Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (4) (Някои политически и историографски митове на XX век)

3. Славянският мит

Податливостта на хората към измислици и полуистини често се дължи на стремеж да се „забрави“ или заобиколи някой недотам приятен факт. В тази насока панславизмът, който отрича различията между славянските народи, смятани за обикновени племена на една и съща нация, предопределена да се обедини в една държава, видимо се стреми да възроди някогашната славянска национална идентичност от епохата на Кирил и Методий. Славянското самосъзнание е все още силно при източнославянския летописец Нестор, който живее в началото на XII в. и хвърля вината за разпръскването на славяните по всички краища на Европа върху българите, унгарците и власите, като българите изрично се окачествяват като „насилници на славяните“^[1].

Още по времето на Кирил и Методий обаче, ще рече през втората половина на IX в., има поне четири славянски държави — Великоморавия, Хърватия, Сърбия и Киевска Русия. При това отделните славянски общности вече доста са се размесили с най-различни етноси и този процес се засилва още повече през следващите векове. Така поляците се смесват с немци и балти, чехите — с немци, а може би и с потомци на аварите, словаците — с потомци на аварите и с унгарци, словенците — с потомци на аварите, с немци и италианци, хърватите — с потомци на римляните, илирите и аварите и с унгарци, немци и италианци, сърбите — с потомци на римляните, илирите и аварите и с българи, украинците — с българи и с разни алтайски и индоирански елементи, руснаците — с различни угро-фински племена, както и с татаро-монголи, а беларусите — с балти. На всичкото отгоре отделните славянски народи попадат в най-различна културноцивилизационна среда. Московска Русия се издига като най-мощната сила от колективистично-деспотичен тип, украинците стават със своето униатство един от мостовете между Изтока и Запада, а сърбите са неделима част от балканското православие. На свой ред хърватите, словенците, словаците и поляците изпъкват с верността си към Рим, но католицизмът изиграва решаваща роля за национална мобилизация най-вече при поляците. Най-сетне чехите се намират под надмощието на реформираните църкви.^[2]

При все това от края на XVI в. нататък идеята за единна славянска нация не само се възражда, но нейните поддръжници започват със завидна упоритост да приписват славянско потекло и на неславянски народи като албанците, румънците или българите. В Русия „пославянчаването“ на народи, които нямат нищо славянско в корените си, е пряко свързано с имперски домогвания, предвиждащи неизбежното прегазване на общности и страни, случили се на пътя на замислената експанзия. Сред набелязаните жертви българите се оказват най-готови да подменят националната си самоличност, тъй като славянският мит влиза в съзвучие със стремежа им да отрекат всякаква прилика с турците, под чиято власт се намират. В действителност обаче още в първите писмени извори, където се споменават българи и славяни, двете етнически общности се определят не само като различни, но и като враждебни народи един спрямо друг. Нищо славянско не може да се намери и във фолклора, светогледа и физическия облик както на древните, така и на съвременните дунавско-балкански българи. В Мизия, Тракия и Македония — трите исторически провинции, които се смятат за предимно български по население — не са намерени никакви средновековни некрополи със скелети на славяни, нито пък славянски селища или жилища. Най-сетне съвременният български език съвпада със славянската фонетика и граматика не повече, отколкото с фонетиката и граматиката на уралоалтайските и индоиранските езици, като за разлика от славянските езици българският е по-близък с уралоалтайските, отколкото с индоевропейските езици. Същевременно разликата между новобългарския и т.нар. „прабългарски“ език е много по-малка, отколкото между новогръцкото димотики и старогръцкия език от времето на Омир и Аристотел. При все това, и до ден-днешен всякакво усъмняване в славянското потекло на дунавско-балканските българи предизвиква у нас преди всичко емоционални, но не и рационални или поне привидно научни реакции.^[3]

Другояче казано, славянски са просто онези нации, чиято етническа сърцевина е някогашният славянски етнос така, както етническа сърцевина на днешните дунавско-балкански българи са древните българи, наричани погрешно „прабългари“. Дори от чисто биологична гледна точка славяни са и един съществен дял от американците. Разбира се, англосаксонският елемент при американците е основен, но и фактът, че американците, англичаните, австралийците и новозеландците говорят на един и същ език, ни най-малко не прави от тях една и съща нация. Би трябвало да е очевидно, че приказките за общославянска психика, общославянски манталитет и общославянски обичаи са, меко казано, ненаучни. Още през 20-те години на XX в. пълният крах на славянската идея кара някои руски среди да потърсят „спасение“ в т.нар. „евразийска“ теория, според която същественото не е етническият корен, а културноцивилизационното пространство, отговарящо „случайно“ на границите на Русия. През такава призма българите се определят на бърза ръка като „добри евроазийци“, които, след като се заселват на Балканите, стават „лоши византийци“. Както може да се очаква, „евразийците“ изпъкват и с войнствения си антидемократизъм, антиамериканизъм, антисемитизъм и със своята омраза към западната цивилизация. Бедата е, че „евразийството“ видимо намира добра почва в някои „патриотични“ среди у нас, популяризиращи усърдно тезите на хора като Ганчо Ценов, който смята за славяни не само българите и траките, но и хуните и готите. Според Ганчо Ценов траките, даките, готите, гетите, хуните и българите са различни имена на един и същ славянски народ, живял в Югоизточна Европа от незапомнени времена. Другояче казано, българските привърженици на „евразийството“ също споделят типично балканската страст да „доказват“ колкото се може по-старинна автохтонност на своя народ в региона, но придават на този мит категорично панславистка, а това означава и противобългарска насоченост.^[4]

Панславизмът се отличава и с подчертаната идеализация на славянското минало, която поначало е присъща на народите, станали жертва на политическа разпокъсаност или на нечия чужда власт. Тази идеализация може да обхване и дохристянския период от историята на дадена общност, като това обикновено не предизвиква някакъв конфликт с християнската съвест. При християнските балкански народи нещата са несъмнено улеснени от чуждото вероизповедание на османските турци, но идеализацията на миналото се опира и на един мощен архетип, който се среща във всяка религия, а именно, носталгията по „изгубения рай“. Според Мирча Елиаде копнежът по някакъв „рай на земята“ е в основата и на големите географски открития от края на XV в. нататък.^[5]