Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (61) (Някои политически и историографски митове на XX век)

5. Преговорите през пролетта и лятото на 1939 г.

На 31 март Великобритания и Франция публично разгласяват, че ще се притекат с войските си в помощ на Полша при заплаха за нейната независимост. Така Хитлер разбира, че полското правителство няма никакво намерение да се подчини „доброволно“ на Третия райх и на 3 април той издава директива за осъществяването на „Белия план“ за война срещу Полша. Целта е „да се унищожи полската военна сила“, но общо взето се допуска запазването на някакво марионетно подобие на държава под името Полша. До нападението срещу поляците политиката на Германия трябва да бъде насочена към такова изолиране на страната, което да позволи ограничаването на войната единствено с Полша. Определен е и денят за нахлуването в Полша: „Подготовката трябва да се извърши по такъв начин, че операцията да може да бъде предприета на която и да било дата след 1 септември 1939 г.“^[1]

По същото време Франция трескаво се опитва с всякакви средства да съживи пакта си за подпомагане с Русия, дори в ущърб на Полша и Румъния. На 10 април френският външен министър Боне подчертава пред съветския посланик в Париж, че Франция и СССР трябвало сами да уточнят условията за военно сътрудничество помежду си, след което те щели да решат какво да правят „в случай, че Румъния или Полша отхвърлят“ помощта им. В тази насока британците са доста по-сдържани, като се стремят да зачитат интересите на източноевропейците и по-специално оправдания им страх, че една руска „помощ“ срещу Германия лесно може да доведе до окупацията на страните им от „червената армия“. На 15 април британското правителство се обръща към съветския дипломатически пратеник в Лондон Иван Майски с молба Москва да излезе с декларация, че ако който и да било от западните съседи на СССР бъде нападнат, той ще може да се осланя на помощта на съветското правителство, при условие че тази помощ е „желана“. При това според декларацията руската помощ щяла да бъде „давана по начина, който бъде намерен за най-подходящ“^[2].

На 17 април народният комисар на външните работи на комунистическа Русия М. Литвинов излиза с конкретен проект за троен пакт за подпомагане между Обединеното кралство, Франция и СССР за срок от пет или десет години. В същината си проектът иска от британците и французите да заплатят на болшевишка Русия за евентуалната й поддръжка срещу Хитлер, като изоставят източноевропейските страни на милостта на Сталин. Според Литвинов предвиденият пакт трябвало да обезпечи „всякаква помощ, включително и военна, на всички източноевропейски държави, намиращи се между Балтийско и Черно море и граничещи със СССР в случай на агресия срещу тези държави“. „Червената армия“ трябва да може да оказва въоръжената си „помощ“ и без изрична покана от страна на съответните правителства.^[3]

Показателно е, че още същия ден сталинският дипломатически пратеник в Берлин Мерекалов опипва почвата не само за съживяване на стопанските връзки между Съветския съюз и Третия райх, но и за политическо сближаване между двете тоталитарни сили. На 3 май 1939 г. Сталин неочаквано заменя Литвинов с Молотов начело на външното министерство. Литвинов е евреин, което го прави неподходящ за преговори с националсоциалистическа Германия, но може би по-същественото е, че Молотов, който е етнически руснак, стои много по-високо в партийната йерархия от Литвинов и минава за най-близкия сътрудник на Сталин. Този факт веднага се забелязва от германския шарже д’афер в Москва фон Типелскирх. В донесението си до Берлин фон Типелскирх напомня, че Сталин изпитва „недоверие и злоба към целия капиталистически свят, който го обкръжава“^[4].

Само два дена след замяната на Литвинов с Молотов руският шарже д’афер в Берлин Астахов се среща с експерта по Източна Европа в германското външно министерство Шнуре, за да се впусне в хвалби по адрес на Молотов, който „в никакъв случай не е специалист по външната политика“, но „ще оказва голямо влияние върху бъдещата съветска външна политика“. В края на разговора Астахов подпитва Шнуре дали Германия няма да промени поведението си към Русия след отстраняването на Литвинов.^[5]

Сталин продължава да осъществява по-нататъшните си контакти с Хитлер на твърде ниско дипломатическо равнище, но хората, които преговарят с германците, са задължително кадри на Народния комисариат на вътрешните работи (НКВД) и действат като лични пратеници на руския вожд. За сметка на това преговорите с Великобритания и Франция се водят открито, което освен всичко останало е и допълнително средство за шантаж върху „фюрера“. От агентурата си в Германия Сталин е информиран и за плановете на Хитлер да завладее Полша, както и за нетърпението му да привърши с полската операция преди късната есен, когато пътищата ще станат трудно проходими за „вермахта“.^[6]

На 14 юни 1939 г. в Москва пристига заместник държавният секретар на британския Форин Офис Уилям Странг, за да преговаря с Молотов за тристранен руско-британско-френски пакт. Още от самото начало обаче Молотов иска да изтръгне от госта си съгласието, че Съветският съюз може да се намеси с въоръжените си сили във всяка страна, която е застрашена от „пряка“ или „непряка агресия“. Всъщност Сталин може спокойно да окачестви като „непряка агресия“ какъвто и да било външнополитически акт на Третия райх и дори всякаква „нежелателна“ вътрешнополитическа промяна в съответната страна, за да оправдае нахлуването на „червената армия“ в такава страна.^[7]

На този етап британците и французите отказват да нахранят Сталин с източноевропейците и преговорите влизат в задънена улица. При все това руснаците „великодушно“ се съгласяват да приемат в Москва военни делегации на двете западноевропейски демокрации, за да изработят военна конвенция, преди още да е сключен политическият договор. Британските и френските военни пристигат в съветската столица на 10 август. Точно в същия момент обаче руският шарже д’афер в Берлин Астахов изтъква на един сановник от германското външно министерство, че Русия е готова да преговаря с Германия не само по стопанското общуване, но и по „проблемите за печата, културното сътрудничество, полския проблем, проблемите на предишните политически споразумения“. Разговорите за тази цел трябвало да се водят в Москва.^[8]

Всичко това не пречи на члена на Политбюро и народен комисар на отбраната маршал Климент Ворошилов да подхвърли британските и френските си гости в Москва на поредния натиск, за да изтръгне от тях съгласието да признаят съветското схващане за „непряката агресия“. В най-сгъстен вид надигащата се заплаха за източноевропейците и по-конкретно за поляците е обрисувана от главния инспектор на полската армия маршал Ридз-Шмигли: „С германците рискуваме да загубим свободата си, а с руснаците — душата си.“ На свой ред ръководителят на британската военна делегация в Русия адмирал Дракс дава на домакините си да разберат, че знае много добре какъв е залогът: „Ако СССР има военен договор със западните държави, тогава би било съмнително Италия да тръгне едновременно и заедно с Германия“, а най-същественото е, че „при наличието на такъв военен договор Хитлер не би рискувал война.“^[9]

На всичкото отгоре към това време Русия може да мобилизира 136 дивизии, което се равнява на 2 584 000 войници, без да се смятат „войсковите поделения на укрепените райони, поделенията за противовъздушна отбрана, поделенията за пазене на крайбрежието, запасните поделения, отработващите попълнения (арсеналите) и частите на тила.“ Още към края на 1937 г. Сталин вече има под ръка 24 708 бойни самолета и може да произвежда най-малко по 900–950 самолета месечно, докато към лятото на 1939 г. британците имат всичко на всичко 22 000 самолета и могат да произвеждат около 700 бройки месечно, а френската авиация възлиза едва на 5–6 хиляди летателни апарата.^[10]