Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (37) (Някои политически и историографски митове на XX век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
1,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018-2019)

Издание:

Автор: Пламен С. Цветков

Заглавие: Светът на мегамитовете

Издание: Първо издание

Издател: Издателство на Нов български университет

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: монография

Националност: българска

ISBN: 978-954-535-498-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2897

История

  1. — Добавяне

11. Тоталитарният антисемитизъм

Масовите избивания на съвършено невинни човешки същества се дължи между другото и на крайната нетърпимост на всеки тоталитарен режим към естествените индивидуални различия. Тази нетърпимост се подсилва спрямо евреите до краен предел и поради социални различия. В повечето европейски страни евреите нямат векове наред правото да притежават недвижими имоти, което ги ориентира предимно към индивидуална трудова дейност — занаяти, промишленост, но и наемна работа. Твърде малка част от тях съумяват да заемат влиятелни позиции във финансовия свят, но то е достатъчно, за да бъде набедена цялата еврейска общност в безогледно лихварство и експлоатация. На свой ред технологията на оцеляването, разработвана от евреите в течение на най-малко две хилядолетия в крайно враждебна среда, се възприема от по-примитивните умове като стремеж към завладяване на света. Резултатът е, че всеки тоталитарен режим изпъква със своя унищожителен антисемитизъм. В пълен разрез с някои панславистки и великоруски клишета, с антисемитизъм се отличава и комунистическият режим на Ленин, без оглед на присъствието на доста евреи в правителството му след преврата от 7 ноември 1917 г. Още първите болшевишки удари срещу частните собственици със сигурност са помели и немалко евреи единствено поради това, че имат нещо свое — може да не са банки и фабрики, но е достатъчно да са дюкяни и будки. При Сталин евреите вече стават прицел на терора именно като евреи, а не като част от някаква „нежелателна“ социална прослойка. От 1928 г. нататък все повече евреи, включително и фанатични комунисти, се депортират в Далечния изток на една малка територия откъм руската страна на река Амур. През 1934 г. този край, който се намира в непосредствена близост до най-студената точка на планетата, е превърнат с декрет в „Еврейска автономна област“ с постоянно население от около 100 000 души, макар че към тях непрекъснато се прибавят нови маси от „доброволни заселници“. Все още не се знае колцина от тях са загинали от нечовешки суровите условия.[1]

Показателно е, че подир подялбата на Полша между националсоциалистическа Германия и комунистическа Русия през септември 1939 г. полските евреи имат всъщност еднаква съдба, без оглед на това дали са попаднали в нацистката, или в съветската зона. Най-малко 400 000 полски евреи от руската окупационна зона загиват в различни лагери на смъртта в Сибир или на север от полярния кръг. Най-сетне в началото на 50-те години на XX в. Сталин подхваща една кампания срещу „безродните космополити“ и срещу „ционистко-империалистичния заговор“. Единствено смъртта на „бащата на народите“ през март 1953 г. спасява руските евреи от едва ли не пълно унищожение, тъй като плановете са предвиждали те да бъдат или незабавно изтребени, или хвърлени в ГУЛаг, което е щяло само да удължи предсмъртната им агония.[2]

Антисемитизмът на германския националсоциализъм произтича логично от централната му догма за борбата между „висшите“ и „нисшите раси“. Както Сталин тръгва на световна война, за да ликвидира „експлоататорските класи“, така и Хитлер воюва до самия си край за ликвидирането на „еврейската раса“. От 25-те милиона мирни жертви на германския националсоциализъм най-малко 6 милиона са евреи. Все по-усърден в тази насока става и Мусолини. Според „расовата програма“, която той оповестява през август 1938 г., чуждите евреи са изключени от училищата, а всички евреи, настанили се в Италия след 1919 г., трябва да напуснат страната в рамките на шест месеца. Всички преподаватели, ученици и студенти от еврейско потекло са изключени от учебните заведения и са забранени женитбите между италианци и „неарийци“. И подир този декрет мнозина италианци, включително фашисти, продължават да правят каквото могат, за да спасят еврейските си сънародници, но така или иначе, 20 000 италиански евреи от общо 50 000 загиват в нацистките газови камери.[3]

