Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (70) (Някои политически и историографски митове на XX век)

7. Опити за освобождаване от „освободителите“

Все пак русофилският мит не е продукт на някаква дълбоко вкоренена продажност в българския манталитет, а се дължи предимно на геостратегически причини. Това се потвърждава и от факта, че борбата срещу Русия и срещу нейните платени поклонници започва на твърде ранен етап. Още Паисий Хилендарски се оплаква от „москалите“, които „пишат, както им е угодно“, за да се хвалят, „че те първо са приели славянското писмо и кръщение, но не е така.“ Георги Раковски вече прави един от първите опити да освободи възрожденския българин от славянската легенда, като търси пряка връзка между българския и най-старите индоевропейски езици.^[1]

Потресен от системната политика на насилствено изселване на българи от България в Южна Русия, провеждана от руснаците при всяка война срещу Турция, Раковски публикува през 1861 г. една брошура с красноречивия наслов „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българити“, където се обръща към сънародниците си със следните недвусмислени думи: „Ние ся надейми, че ще дойдете в съзнание и щете послуша гласа на един ваш съотечественик, който ви казва и съветова сичко това от чиста българска душа и ако сте ся някои си написали да идете в пуста и варварска Русия, ще ся откажете от тая лудост, която ще ви зароби с децата ви и женити вечно. А ония, кои ся ви на това излъгали и наклонили, ще ги изгоните из помежду си, като подкупени оръдия руски и като чърни предатели милаго ни отечества.“^[2]

Дейците на църковно-националното движение също усещат на гърба си руската имперска политика. Поради несъвместимостта на балканската стратегия на Русия с българската държавност Санкт Петербург енергично противодейства срещу създаването на национална българска църква, тъй като с право вижда в нея и форма на политическа автономия. Лидерът на течението на „младите“ Стоян Чомаков започва да търси в Османската империя противотежест срещу руските домогвания. През 1871 г. той пише, че учредяването на Българската екзархия „е следствие не от русската политика“, а от политиката на турското правителство, „която иска да даде на българската народност особен живот, щото чрез развитието, и под покровителството на царските закони, да ся осигори индивидуалността на таз в Османското царство славянска народност от погълнителните стремления на русската политика“.^[3]

С други думи, огорчението и притесненията на д-р Стоян Чомаков от завоевателните намерения на Русия не го карат да преразгледа дълбоко вкоренения мит за славянската принадлежност на българите. Същевременно той търси в славянската идея доказателство, че българите са неразделна част от европейската цивилизация, докато руснаците според него просто не са славяни. В тази връзка още през 1868 г. той изтъква в една брошура, издадена на френски език, следното: „Наблягаме на този присъщ на славяните индивидуализъм, тъй като той дава значителни практически резултати. Той е пробен камък, служещ за разпознаване на истинския славянин. Тъкмо той кара да бъдат изключени от славянското племе туранските множества, заемащи пространството от десния бряг на Днепър до Средна Азия. Благодарение на него славянското семейство било сведено до естествените си пропорции, намиращи се в хармония с тези на останалите европейски нации, негови сестри, и за тях то повече не е враждебен и плашещ призрак.“^[4]

По време на Режима на пълномощията през 1881–1883 г., в отговор на бруталните действия на руските генерали, срещу Русия надигат глас не само доказани национални поборници като Захари Стоянов, но и видни дотогава русофили като Иван Вазов. Дори и в годините на борбата за национална самостоятелност начело със Стефан Стамболов славянизацията на възрожденския българин пречи обаче на обществениците и публицистите да излязат от прокрустовото ложе на славянския мит. За трайността и силата на славянската хипноза спомагат и сръбските домогвания към Македония, които често се преплитат с признания от страна на сръбски учени за неславянския характер на българите. Така през 1889 г. в една статия се отговаря на сръбски автори като М. Бан, М. Милоевич, П. Среткович и Сп. Гопчевич, че „мизийци и тракийци“ били от „урало-финската“ народност на Аспарух, докато македонците били „чисти славяни, като сърбите, затуй били сърби“. Без да се замисли за съществената разлика между угрофини и тюрки, авторът негодува срещу тезата за тракийците и мизийците като „татари“ и бърза да изтъкне, че българите били стари славяни, заселили се в Мизия, Тракия, Македония, та чак до Пелопонес далеч преди сърбите: „Дали има тип по-чист славянски и по-индоевропейски от нашия… Оная пък благодетелна Аспарухова чета от славни чуди ли, фини ли, татари ли го казват, тъй са е преляла и претопила у нас, щото казахми, няма тип по-чист европейски от нашия, няма език по-чист славянски от нашия.“^[5]

С формулата „първи сред всички славяни“, наследена от Паисий, се отговаря и на подхвърлянията от руска страна, че българите всъщност не са славяни. В съответствие със схващанията на Стоян Чомаков нерядко се отвръща с твърдението, че самите руснаци не са славяни: „Та ако българите са неславянски народ, то пак знае се, че русите са монголи.“ Все пак през декември 1889 г. главният редактор на правителствения вестник „Свобода“ Димитър Петков се осмелява да се поотклони от славянската догма, но без да я отрича напълно. По повод на популярните в Сърбия теории, че българите не са славяни, а „пославянчени татари“, той изтъква: „Името татари, нас, българите никак не ни сърди, ний признаваме, че в нашите жили тече известна част татарска кръвчица. Това историята ни го показва. Но тази съща татарска кръвчица ни прави да се смеем на братските славянски заплашвания.“ Несравнено по-голям проблясък е твърдението в същия вестник, но вече през май 1894 г., че унгарците и българите „както е известно са от тюркско произхождение“, само дето унгарците били запазили езика си, а българите били приели славянския.^[6]

Тези неочаквани открития си остават обаче изключение от правилото. Немаловажна причина за това е фактът, че обикновено русофилите обвиняват опонентите си в туркофилство, австрофилство, германофилство, англофилство и какво ли още не, макар че такива „фили“ в България просто няма и никога не е имало. Освобождаването на българите от славянския и русофилския мит е неразделна част от националното им осъзнаване. Русофилският мит се оказва сериозна пречка и за пълноценното членство на България в Европейския съюз, тъй като самата идея за обединена Европа се опира на принципа на единство в многообразието. Европейската култура очаква от българите да дадат своя специфичен принос за нейното обогатяване, което те очевидно няма да могат да направят, ако гледат на европейската интеграция единствено като на средство за разтваряне в някаква по-голяма общност. Русофилският мит е пречка за приобщаването ни към Европа и поради това, че той се преплита най-тясно с преклонението към една държавнополитическа система, която и днес, под все по-авторитарното ръководство на Путин, се намира в крещящ разрез с основните начала на евроатлантическата цивилизация.

Османската власт върху българите се отличава не толкова с несъществуващите опити за геноцид, а преди всичко с продължителната липса на перспектива. Преднамерено подценяван обаче е един друг унищожителен аспект на чуждото владичество — в търсенето на съюзници за отхвърляне на това владичество българите се поддават на славянизацията, провеждана методично и финансирана с обилни парични средства до степен, че да накара българите да се откажат от собствения си корен. Това, че през османската епоха българите фактически подменят националната си идентичност, не оправдава обаче по никакъв начин стремежа да се приписват на „турското робство“ всички злини, включително и несполуките на днешния ден. След като са се изминали повече от сто години след османската власт е крайно време за обективен и колкото се може по-малко емоционален прочит на един съществен период от българската история.