Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (81) (Някои политически и историографски митове на XX век)

2. Българският парламентаризъм до 1885 г.

Управлението на Стефан Стамболов в никакъв случай не е идеален пример за демокрация, но в тази насока то не е нито първото, нито последното, което неведнъж прибягва до насилие и до недотам демократични средства, за да осигури позициите си. Наред с чудовищния натиск от страна на Русия, това се дължи и на културноцивилизационната рамка, в която се заражда българският парламентаризъм. Векове наред на Балканите и в Южна Европа не богатството е определяло влиянието на дадена личност в обществото, а материалното благополучие и дори физическото оцеляване са зависили пряко от мястото в държавноадминистративната йерархия. Хилядолетната евразийска и византийско-османска традиция води до дълбоко вкорененото убеждение, че властта не е временно поемане на отговорност, а преди всичко средство за лично облагодетелстване.^[1]

Парламентаризмът е продукт на античната гръцка, а най-вече на средновековната западноевропейска цивилизация, където на твърде ранен етап са се разгърнали достатъчно влиятелни и независими от държавата обществени слоеве, за да ограничават едноличния абсолютизъм. В Османската империя първите опити в тази насока се предприемат едва в края на XVIII и началото на XIX в., когато самото оцеляване на държавата диктува на султаните потребността от радикални реформи. Съществена роля изиграва и натискът на Великобритания и Франция, чиято помощ и поддръжка е решаваща за отблъскването на руската агресия. През 1845 г. за пръв път в своята история българите участват наред с турците в нещо като парламентарни избори. Наистина избраният тогава Съдебен съвет има чисто съвещателни правомощия и на всичкото отгоре се намира под надмощието на ретроградни мюсюлмански представители, които отхвърлят всякаква мисъл за европеизация. При все това епохата на Танзимата или реформите прави за пръв път възможно определени политически цели да се постигат с мирни действия, а не на всяка цена с кървава революция.^[2]

На тази идея е подчинено и църковно-националното движение, чиито водачи и най-вече лидерите на „младите“ си дават много добре сметка, че в рамките на Османската империя независимата църква не е само религиозно учреждение, а може да послужи преди всичко като форма на политическа автономия. През декември 1856 г. българската община в Цариград разпраща писма до всички по-големи градове в България и приканва съответните общини и епархии да изберат специално упълномощени пратеници, които да пристигнат в турската столица, за да разискват заедно върху по-нататъшните мерки за постигане на църковна самостойност и национална автономия. Събирането на тези представители в Цариград се смята и за първото „Народно събрание“ на българите, които стават по този начин един от малкото народи в света, свикали свой парламент още преди да се сдобият със собствена държава.^[3]

През 1859 г. настоятелството на българската черква в Цариград „Се. Стефан“ приканва българските епархии да изпратят отново делегати в турската столица. Междувременно на великденската служба на 3 април 1860 г. в черквата „Св. Стефан“ епископ Иларион Макариополски преднамерено пропуска да спомене името на вселенския патриарх. Така „Българският Великден“ бележи началото на независима българска църква, но борбата за нейното признаване също носи предимно политически характер. За да разпали още повече непримиримостта между българи и гърци, Високата порта решава да протака, но през пролетта на 1861 г. в Цариград се събират по двама пратеници от всяка българска епархия, снабдени със съответните писмени пълномощия, както и с по една петиция до султана. Второто народно събрание на българите вече определено действа като представително законодателно тяло, макар че никой още не го е признал. Пратениците стигат дори дотам, че избират помежду си Временен смесен съвет, който може да се разглежда и като орган на изпълнителната власт. Продължават да се изпращат и петиции до Високата порта и най-сетне на 27 февруари 1870 г. султан Абдул Азис издава ферман за учредяване на Българската екзархия, което бележи и началото на българската автономия. Подобно на сръбския княз в периода от 1815 до 1830 г. българският екзарх е упълномощен да представлява своя народ както пред местната османска администрация, така и направо пред Високата порта. За разлика от наследствената и еднолична сръбска монархия обаче екзархът трябва да се избере от упълномощени български представители и да се утвърди от султана. Тези представители трябва също така да изработят и гласуват екзархийския устав.^[4]

Третото народно събрание на българите, Народноцърковният събор, се свиква в Цариград през януари 1871 г. и след дълги и ожесточени дебати приема екзархийския устав на 14 май същата година. Така самото зараждане на съвременната българска държава е неразделно свързано и с утвърждаването на българския парламентаризъм, което предопределя и самобитното политическо развитие на България в сравнение с останалите балкански страни.^[5]

