Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (98) (Някои политически и историографски митове на XX век)

5. Първата световна война — изборът на България

В същината си руско-британско-френското споразумение за Цариград и Протоците означава, че румънците и българите трябва да бъдат накарани да се съгласят със заличаването на собствените си държави от картата на Европа, но в София грижите са съсредоточени преди всичко върху възможностите за постигане на националното обединение. Това е и единствената призма, през която се преценяват двете воюващи коалиции и евентуалното присъединяване на България към едната от тях. Привърженици на някакъв дълготраен и абсолютен неутралитет на практика няма, ако не се смятат тесните социалисти на Димитър Благоев, чието общественополитическо влияние клони към нула. Още през ноември 1914 г. Антантата се опитва да спечели българите на своя страна, но не може да им предложи нещо повече от една малка част от Македония, затворена между река Вардар на запад, градовете Велес, Кратово и Крива Паланка на север и днешната македонско-гръцка и македонско-българска граница на юг и изток. При това Сърбия категорично отхвърля дори и тези минимални отстъпки в полза на България. Слаба утеха е за българите при тази ситуация обещанието за Тракия на северозапад от линията Мидия-Енос. Антантата отказва да преговаря за Южна Добруджа, тъй като със своя неутралитет Румъния не е изпълнила съюзническите си задължения спрямо Австро-Унгария и Германия и е дала да се разбере, че ако влезе във войната, то ще е на страната на Русия, Великобритания и Франция. С други думи, българите могат да довършат националното си обединение единствено с поддръжката на Централните сили, които обещават на София по-голямата част Македония и Южна Добруджа, а при определени условия — и цяла Добруджа.^[1]

За избора в полза на Централните сили съдейства и това, че през 1915 г. Антантата все още няма изгледи за победа. Към края на май Централните сили са завоювали общо 116 000 квадратни километра от Русия, Франция и Белгия, а Антантата — едва 48 900 квадратни километра. Наистина със своите обширни владения Русия, Великобритания и Франция имат много повече човешки ресурси от Германия, Австро-Унгария и Турция, но е очевидно, от друга страна, че едни казахи, индийци или алжирци имат много по-слаба мотивация да се бият съответно за руския цар, за английския крал или за френския президент. При това през август 1915 г. в ръцете на Германия и Австро-Унгария пада Варшава, а австро-унгарците спират с лекота и италианците при Изонцо.^[2]

В пропагандата си в полза на съюз с Антантата русофилската опозиция в България се опитва да експлоатира неизживяната и до днес туркофобия. По всичко личи, че както и по време на Малката източна криза от 1885–1887 г. Русия държи в ръцете си твърде съществен дял от българския печат и подхвърля на мощна „обработка“ обществеността в страната.^[3]

Туркофобските емоции са толкова силни, че предизвикват разцепване в Народнолибералната партия, като фракцията начело с д-р Никола Генадиев започва да се застъпва енергично за влизане във войната срещу Турция, Австро-Унгария и Германия. Антантата се поддържа и от Българския земеделски народен съюз, от Радикалдемократическата партия и от широките социалисти на Янко Сакъзов, докато прогресивните либерали продължават да се подчиняват подсъзнателно на всичко руско и славянско. Германия се заема обаче да убеди Турция да отстъпи на България една територия между Родопите и река Марица, включваща градовете Орестяс, Димотика и Мандра (днес в Гърция). Може би на това се дължи и по-нюансираната позиция на Демократическата партия. Лидерът на демократите Александър Малинов също прелива от русофилски забежки и славянски самоизмами, но недвусмислено посочва пред един френски журналист, че България ще тръгне с онази коалиция, която й гарантира Македония: „Признавам, че симпатиите на Демократическата партия са изцяло към нашите братя руси и Съглашението; но все пак, само интересът на България води нашата политика. За нас е ясно, че в края на краищата Съглашението ще диктува мира… Аз не ви говоря с езика на чувствата. Нашият интерес ни кара да тръгнем, но с условие да получим Македония. Съглашението ни обещава безспорната зона по договора от 1912 г., но Сърбия заявява, че не дава нищо. Нейните вестници ни нападат всеки ден ожесточено… Времето минава. Преговорите с Турция продължават под председателството на Германия. Ако турците отстъпят, това значи, че минаваме на страната на Централните сили.“^[4]

