Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (78) (Някои политически и историографски митове на XX век)

8. Берлинският договор

Никак не е случайно, че на конгреса в Берлин, където германският канцлер Бисмарк посреща колегите си от Русия, Австро-Унгария, Великобритания, Франция, Италия и Турция, най-ожесточените полемики не са за границите на България, а за времетраенето на руската окупация. В действителност Берлинският договор, подписан на 13 юли 1878 г., дава международна гаранция за българската държавност и спасява българите от пряка руска власт, но същевременно утвърждава разпокъсването на страната на пет части в съответствие с британско-руското споразумение, сключено в навечерието на конгреса. България трябва да предаде на Румъния Северна Добруджа, като границата е изместена още по на юг и стига до град Силистра. Нишко и Поморавието са отстъпени на Сърбия, като и тук границата е изместена още по на изток и стига на около 60 километра от София. Цяла Македония и Одринска Тракия остават под пряка турска власт, а останалите български земи се разделят на Княжество България, където едва ли не по случайност попада и Софийският санджак, и на автономната област Източна Румелия. Все пак, за разлика от Българската екзархия, която обхваща само отделни отсечки от черноморското крайбрежие, Княжество България и Източна Румелия получават широк излаз на Черно море, включващ големите пристанищни градове Варна и Бургас.^[1]

Наистина, подобно на Санстефанския мир Берлинският договор предвижда за България васален статут. Според чл.1 „България се конституира като самоуправляващо се княжество под суверенитета на н.в. султана. То ще има християнско правителство и народна войска (милиция).“ Потвърден е и начинът, по който трябва да се избира българският княз: „Българският княз ще се избере свободно от народа и ще се утвърди от Високата Порта с одобрението на великите сили. Никой член от управляващите домове в европейските велики сили не може да бъде избран за княз на България. В случай че остане вакантно княжеското достойнство, избирането на нов княз ще стане под същите условия и форми“ (чл.3). Най-сетне чл.22 повтаря съответните санстефански разпоредби за размера на руската окупационна армия и за задължението на българите да я издържат за своя сметка: „Руската окупационна войска в България и Източна Румелия ще се състои от шест дивизии пехота и две дивизии конница и няма да надминава 50 000 души. Тя ще се издържа от окупираната страна.“^[2]

За разлика от Санстефанския договор обаче същият член на Берлинския трактат намалява времетраенето на руската окупация от „приблизително две години“ на девет месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на три месеца след изтичането на деветмесечния период: „Срокът на окупацията на Източна Румелия и България от императорските руски войски се определя на 9 месеца от деня на размяната на ратификациите на настоящия договор… Императорското руско правителство се задължава да завърши в три месеца след горния срок превеждането на войските си през Румъния и съвършеното опразване на Княжеството.“^[3]

Нещо повече — Берлинският договор налага още от самото начало международен контрол върху руската окупационна администрация и предвижда подробен и прецизен механизъм за решаване на евентуалните разногласия между Русия и водещите европейски държави. Според чл.6 „временното управление на България ще се ръководи до изработването на органическия устав от един императорски руски комисар. Един императорски турски комисар, както и консулите, назначени от другите държави, подписали договора, ще му оказват съдействие и ще наблюдават за хода на временното управление. В случай на несъгласие между изпратените консули въпросите ще се решават по вишегласие, а в случай на разногласие между болшинството и императорския руски или императорския турски комисар представителите на подписалите сили в Цариград, събрани на конференция, ще се произнесат с решение.“ Именно в Берлинския, а не в Санстефанския договор, за руската окупационна администрация за пръв път се употребява недвусмисленото словосъчетание „временно управление“. Според чл.7 „временното управление не може да продължи повече от 9 месеца, смятано от размяната на ратификациите на настоящия договор. Щом се изготви органическият устав, ще се пристъпи веднага към избор на българския княз. Щом князът се короняса, новото устройство влиза в сила и княжеството встъпва в пълно упражнение на своята автономия.“ Най-сетне Берлинският договор отнема правото на Турция да прокарва свои войски през земите на Княжество България и категорично забранява каквато и да било форма на турско военно присъствие на българска територия: „Турска войска не може вече да има в България“… (чл.11)^[4].