Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (33) (Някои политически и историографски митове на XX век)

7. Тоталитарният антикапитализъм

Стремежът към тотална власт не само в държавата, но и върху всеки неин поданик логично води и до антикапитализъм. Като форма на стопанска дейност капитализмът се опира на частната собственост и на индивидуалната инициатива — все неща, които са абсолютно несъвместими с тоталитарния „идеал“. Омразата на Ленин към всякакъв вид лична икономическа инициатива е направо патологична. Дори национализацията на земята, която той осъществява с един от първите си декрети, след като завзема властта, за него не е достатъчна, тъй като „селското стопанство продължава да си остава дребно стоково производство“, а „върху тази база капитализмът се запазва и възражда отново — в най-ожесточена борба с комунизма“. Затова, за да се ликвидират класите докрай, трябвало „да се унищожи разликата между работника и селянина, всички да се направят работници.“ Не по-малка е непримиримостта към селяните на Сталин: „Селяните са такава класа, която отделя от своята среда, поражда и отхранва капиталисти, кулаци и изобщо разни експлоататори.“^[1]

С национализацията на земята на 8 ноември 1917 г. Ленин превръща с един замах селяните в арендатори на държавна земя, които веднага са натоварени с непосилни доставки за държавата. През първата половина на 1918 г. са одържавени заводите и по-големите фабрики, банките, железниците, търговският флот и е въведен държавен монопол върху външната търговия. Цялата икономика на страната се подчинява на най-строга и детайлна отчетност и контрол. Както вече се каза, системата на НЕП е временен компромис, който се прекъсва брутално от Сталин с индустриализацията и колективизацията. Наемателите на държавни предприятия са изгонени, ако не и направо изтребени, а през април 1929 г. се въвежда практиката стопанското развитие да се определя най-подробно с помощта на петилетни планове. Арендаторите на държавна земя пък са натикани в колхози, които са фактически държавни стопанства, обсебили цялата земя и едва ли не целия добитък и инвентар. С „големия скок напред“ в края на 50-те години на XX в. Мао отива още по-нататък, тъй като в рамките на „комуната“ хората са лишени дори и от собствени жилища и дрехи. Така комунизмът ликвидира частната собственост и в трите й функции — владеене, ползване и разполагане, което несъмнено се улеснява и от слабото присъствие на частната собственост в колективистичната традиция на Русия и Китай още преди комунизацията.^[2]

Дълбоко недоверие към капитализма изпитва и Хитлер, който приписва на „международния еврейски борсов капитал“ някакви пъклени планове за завладяването на света. Все пак в националсоциалистическа Германия партийнодържавният контрол върху икономиката се осъществява с несравнено „по-меки“ средства, отколкото в комунистическа Русия или в маоистки Китай. Една от първите мерки е да се одържавят компаниите, притежавани от евреи. За останалите фирми се използва заварената мрежа от картели, тръстове, акционерни дружества и асоциации. Със закон от 15 юли 1933 г. картелите стават задължителни, като през февруари 1934 г. те са подчинени на най-строга йерархия, начело на която се намира „Стопанската камара на Райха“. Президентът на камарата, който се назначава пряко от Хитлер, контролира 7 национални икономически групи, 23 стопански, 100 търговско-промишлени и 70 занаятчийски камари. През 1936 г. „Стопанската камара на Райха“ налага на подопечните си структури изпълнението на един четиригодишен стопански план, чиято цел е автаркията — германската икономика трябва да стане „самозадоволяваща се“ или, с други думи, да не зависи изобщо от външния свят с оглед на готвения поход за завладяването му. От този момент нататък всеки промишленик получава от държавата точни инструкции какво и колко да произвежда, на каква цена да го продава и кому да го продава. Той е задължен освен това да дава периодично солидни суми като „специална контрибуция“ за националсоциалистическата партия. Никак не е за завиждане и съдбата на по-дребните предприемачи. През октомври 1937 г. са разтурени всички дружества с капитал под 20 000 долара. Така многобройни акционери са превърнати изведнъж в обикновени наемни работници.^[3]

Не по-малко драстични са и мерките в селското стопанство. Законът за наследственото стопанство от 29 септември 1933 г. забранява продажбата, разделянето и ипотекирането на имоти под 125 ха. При смърт на стопанина имотът му задължително преминава в ръцете на най-близкия мъжки наследник, който трябва да поеме издръжката за прехраната и просветата на непълнолетните членове на фамилията. Право да притежава земя има само германецът, който може да докаже чистотата на „арийската“ си кръв най-малко от 1800 г. насам. Германският селянин е прикрепен към земята, както през средновековието. Създадената също през септември 1933 г. „Администрация за прехрана на Райха“ взема в свои ръце всички възможни клонове на селското стопанство, като определя дори методите на работа, както и покупко-продажбата и на най-дребните животни и изделия. Така от трите функции на частната собственост — владеене, ползване и разполагане — Хитлер премахва фактически две, а именно ползването и разполагането, като запазва на теория владеенето.^[4]

Мусолини осъжда от своя страна либералния капитализъм заради стремежа му максимално да ограничи ролята на държавата. В реч от ноември 1934 г. той самодоволно изтъква, че с въведената от него корпоративна система „начинът на капиталистическото производство е заменен, а заедно с него и теорията за икономическия либерализъм.“ Дори и корпорациите обаче не могат да заменят напълно частното пазарно стопанство, което изпъква като още един белег за нетоталитарния характер на фашисткия режим. Едва през септември 1943 г. Мусолини получава възможност да предприеме под нацистка окупация една реална антикапиталистическа офанзива, но поради краткото време на „италианската социална република“ мерките му в тази насока си остават повече пожелание, отколкото действителност.^[5]

Корпоративната система на Мусолини се одобрява като антикапиталистическо средство и от вожда на норвежкото „Национално обединение“ Видкун Куислинг, както и от лидера на унгарските „кръстосани стрели“ Салаши. Според Куислинг посредством корпорациите правителството щяло да може да закриля интересите на дребните производители и да се занимава със стопанските проблеми. Наред с въвеждането на корпоративния модел Салаши пък се заканва да експроприира националната банка и да вкара дребните селяни в кооперативи, след като земята се разпредели в тяхна полза, а земеделското производство щяло да бъде ръководено отгоре с планове.^[6]

При водача на румънските легионери Корнелиу Кодряну антикапитализмът прераства в антииндустриализъм. Според него индустриализацията била главната причина за зависимостта на Румъния от чужденците и изтръгвала селяните от земята им и от начина им на живот, разкъсвайки солидарността, която по-рано ги била обединявала в селото. „Религиознокласовият национализъм“ на Кодряну го кара да стигне до извода, който прави и Хитлер, а именно, че капитализмът и комунизмът били различни форми на една и съща еврейска дейност. Според легионерските виждания на първо място трябва да се извърши „румънизация“ на собствеността на нерумънците, след което „новата държава“ трябва да поеме всички лостове на икономиката и на обществения живот.^[7]

За разлика от европейските тоталитарни идеолози антикапитализмът на аятолах Хомейни се опира на Корана, който определя лихварството като грях, а лихварството е може би най-старата форма на капитализъм. При това в ислямския свят надмощието на държавата в икономиката е по-скоро традиция и подобно на болшевизма, ислямската революция в Иран не среща кой знае какви трудности, за да възвърне държавния контрол върху стопанската дейност.^[8]