Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (68) (Някои политически и историографски митове на XX век)

5. Русофилският мит от края на XIX в. до болшевишкия преврат в Русия

Както ще се види по-нататък, Берлинският договор до голяма степен осуетява плановете на руснаците, но не бележи веднага края на домогванията за пълното подчиняване на България. Наистина, благодарение на намесата на европейските сили българите се сдобиват все пак с ограничен суверенитет, но за всяко по-съществено вътрешно или външнополитическо действие българските правителства, без оглед на партийната си принадлежност, се смятат за задължени да се допитват предварително до руските дипломатически пратеници. Превратът от април 1881 г. и наложеният Режим на пълномощията също стават възможни единствено с одобрението на Русия. Новият министерски съвет, формиран след преврата, е изцяло под надмощието на руски генерали, които започват да се разпореждат в България като в „задунайска губерния“. Първоначалните инициатори на преврата са консерваторите, но скоро те се стряскат от проектите за приватизирането на Българската народна банка от един петербургски банкер и за приоритетното прокарване на железопътна линия, свързваща София с Русе, което е в разрез с Берлинския договор. Именно с помощта на консерваторите младият княз Александър Батенберг се отървава от грубата опека на генералите и възвръща през есента на 1883 г. отменената Търновска конституция. В отговор Азиатският департамент на руското външно министерство разработва проект за насилственото отстраняване на княз Александър. Идеята е подобно на Финландия за следващ княз на България да бъде натрапен самият самодържец на Русия, а именно Александър III, който е наследил трона след убийството на баща си Александър II: „Ний трябва да затвърдим нашето влияние в страната и да устроим княжеството на същите тия начала, на които се образува великото княжество Финландия.“^[1]

Съединението на Княжество България с Източна Румелия, постигнато от самите българи на 6 (18) септември 1885 г. и блестящата му защита срещу Сърбия, насъскана от Русия да нападне българите в гръб, отстраняват не само една от най-крещящите неправди на Берлинския договор, но бележат и края на заплашителната руска хегемония. Тъкмо това предопределя и крайната враждебност на Русия спрямо Съединението. Детронацията на княз Александър Батенберг през август 1886 г. е организирана и извършена под прякото ръководство на руските дипломатически агенти в България.^[2]

Победата на националните сили начело със Стефан Стамболов и последвалото управление на Стамболов преминават под натиска на усилията на руската агентура да подготви почвата за поглъщането на България от Русия посредством цяла поредица от атентати и метежи. От 1886 г. нататък русофилският печат, финансиран пряко от Русия, започва усърдно да насажда легендата за астрономичния брой на руските войници, загинали във войната от 1877–1878 г. Като мантра се повтаря, че руснаците били дали като жертва „сто хиляди юнаци“, „двеста хиляди войници“ и дори „300 хиляди души храбри руски войници“, докато действителният брой на убитите, ранените, премръзналите и заболели руски войници е едва 23 243-ма души.^[3]

Липсата на сериозни вътрешни предпоставки за по-влиятелно русофилство сред българите сякаш се потвърждава и от факта, че от времената на Стамболов до Първата световна война единствените правителства, които могат да се окачествят като подчертано русофилски, се свеждат до кабинета на Стоян Данев през 1901–1903 г. и до коалицията от прогресивни либерали и народняци през 1911–1913 г., оглавена най-напред от Иван Гешов, а сетне пак от Данев. Стоян Данев се помни преди всичко с „крилатия“ принцип „да не прави политика с Русия“. Сляпото му доверие към Русия го кара да се подчини на руския натиск за назначаването на сърбина Фирмилиан за скопски владика и да сключи военен съюз с Русия, насочен срещу Австро-Унгария със самоубийствената надежда, че така руснаците ще помогнат на българите и в една война срещу Турция за присъединяването на Македония. С оглед на това правителството на Данев разпалва едно, едва ли не истерично русофилство. За кратко време страната е осеяна от руски паметници. Пред сградата на Народното събрание в центъра на София е издигнат и един паметник на руския цар Александър II. Така България постига поредния си тъжен рекорд като навярно единствената държава в света, пред чийто върховен законодателен орган стърчи паметникът на един чужд владетел.^[4]

Подчинението на Данев спрямо Русия е и главната причина за краха на стратегията за довършване на националното обединение по време на Балканската и Междусъюзническата война. На пръв поглед поредният шок от поведението на Русия, която този път насъсква срещу българите румънците, кара дори и привържениците на Антантата по време на Първата световна война да излизат с привидно рационални доводи. Прави обаче впечатление как и на този етап политическите сили, които се застъпват за съюз с Русия, Великобритания и Франция, отказват да разберат азбучната истина, че руската експанзия на Балканите е несъвместима със самото съществуване на България като независима държава.^[5]