Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (18) (Някои политически и историографски митове на XX век)

5. Третият райх

През 1932 г. „Националсоциалистическата германска работническа партия“ се издига като първа политическа сила в страната, макар и да няма абсолютно парламентарно мнозинство. Напълно закономерно, след още един безплоден опит за стабилен кабинет без нацистко участие, имперският президент Хинденбург натоварва на 30 януари 1933 г. лидера на националсоциалистите Адолф Хитлер с формирането на следващото правителство, което е коалиционно. С други думи, Хитлер идва на власт в пълно съответствие с Ваймарската конституция и с обичайната парламентарна практика. На това се дължи и сравнителното безразличие, с което промяната се посреща първоначално както в Германия, така и от световната общественост. Трагедията на германците е, че партиите, привързани към парламентарната демокрация, не намират сили да потърсят общ език помежду си и да подновят голямата коалиция начело със Социалдемократическата и Народната партия, които са били заедно на власт от юни 1928 до март 1930 г., но са били безсилни да намерят общоприемлива формула за излизане от стопанската криза. Твърде разединени помежду си са и десните партии — след смъртта на Густав Щреземан на 3 октомври 1929 г. ръководената от него Народна партия се опитва да се сближи с още по-консервативната Национална народна партия, но на 30 януари 1933 г. Националната народна партия предпочита да влезе в самоубийствена коалиция с националсоциалистите.^[1]

Едва поел канцлерския пост, Хитлер прогласява началото на хилядолетен Трети райх или „Трета империя“. Първите две германски империи са „Свещената римска империя“ от средновековието и Германската империя, която се създава през 1871 г. в резултат на обединението под пруско надмощие и която пада след катастрофата на Германия в Първата световна война. По-същественото е, че тази декларация на новия канцлер недвусмислено изразява намерението му да увековечи властта си, което може да стане единствено, ако се ликвидира ваймарската конституционно-парламентарна система. Първата работа на новото правителство е да организира поредните предсрочни избори за Райхстаг, тъй като дори и заедно с Националната народна партия нацистите нямат мнозинство. Хитлер пуска в ход цялата държавна машина, която има под ръка и избирателната кампания минава под знака на нацисткия терор. На 27 февруари 1933 г. е подпален Райхстагът и Хитлер се възползва от пожара, за да забрани местната комунистическа партия, повечето от активистите на която са арестувани. Така съветска Русия губи най-мощната си агентурна мрежа, но на изборите, проведени на 5 март, националсоциалистите получават по-малко от половината гласове — 44%, което им осигурява 288 депутатски места срещу 120 за социалдемократите, 81 за комунистите, 74 за партията „Център“, 52 за Националната народна партия и 23 за останалите. Заедно с Националната народна партия националсоциалистите все пак съумяват да скалъпят едно мнозинство, още повече че комунистическите депутати са отстранени. Скандалното и направо самоубийственото обаче е, че за извънредните пълномощия, поискани от Хитлер за следващите четири години, гласуват всички партии освен социалдемократите. На 1 април е оповестен бойкот на всички еврейски предприятия и професии, а на 7 април са уволнени всички държавни, общински и обществени служители от еврейско потекло, докато към провинциалните правителства са назначени специални комисари, които поемат цялата местна власт. На 10 май се забраняват социалистическите и социалдемократическите партии, а на 27 юни се „саморазпуска“ и коалиционният партньор на Хитлер в правителството, а именно Националната народна партия. На 5 юли идва ред на католическите партии, а на 11 юли всички реформирани църкви са обединени насила в една обща Евангелска църква под надмощието на нацистки привърженици. На 14 юли 1933 г. Националсоциалистическата германска работническа партия е официално прогласена за единствената политическа партия в страната. На 30 януари 1934 г. е премахнат Имперският съвет, с което федералната уредба е унищожена и формално, а на 2 февруари 1934 г. извън закона попадат и всички монархически организации. На 3 май е учреден т.нар. „Народен съд“ („Volksgericht“) за съдене на всички „предатели“, а на 30 юни в „Нощта на дългите ножове“ Хитлер изтребва физически всичките си вътрешнопартийни конкуренти, голяма част от политическите си опоненти, както и „неудобните свидетели“ от ранните години на националсоциализма. На 24 октомври 1934 г. е доутвърден „Германският трудов фронт“ като единствена професионална организация на работниците, подчинена пряко на нацистката партия. С поредица от закони и декрети банките, промишлеността и селското стопанство попадат под контрола на националсоциалистическото правителство, което определя до най-малки подробности паричния поток, производството и разпределението, като закупуването на чужда валута от частни предприятия и лица става на практика невъзможно. Изцяло подвластни на националсоциалистическия партийно-държавен апарат са и всички средства за масова информация, както и книгопечатането, киното, театърът и изкуствата.^[2]

Това драстично насилие над личността, невиждано в дотогавашната история на Германия, се оправдава с борбата срещу комунизма, разглеждан от Хитлер като главното средство, с което евреите се опитвали да завладеят света: „Руският болшевизъм е само нов, присъщ на XX век, опит на евреите да постигнат световно господство. В други исторически периоди същият стремеж на евреите се е обличал само в друга форма.“^[3]