Кървавата трагедия, която се разиграва на Балканите и в България през 1875–1878 г., не само не прекъсва една вече изградена традиция, но дори я засилва. Учредителното събрание, което се свиква в Търново на 10 (22) февруари 1879 г. и бележи втората голяма крачка на българите към националната им независимост, се отличава с подчертаната си приемственост спрямо предишните български парламенти както по идеи, така и по конкретни личности. Подир САЩ, Швейцария, Франция и Гърция Търновската конституция прави от България петата парламентарна демокрация в света, опряна на отговорността на изпълнителната власт пред законодателната и на всеобщото, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване за всички пълнолетни мъже. Конституцията е одобрена и подписана предимно от хора, натрупали политически опит в църковно-националното движение и Българската екзархия. Затова и новите моменти, които се въвеждат в парламентарния механизъм от Учредителното събрание, доразвиват, уточняват и усъвършенстват по естествен начин практиката, изградена в течение на предходните десетилетия. Дълбоката увереност на българското общество, че най-съдбоносните решения трябва да се взимат само от избрани и специално упълномощени представители, намира израз и в конституционните разпоредби за Велико народно събрание с два пъти повече депутати от обикновеното. Освен че избира княза и утвърждава наследяването на трона, Великото народно събрание е единственият орган, който може „да обсъжда въпроси за отстъпвание или разменявание на някоя част от територията на Княжеството“ и „да измени или прегледа Конституцията“.^[6]

Българският парламентаризъм продължава обаче да бъде застрашаван от дълбоко вкоренения навик във властта да се търси преди всичко средство за забогатяване. При това през последните две десетилетия на XIX в. България изпада в продължителна стопанска стагнация. За цялото време от 1870 до 1913 г. брутният вътрешен продукт на глава от населението нараства годишно едва с 1,05%, което е само малко по-добре от Турция (0,74%) и Сърбия (1%) и създава повсеместно усещане за безпътица. Наистина българите могат да се похвалят с една от най-добрите просветни системи в Европа и света, но грамотните хора, които излизат от училищата, имат силно ограничени възможности за работа извън държавната администрация. Дори частният бизнес, доколкото се е развил, се осланя предимно на държавни поръчки, а икономиката като цяло се отличава със силното присъствие на държавата.^[7]

С други думи, от управляващите зависи работата, службата, бизнесът, прехраната. За прекалено много хора победата на тяхната партия на едни парламентарни избори е единственият начин да се осигури горе-долу прилично съществуване, а никак не са малко и онези, които, след като са се докопали до някой отговорен пост, се отдават на безогледен грабеж. Загубата на изборите и преминаването в опозиция пък е често пъти равносилно на глад и мизерия. Това неизбежно води до клиентелизъм, корупция и масова продажност, което се вписва идеално в плановете на Русия да държи България в непрекъсната политическа криза, за да се оправдае замислената повторна окупация на страната. Същевременно за твърде много политици и интелигенти пътят към властта и благополучието минава задължително през спечелването на руската благосклонност.^[8]

Демокрацията масово се възприема не като управление на мнозинството при зачитане на интересите на малцинството, а като диктатура на мнозинството. След като спечелват убедително парламентарните избори през 1880 г., либералите се държат като хора, които сякаш са взели властта завинаги. Консервативните депутати често не се изслушват и се малтретират. Мандатите на някои консервативни представители, между които и Евлоги Георгиев, са отменени с довода, че били чуждестранни поданици, докато изборът на Стефан Стамболов се признава за законен, макар че е по-млад от изискваната от конституцията минимална възраст от 30 години. Когато премиерският пост се поема от Петко Каравелов, Народното събрание гласува закон, даващ на правителството правото да разработва и въвежда закони между сесиите на парламента. В пълен разрез с началата на парламентаризма е и опитът на Каравелов да създаде въоръжени сили под прякото подчинение на Министерския съвет, което рискува да отнеме на армията нейния надпартиен характер. Странното е, че без оглед на този очевиден произвол никой историк не определя управлението на либералите начело с Петко Каравелов за „диктатура“.^[9]

Консерваторите не виждат начин да спечелят следващите парламентарни избори без съдействието на княз Александър Батенберг. Усещайки се безпомощни пред смазващото и арогантно либерално мнозинство, ръководителите на консервативната опозиция решават да отменят конституцията по насилствен път. Те лесно спечелват на своя страна младия княз и потърсват също така поддръжката на Русия. На 9 май 1881 г., след като е осигурил предварително благословията на новия руски цар Александър III (1881–1894), княз Александър разтуря Народното събрание, разделя страната на пет области под командването на руски генерали и фактически въвежда военно положение. Със заплахи и насилие насрочените избори за Второ велико народно събрание се печелят от консерваторите, чиито пратеници на бърза ръка одобряват поисканите от княза извънредни пълномощия за седем години.^[10]