Във Франция си дават много добре сметка, че Антантата не може да задоволи исканията на София и сякаш решават да възприемат маниерите на руските си съюзници, като организират широкомащабна акция за купуване на български политици. През лятото на 1915 г. в България пристига Фернан Деклозиер с благовидното намерение да закупи някаква част от зърнената реколта. В действителност целта е да се изкупят абсолютно всички храни, потребни за издържането на българското население, след което България да бъде шантажирана с призрака на масов глад, ако не влезе във войната на страната на Антантата. Раздавайки щедри суми, Деклозиер съумява да изгради широко разклонена агентурна мрежа, която включва лидера на опозиционните народнолиберали Н. Генадиев, както и земеделските дейци Райко Даскалов и Марко Турлаков начело със самия водач на БЗНС Александър Стамболийски.^[5]

За момента правителството на националните партии начело с Васил Радославов не подозира нищо за „Деклозиеровата афера“. Българският премиер и министрите му надали са знаели и за руско-британско-френското споразумение от март 1915 г. за Цариград и Протоците, макар че манифестът на руския самодържец от октомври 1914 г. за война срещу Турция издава по най-недвусмислен начин намеренията му. Все пак до София навярно са стигнали и някои по-конкретни информации, тъй като на 30 август 1915 г. Радославов съобщава на Министерския съвет, че е на път да се споразумее с Германия и Турция и че Русия и Сърбия били сключили специален съюзен договор за подялбата на България.^[6]

На 3 септември 1915 г. Турция се съгласява да отстъпи на България територия от 2500 квадратни километра по долното течение на Марица срещу Одрин. Сключената по този повод спогодба не съдържа никакви съюзнически задължения на България спрямо Турция, нито на Турция спрямо България. За сметка на това на 6 септември българският премиер Радославов подписва един „Договор за приятелство и съюз“ с Германия, една тайна спогодба с Германия и една тайна спогодба с Германия и Австро-Унгария. Тайната спогодба с Германия и Австро-Унгария уточнява, че ако на българите им потрябва военна помощ от страна на Турция, турските поделения ще се намират под българско командване. Тайната спогодба с Германия предвижда за България цялата сръбска част на Македония, а в случай на конфликт с Румъния — и Южна Добруджа. На София е обещана и Североизточна Сърбия, за да може България да има обща граница с Хабсбургската империя. Това искане се приписва на Фердинанд, но премиерът Васил Радославов е още по-краен, тъй като се застъпва за пълното ликвидиране на сръбската държава — нещо, с което германците и австро-унгарците не могат да се съгласят.^[7]

Все пак Фердинанд продължава да се терзае дали изборът в полза на Централните сили е най-верният. Показателно е, че по своите емоции българският цар винаги е клонял към Франция, а на времето си видният германски държавник Ото фон Бисмарк е казвал за него, че е „повече Орлеан и Кохари, отколкото Кобург“. На 17 септември Фердинанд кани ръководителите на главните опозиционни сили, за да чуе становището им. „Деклозиеровата афера“ не пречи на водача на БЗНС Александър Стамболийски да се държи по направо безочлив начин, като изтъква на царя, че присъединяването на България към Централните сили щяло да струва на Фердинанд не само трона, но и главата. Несравнено по-балансирано е изказването на лидера на Демократическата партия Александър Малинов, който подчертава, че ако запазела неутралитет, България щяла да стане подобно на Белгия „бойно поле между нахлуващите в Сърбия германци и стоварените в Солун англофренци“. В случай пък на съюз с Германия, „ние ще имаме като неприятели три балкански държави (Сърбия, Гърция и Румъния) и четири велики“, което щяло да бъде „краят на България“^[8].