ лейбъристи и „национални“ либерали и тази коалиция печели изборите за Камара на общините със смазващо мнозинство. Лейбъристката партия е фатално отслабена, но компромисът съсипва и политическата кариера на Рамзи Макдоналд. На следващите парламентарни избори през 1935 г. той дори не съумява да влезе в Камарата.^[11]

Засега последният известен случай в британската история, когато кралят налага свой човек за премиер, е от 1940 г. На 10 май тогавашният консервативен първи министър Невил Чембърлейн си подава оставката, след като е молил напразно лейбъристите да се включат в едно национално правителство. Левицата е готова да влезе в кабинета, но при друг премиер, като не уточнява кой според нея трябва да заеме поста. Синът на Джордж V и наследник на брат си Едуард VIII, Джордж VI (1936–1952), предпочита Чембърлейн да остане начело и на една национална коалиция, но това се оказва невъзможно. При тази ситуация кралят приема оставката на Чембърлейн с условието, че следващият премиер трябва да бъде Уинстън Чърчил. Работата обаче е там, че Чърчил не се радва на доверието на съпартийците си от Консервативната партия заради острите критики срещу довоенната политика на Чембърлейн. Лейбъристите пък не могат да му простят „антиработническите“ му виждания и действия, а най-вече непреклонната му позиция като вътрешен секретар (министър на вътрешните работи) спрямо една миньорска стачка през 1926 г. При все това Джордж VI налага волята си и консерваторите се съгласяват следващият премиер да е Чърчил, а лейбъристите не само се примиряват с него, но приемат да влязат и в правителство под неговото ръководство.^[12]