Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (27) (Някои политически и историографски митове на XX век)

1. Лявата основа на тоталитаризма

Още в годините непосредствено след Втората световна война все повече учени започват да си дават сметка, че германският националсоциализъм и италианският фашизъм са генетично свързани с руския комунизъм. Така се стига до идеята, че поне между комунизма и националсоциализма обединяващото е тоталитаризмът. Парадоксът е, че идеалът за „тоталитарна държава“ и самият термин „тоталитарен“ е формулиран за пръв път от Мусолини, макар че до 1943 г. фашизмът не съумява да премине „тоталитарния праг“. Така или иначе, усилията за обобщаване на „фашисткия феномен“ на базата на режимите на Хитлер и Мусолини неизбежно водят до схема, в която напълно се вписва също така теорията и практиката на Ленин и на неговите наследници в Русия.^[1]

Всяка тоталитарна идеология черпи постулати предимно от лявата политическа традиция. Ленин започва политическата си дейност като член на Руската социалдемократична работническа партия с претенциите, че познава най-добре марксизма. До 1912 г. болшевизмът е само едно от теченията в руската социалдемокрация. Дори и след като Руската социалдемократична работническа партия се разцепва на две, болшевиците съумяват на първо време да запазят членството си в Социалистическия интернационал, макар че той не допуска членуването на повече от една партия от една и съща страна. Фактически Ленин къса връзките си с Втория интернационал едва в годините на Първата световна война, а формално — чак с учредяването на Комунистическия интернационал през март 1919 г.^[2]

Мусолини също започва политическата си кариера като деец на Италианската социалистическа партия, а едва ли не всички учредители на фашисткото движение на 23 март 1919 г. са доскорошни социалисти и анархосиндикалисти, напуснали Социалистическата партия поради несъгласие с нейната позиция за абсолютен неутралитет в Първата световна война. На самата война се гледа като на задължително предварително условие за предстоящата революция. Съучредители на фашизма са и неколцина футуристи, а футуризмът също е определено ляво естетическо течение.^[3]

За разлика от Ленин и Мусолини Хитлер никога не е бил нито социалист, нито социалдемократ, но партията му също има определена родствена връзка с левия радикализъм. Германската работническа партия, на която Хитлер става член през 1919 г., за да я преименува на „Националсоциалистическа германска работническа партия“, има за прототип едноименна организация от времето на Австро-Унгарската империя, а идеологията на австрийската „Германска работническа партия“ се изгражда на базата на анархосиндикализма. Анархосиндикалистката традиция присъства силно и във формираната през 1918 г. в Австрия „Германска националсоциалистическа работническа партия“, чийто ръководител Валтер Рил е бил доскоро социалдемократ. На австрийската „Германска националсоциалистическа работническа партия“ Хитлер дължи и такава основна нацистка емблема като пречупения кръст.^[4]

Подобно на Хитлер създателят и вождът на унгарските „кръстосани стрели“ Ференц Салаши също не е бил никога социалдемократ, но е изучавал подробно идеите на Маркс, Кропоткин и Ленин. В „Партията на националната воля“, която Салаши учредява през 1935 г., влизат немалко дотогавашни социалисти, а и организацията веднага започва да се бори срещу съществуващия авторитарен ред начело с регента Миклош Хорти. Твърде скоро Партията на националната воля е забранена, като конкретният повод е една антисемитска статия в централния партиен орган „Нов унгарски работник“. Самият Салаши е осъден на три месеца затвор, но той използва процеса, за да пропагандира шумно доктрината си, което го прави и забележимо по-разпознаваем от преди. Веднага след като излиза от затвора, той легализира формацията си под името „Партия на кръстосаните стрели“, но и тя е забранена в началото на 1938 г., а Салаши е осъден този път на 3 години затвор. Това не пречи на привържениците му да спечелят на поредните парламентарни избори 31 места и да се превърнат по този начин в най-голямата опозиционна сила. Освободен от затвора през есента на 1940 г., Салаши получава възможност да осъществи програмата си след окупацията на Унгария от нацистите през март 1944 г. и най-вече след арестуването на Хорти заради опитите му да сключи сепаративен мир с Обединените нации през октомври същата година. Дори и в този момент обаче Хитлер поверява на Салаши премиерския пост на един марионетен режим не толкова поради идеологична близост, колкото поради липсата на избор.^[5]