Подобно на руските комунисти и италианските фашисти румънските легионери също не споделят расовите догми на Хитлер. Според Корнелиу Кодряну евреите не са „раса“, но са главните носители на индустриализацията и комунизма, с което застрашават цвета на нацията — румънския селянин и неговата автентична християнска вяра, наследена от дедите. Кодряну допуска обаче „румънизацията“ на евреите, което е абсолютна ерес от гледна точка на хитлеристкия канон за „расова чистота“. Така или иначе, след като получават част от властта за периода от септември 1940 до януари 1941 г. легионерите съумяват да изтребят немалко евреи. В съответствие със заканите на Кодряну еврейските притежания са „румънизирани“, което се осъществява като най-обикновен грабеж.[4]

Подобно на православния фундаментализъм, антисемитизмът на ислямския фундаментализъм също се корени в схващането за евреите като „греховен и продажен народ“, което е залегнало както в християнската, така и в мюсюлманската традиция. С други думи, и ислямистите не третират евреите като „нисша раса“, но това не им пречи да бъдат истерични в омразата си към евреите и да не виждат друго решение на близкоизточния проблем, освен унищожението на израелската държава. Разбира се, това също е в пълен разрез с предписанията на Корана относно народите, познаващи свещените книги.[5]

Терорът, а най-вече периодичните вълни на масово изтребване на човешки същества не само осигуряват на тоталитарния вожд едва ли не безгранична власт, но са може би и един от най-ефикасните начини да се придаде на режима му завидна трайност и стабилност. Когато наследниците на починалия диктатор решат да преминат към сравнително „по-меки“ методи, това се възприема от твърде широки маси като един вид „освобождение“. Подобно на Уинстън — главния персонаж от романа на Джордж Оруел „1984“ — някаква част от преминалите през ада на репресивните служби стават предани поданици на системата. Твърде много са примерите с жертви, оцелели по чудо в лагерите на смъртта на Сталин и Мао, които и преди, и след освобождаването си остават най-фанатични комунисти. Разбира се, повсеместното следене от страна на службите за сигурност и масовото доносничество продължават и подир смъртта на Сталин, но наказанията са вече предимно административни. Благодарение на умелото съчетание на голямата тояга с един малък морков комунизмът и съветската държава все пак съумяват да надживеят Сталин с цели 38 години, а комунистическата партия запазва властта си в Китай вече над 30 години след смъртта на Мао.

Тоталитаризмът не е нито ляв, нито десен поради простата причина, че левица и десница има в рамките на конституционнопарламентарната система, а тоталитаризмът е абсолютно несъвместим именно с демокрацията. В крещящ разрез с революционния дискурс тоталитаризмът е в същината си дълбоко ретрограден. Унищожавайки частната собственост, Ленин връща Русия във времената на Великото московско княжество, когато всичката земя е държавна собственост, а църквата е подчинена изцяло на владетеля. В средновековието попада сякаш и Германия при Хитлер, който всъщност прикрепва селяните към земята и иска да възроди старата германска експанзия в източна посока. Същото се отнася и за фундаменталисткия режим в Иран, където за броени месеци е ликвидирана цялата културна и обществена модернизация, постигната при царуването на Мохамад Реза Пахлави.

Бележки

[1] Ст. Куртоа, Н. Верт, Ж.-Л. Пание, А. Пачковски, К. Барточек, Ж.-Л. Марголен. Цит.съч., с. 217-218; R. Conquest. Op.cit., pp. 290-291; Большая советская энциклопедия. Т.15. Б.м., Государственное научное издательство „Большая советская энциклопедия“, 1952, с. 379–381.

[2] R. Conquest. Op.cit., pp. 304–311.

[3] L. Salvatorelli, G. Mira. Op.cit., pp. 937-953; M. Майер. Райхът и Холокост. София, Нов български университет, 2005, с.6.

[4] M. Ambri. Op.cit., pp. 226 е 244–271.

[5] Вл. Чуков. Цит.съч., с. 51–64.