Най-ощетена е несъмнено Либералната партия, но властта на руските генерали, които заемат ключови места в правителството и администрацията, е едва ли не неограничена. В едно отворено писмо лидерът на либералите Драган Цанков сравнява ролята на Русия в освобождението на България с бруталното поведение на руските генерали, за да направи извода, че руснаците му напомнят за случая с един античен философ, който казал на ужилилата го пчела: „Не ща ти нито меда, нито жилото.“^[11]

Руският произвол започва да се усеща обаче все по-болезнено и от консерваторите, макар че именно те са докарали на власт генералите на Александър III. Конфликтът между консерваторите и генералите рязко се задълбочава след парламентарните избори от есента на 1882 г., макар че ограничаването на избирателното право с имотен и образователен ценз, както и непрякото гласоподаване осигуряват смазващо консервативно мнозинство. В българската войска се назначават масово руски офицери, а българи започват да се допускат само до най-долните чинове. Консерваторите съумяват да осуетят един проект за приоритетното изграждане на железопътна линия от София до Русе, която трябва да се даде на концесия на един петербургски банкер. Под закрилата на руските генерали в България същият банкер се опитва да обсеби и току-що учредената Българска народна банка.^[12]

През март 1883 г. консервативните министри Константин Стоилов и Григор Начович напускат кабинета, което предизвиква министерска криза. Княз Александър също се стреми да се освободи от руската опека и насърчава консерваторите да преговарят с Драган Цанков и с други умерени либерали. Така се стига до компромис с онези либерали, които се съгласяват на някои поправки на конституцията в консервативен дух. На 18 септември 1883 г. князът оповестява официално намерението си да възвърне Търновската конституция и на следния ден Драган Цанков оглавява едно коалиционно правителство от консерватори и умерени либерали. Мнозинството от Либералната партия начело с Петко Каравелов и Петко Славейков категорично отхвърлят обаче всякакви компромиси във връзка с конституцията и в крайна сметка коалиционният кабинет и Третото обикновено народно събрание премахват напълно Режима на пълномощията, като възвръщат изцяло Търновската конституция заедно с всеобщото избирателно право за всички пълнолетни мъже.^[13]

Запазват се обаче останалите недъзи и недомислия на тогавашния български парламентаризъм. Според избирателния закон от 1880 г. избирателните бюра се избират явно от гласоподавателите в самия ден на изборите. Това лесно прераства в масов побой между привържениците на различните партии в стремежа им да турят избирателните бюра под свой контрол. Както може да се очаква, в случай на такъв сблъсък се намесва полицията, но полицаите винаги действат в полза на правителствените сили, за да не загубят работното си място, което предварително дава съществени предимства на управляващата в момента партия. При тази ситуация до самия край на XIX в. в изборите не участват повече от петнадесетина процента от имащите право на глас. Все пак изборите за Четвъртото обикновено народно събрание, проведени на 8 юни 1884 г., протичат сравнително мирно. Главните съперници вече не са либералите и консерваторите, които губят всякакво влияние, а двете фракции на Либералната партия. Каравелов и привържениците му, които започват да наричат организацията си „Народнолиберална партия“, печелят мнозинството от местата и на 11 юли Драган Цанков подава оставката на цялото правителство. Новият министерски съвет се оглавява от Петко Каравелов и включва само крайни либерали.^[14]

За Драган Цанков това е пълен крах и той не вижда друг път за завръщане във властта, освен да се подчини на Русия, която реагира остро на отстраняването на нейните генерали от управлението на България. Пропада целият план за дестабилизация на страната, като се използват демократичните механизми на Търновската конституция. Ответният удар на самодържеца Александър III е да иска все по-открито от българите да детронират своя княз. Тази идея се възприема ентусиазирано и от Драган Цанков, а за лош късмет на България той далеч не е единственият, който се оставя да бъде купен от руснаците.^[15]

В донесение от януари 1885 г. руският дипломатически агент в София Кояндер пише в прав текст, че българите трябвало „да последват мъдрия пример на древните новгородци“, като има предвид, че през XV в. влиятелни кръгове в Новгородската република сами подготвят поглъщането й от деспотичното Велико московско княжество. През август 1885 г. Кояндер изтъква, че „най-добрият изход би бил окупация на страната и назначаване тук на руски генерал-губернатор с въвеждане на нашите закони в България“^[16].