Салаши сам определя доктрината си като „унгаризъм“ или дори като „унгаросоциализъм“ и основните му постулати действително имат подчертано ляво звучене. Трудно е наистина да се окачестви другояче освен като леворадикален проектът на Салаши за „високо развита и индустриализирана селска държава“, която щяла да се основава върху „националния капитализъм“ без привилегировани класи и без класова борба. Според Салаши тази безкласова държава щяла да се опира на три стълба — селяните, „които хранят нацията“, работниците, „които градят нацията“ и интелектуалците, „които ръководят нацията“ (любопитното е, че без оглед на селската ориентация, около половината от членовете на „кръстосаните стрели“ са промишлени работници, което процентно е повече, отколкото при социалдемократите и комунистите). Идеалът за една „Дунавско-Карпатска федерация“ с Будапеща за столица може да се сметне и за далечен отглас от унгарската революция от 1848–1849 г., когато в навечерието на нейното потушаване лидерите й начело с Лайош Кошут приемат мисълта за Дунавска федерация. Ляво е и програмното искане за мораториум върху всички дългове на бедните, като изплащането им трябвало да се поеме от държавата. В същия дух се осветлява и унгарската история — в началото на 1938 г. идеологът на „кръстосаните стрели“ Йодьон Малнаши попада в затвора заради книгата си под надслов „Истинската история на унгарската нация“, където се нахвърля срещу унгарската аристокрация за това, че взима 20% от националния доход, а е само 0,6% от населението. Показателно е най-сетне и това, че „кръстосаните стрели“ посрещат съветско-нацисткия пакт за ненападение от 23 август 1939 г. с масово ликуване, като носят на организираните по този повод манифестации портретите на Хитлер, Сталин и Салаши. Самият пакт е поздравен като „общ фронт на пролетарските държави срещу плутокрациите“.^[6]

Култът към селянина е присъщ и на румънския „Легион на архангел Михаил“, учреден от Корнелиу Зеля Кодряну през 1927 г. По-късно организацията, която е забранявана няколко пъти заради терористичната си дейност, става известна като „Желязната гвардия“ по името на партийната си милиция. За Кодряну селянинът е „същинската“ румънска класа, а абсолютизацията на дадена социална прослойка в ущърб на останалите е типично лява идея: „Ние ще дадем на трудовите хора нещо много повече от една програма, нещо много повече от по-бял хляб и по-добро мляко. Ние ще им дадем правото да се усещат господари на Румъния заедно с другите румънци.“ За целта легионерите обикалят селата и пропагандират идеите си по начин, който напомня на леворадикалното руско народничество от XIX в. Централно място в легионерската идеология е и обещанието или по-точно заканата да се създаде „нов тип човеци“. Новият човек щял да бъде „най-гордият, най-силният, най-умният, най-чистият, най-смелият и най-трудолюбивият, който нашето общество може да даде“. В следващите години „Легионът на архангел Михаил“ започва систематично да изтребва всички по-изтъкнати инакомислещи, но часът му настъпва едва след абдикацията на румънския крал Карол II през септември 1940 г., когато Корнелиу Кодряну е вече убит в затвора при „опит за бягство“. Властта се поема от маршал Йон Антонеску, който е традиционен военен диктатор, но първоначално трябва да търпи в правителството си и легионерите начело с Хория Сима, наследил Кодряну начело на организацията. Легионерите са отстранени от държавното кормило, а голяма част от тях са и избити, след като през януари 1941 г. се опитват да завземат цялата власт по пътя на въоръженото въстание. Бунтът е потушен и Хитлер дава убежище на оцелелите водачи на Легиона, но предпочита Румъния да продължи да бъде управлявана от традиционен и предвидим диктатор като Антонеску.^[7]

За разлика от Салаши и Кодряну норвежецът Видкун Куислинг започва политическата си кариера като комунист. На младини Куислинг прекарва известно време в Петроград (Санкт Петербург) като военен аташе в норвежката легация и е дълбоко впечатлен от победата на болшевиците в Русия. Според някои автори това е и времето, когато е бил завербуван от съветското разузнаване. Във всеки случай, след като се завръща в страната си, Куислинг става член на норвежката секция на Коминтерна, но не след дълго е изключен от редовете на компартията. Като много други амбициозни, но разочаровани комунисти, той се ориентира все по-определено към германския националсоциализъм. През 1933 г. Куислинг учредява т.нар. „национално обединение“, но не съумява да спечели достатъчно гласове, за да влезе в парламента, което го кара да се обърне към Алфред Розенберг за помощ и да се обвърже още по-тясно с Третия райх. На 9 април 1940 г., когато „вермахтът“ започва да нахлува в Норвегия, а кралят и правителството бягат на север, Куислинг се самопрогласява с неколцина свои привърженици за „национално правителство“, но на този етап Хитлер не се нуждае от него и подир няколко дена новоскалъпеното правителство си подава оставката. Все пак „Националното обединение“ остава единствената политическа партия в Норвегия под нацистка окупация, а на 2 февруари 1942 г. „фюрерът“ позволява на Куислинг да стане премиер, след като се оказва, че сред норвежците в служба на нацистката окупационна администрация има дейци на антинацистката съпротива.^[8]

Подобно на останалите тоталитарни идеолози Куислинг се застъпва за радикална смяна на съществуващия ред и смята да изгради държава от съветски тип. Все пак програмата му съдържа обещанието, че частната собственост щяла да бъде запазена. Другояче не може и да бъде, тъй като Норвегия се отличава с равномерното разпределение на земята между свободни частни фермери и една програма за национализация и колективизация би отблъснала и малкото хора, които се полъгват да влязат в партията Куислинг до началото на Втората световна война.^[9]

Войнстващо радикален е и социалният и политически проект на аятолах Рюхолах Хомейни, вождът на ислямската революция, която избухва в Иран през 1979 г. Целта на Хомейни, както и изобщо на съвременния ислямски фундаментализъм е да възроди халифата като световна държава на всички „правоверни“, управлявана от Аллах. В рамките на такава държава подчинението спрямо управника се възприема от мюсюлманина като религиозно задължение.^[10]