Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (95) (Някои политически и историографски митове на XX век)

2. България в балканската стратегия на Русия при Николай II

Панславистките и русофилски кръгове не пропускат случая, за да разтръбят, че България била наказана заради съюзяването си с „враговете на славянството“ — Германия, Австро-Унгария и Турция. В тази опростенческа схема липсва обаче един съществен, ако не и решаващ елемент — премълчава се ролята на Русия и нейната стратегия на Балканите. Наистина поемането на руската корона от Николай II през 1894 г. се придружава от забележимо отслабване на руския натиск върху България, главно поради нарастващата японска заплаха в Далечния изток. През 1896 г. Русия признава официално Фердинанд за законен княз на България с единственото условие да прекръсти престолонаследника Борис от римокатолицизма в православната вяра, но това не означава ни най-малко отказ от вековните домогвания към Цариград, Босфора и Дарданелите. Завладяването им, което неизбежно включва попътното прегазване на Румъния и България или поне на източните им краища, просто се отлага за „по-добри времена“.^[1]

Израз на новата нагласа в Русия спрямо Балканите е един обширен отчет на руския посланик в Австро-Унгария Капнист от 21 март 1896 г. Капнист с право подчертава, че при новосъздалата се ситуация е невъзможно Цариград и Протоците да се завземат със сила. Наместо това той предлага еволюционния път, един от първите етапи на който трябва да бъде подялбата на Македония между Гърция, Сърбия и България. В изблик на неочаквана „щедрост“ Капнист дори предлага на българите да им се позволи да присъединят Солун, но цената е ни повече, ни по-малко отказ на България от излаз на Черно море.^[2]

Притесненията на Русия от развитията в Далечния изток влизат в съзвучие с все по-силния натиск на унгарската общественост срещу каквито и да било нови териториални разширения на Хабсбургската империя в югоизточна посока. Унгарците продължават да са загрижени от заплахата, която по-нататъшното засилване на славянския елемент би породила за привилегированата им позиция на втори фактор в Двуединната монархия. С други думи, във Виена и Будапеща също вземат връх силите, отхвърлящи идеята за нови завоевания на Балканите. Така през април 1897 г., когато австро-унгарският император Франц Йозеф (Франц Йосиф) гостува на руския самодържец Николай II в Санкт Петербург, двете държави се споразумяват да не предприемат настъпателни действия и планове на Балканите и да съдействат за запазването на балканското статукво.^[3]

Макар и поради диаметрално срещуположни причини Русия и Австро-Унгария постигат известен синхрон и спрямо македонския проблем. Двуединната монархия продължава да насърчава сръбските амбиции към Македония, което отклонява Белград от Босна и Херцеговина. Същото прави обаче и Русия, която вижда в сърбите естествена преграда срещу австро-унгарската експанзия на Балканите. При това руските дипломатически пратеници дават рамо и на теориите на сръбски политици и общественици като Стоян Новакович за „македонизирането“ на македонските българи като първа фаза към тяхното сърбизиране. Така в края на XIX в. руските пратеници в Македония започват да насаждат мисълта, че македонците са нещо различно от българите. Руският консул в Солун Ястребов пък направо се втурва да събира „доказателства“, че македонците не били българи, а „славяни“ и че това „славянско“ население можело да стане или българско, или сръбско според това, към коя от двете страни евентуално ще се присъедини.^[4]

Успоредно с това Русия продължава, както изглежда, да действа задкулисно и в самата България, като по познатия начин намира свои верни привърженици с обилни парични средства. Във всеки случай прави впечатление, че след преждевременната смърт на Константин Стоилов през 1899 г. Народната партия, учредена на времето си най-вече от национални консерватори, започва да попада под все по-силното влияние на русофилите. Изтъкнати дейци на партията като Ст. Бобчев, които изцяло са пропити, разбира се, от мита за славянското потекло и славянската принадлежност на дунавските българи, започват да работят за славянско обединение. Наистина Ст. Бобчев неведнъж се дистанцира от руското самодържавие като чуждо на българските демократични традиции и дори споделя формулата, че „не е славянин този, който владее и потиска друг славянин.“ Самоизмамата за изначалната славянска солидарност обаче кара народняците русофили да следват повече или по-малко външнополитическите идеи на Русия. Дори в случаите на войнстваща враждебност спрямо българските стремежи поведението на руската дипломация не предизвиква сред русофилите нещо повече от безплодни словесни протести.^[5]

Направо пък катастрофално за българските интереси е поведението на Прогресивнолибералната партия. Новият й лидер Стоян Данев, който наследява Драган Цанков, е описван като още по-сляп в покорството си спрямо Русия от своя предходник. След като печели предсрочните парламентарни избори в началото на 1902 г. Стоян Данев заминава през март същата година за Санкт Петербург, за да изпроси от Русия един заем. По-страшното е, че той използва пребиваването си в руската столица, за да сключи военна конвенция с напълно неоправданата надежда, че така ще получи помощта на Русия за евентуална война срещу Османската империя за присъединяването на Македония. За Николай II и неговото правителство обаче конвенцията е само средство за възпирането на България от военни действия срещу Турция и те обещават помощ единствено в случай на сблъсък с Румъния или Австро-Унгария. Така България поема риска да се вмъкне във война, която няма нищо общо с външнополитическите й стремежи и се съгласява с недопустима намеса на Санкт Петербург в по-нататъшното изграждане на българските въоръжени сили. На всичкото отгоре Русия се „отблагодарява“, като съдейства за назначаването на сърбина Фирмилиан за скопски епископ през юни 1902 г. Масовото и остро недоволство, предизвикано от тази безропотност пред Русия довеждат в крайна сметка до оставката на прогресивнолибералното правителство на 5 май 1903 г. Военната конвенция с Русия е постепенно обезсилена, но злото е вече сторено.^[6]

През лятото на 1903 г. новото правителство, формирано от народнолиберали начело с безпартийния Рачо Петров, няма друг избор освен да гледа безпомощно как редовните османски войски и башибозуците потушават в кръв Илинденско-Преображенското въстание в Македония и Одринска Тракия. Николай II не се спира обаче дотук — в края на 1903 г. руските власти отпускат парична помощ на Кръсте Мисирков, за да издаде в София своята книга „За македонцките работи“, в която разгръща тезата за македонците като отделна нация и от сърбите, и от българите. Същевременно Санкт Петербург безцеремонно и грубо предупреждава правителството на Рачо Петров, че реформите, предложени от Русия и Австро-Унгария за Македония били максималното, което щяло да се поиска от Турция и че „православните поданици и славянските племена“ в Македония не можели да се надяват на повече. Войнстващо панслависткият дух на тази руска нота нагледно показва как славянският мит за потеклото на българите изиграва съществена спомагателна роля в стратегията за обезбългаряването на православното мнозинство в Македония.^[7]

Един от страничните ефекти от противобългарската линия на Санкт Петербург е, че поражда все по-видимо отчуждение на Демократическата партия от Русия. След смъртта на Петко Каравелов през януари 1903 г. ръководството на партията се поема от Александър Малинов, който е бесарабски българин и решава на първо време да следва завета на починалия лидер, като търси помощта на Русия за довършването на националното обединение. През 1908 г. обаче, когато Демократическата партия печели парламентарните избори и формира правителство начело с Малинов, най-неотложният проблем за България е да скъса и сетните васални връзки с Османската империя и да стане напълно суверенна държава, а това я конфронтира пряко със стратегията на Николай II и неговите министри. Конкретният повод за прогласяването на независимостта е заканата на младотурците да възвърнат някогашното могъщество на Османската империя и да накарат Египет, България, Босна и Херцеговина да признаят отново Цариград за свое държавно средище. В тази връзка младотурският режим отказва да покани българския дипломатически агент на един прием с довода, че не бил пратеник на суверенна страна. Преди да оповестят независимостта, правителството на Александър Малинов и княз Фердинанд искат да опипат предварително почвата и тръгват на обиколка из европейските столици, но в Санкт Петербург те научават, че Русия смята Одрин и Лозенград за свои бъдещи територии. Очертаващото се единодействие с Австро-Унгария, намислила да анексира официално Босна и Херцеговина, които се намират дотогава под временната окупация на Двуединната монархия, предизвиква едва ли не ултимативна нота от страна на Санкт Петербург: „Ако България не стои мирна и предприеме действия в съгласие и насърчение от нашите противници, ние заявяваме, че при една война тя ще бъде оставена на собствения си риск и страх.“^[8]

На 22 септември (5 октомври) 1908 г. България декларира независимостта си и Фердинанд е коронован в Търново за „цар на българите“. Още на следния ден Австро-Унгария анексира формално Босна и Херцеговина. Николай II е вбесен, че някакъв си балкански владетел се е осмелил да вземе титла, равна по ранг на неговата, забравяйки, че самата дума „цар“ е дошла в Русия от България. Руският посланик в Цариград Чариков пък изтъква на австро-унгарския си колега, че „император Николай бил най-неприятно изненадан от прибързаното решение на княз Фердинанд, което е взето при флагрантно незачитане на Русия“^[9].

В Санкт Петербург обаче са достатъчно гъвкави, за да не се поддават този път на емоциите и решават да се възползват от мъчнотиите, възникнали при преговорите с Турция за паричните обезщетения, които България трябва да изплати заради новия си статут. Русия щедро дава на българите един заем от 82 милиона златни франка, за да могат да се издължат към Османската империя. Идеята на Николай II и министрите му е България да попадне под руска финансова зависимост, което да улесни вкарването й в един съюз със сърбите според руските виждания. Правителството на Александър Малинов прави обаче абсолютно нереален опит да сключи най-напред договор с Русия, за да може да преговаря с Белград от сравнително по-силни позиции. Новият руски външен министър Сергей Сазонов, който е назначен на поста през септември 1910 г., дава на българите да разберат, че преди да постигнат споразумение с руснаците, те трябва да сключат спогодба със сърбите, и то като се съгласят да поделят с тях Македония. В София разбират, че Русия няма никакво намерение да отслаби поддръжката си за сръбския панюгославизъм и на 16 март 1911 г. Александър Малинов си подава оставката. Формирането на новия кабинет е поверено на лидера на Народната партия Ив. Гешов, който образува коалиция с прогресивните либерали. Както може да се очаква, тази правителствена промяна се посреща в Русия с нескривана радост.^[10]

Българската политика при създаването на Балканския съюз през 1912 г. е нагледно доказателство за това, че през 1886–1887 г. българите не са съумели да се освободят напълно от руското влияние. Най-голямото злополучие за тях е фактът, че тъкмо в навечерието на балканските войни правителството и парламентарното мнозинство в София принадлежат на две безгръбначни русофилски партии — Народната и Прогресивнолибералната, които печелят през 1911 г. парламентарните избори. Без оглед на злополучния инцидент със сръбския митрополит Фирмилиан, ръководителят на прогресивните либерали Стоян Данев, който поема външното министерство, продължава да се опира на национално самоубийствения постулат, че Русия „не може да не желае доброто на България“. Той се прочува с „дълбокомъдрената“ сентенция: „Ние с Русия политика не правим.“^[11]

Тази непоклатима убеденост като че ли не отслабва и от реакцията на Русия спрямо конституционните промени, които се гласуват от Петото велико народно събрание с оглед на новия статут на България като независимо царство. На 21 юли 1911 г., още докато траят дебатите по поправките на конституцията, руското правителство телеграфира официалния си отказ от военната конвенция, сключена през 1902 г.^[12]

Правителството на Гешов не само се съгласява на подялбата на Вардарска Македония със Сърбия, но подчинява България на руския арбитраж при евентуални разногласия между София и Белград, при все че към това време Русия неведнъж вече е давала да се разбере, че поддържа изцяло сръбските претенции за Македония. Панславистките самоизмами, както и неоправданият с нищо ламтеж за Солун пречат на Гешов и Данев да потърсят териториално споразумение с Гърция, макар че Атина е готова да отстъпи на България цяла Вардарска Македония на север от Кавала и Беласица, а също така и един излаз на Бяло море между Дедеагач и Кавала. На всичкото отгоре чл.2 на тайната военна конвенция, сключена между България и Сърбия през юни 1912 г., предвижда двете страни да предприемат военни действия не само срещу Турция, но и срещу Румъния. Така, поради съюза на Румъния с Австро-Унгария и Германия България попада в блок, който е враждебен на двете немски империи и сама си ограничава възможностите за пряко разбирателство с румънците.^[13]