Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (97) (Някои политически и историографски митове на XX век)

4. Първата световна война — балканските цели на Русия

Първата световна война е времето, когато дори емблематични русофили като Иван Вазов започват да си дават сметка, че балканската стратегия на Русия е несъвместима ако не с българската държава, то най-малкото с българските национални цели. Ориентацията на България към Германия, Австро-Унгария и Турция се налага от само себе си, макар че след избухването на световния конфликт коалиционното правителство от либерали, младолиберали и народнолиберали, което отново е оглавено от Васил Радославов, грижливо се придържа на първо време към неутралитет. За Николай II обаче това не е достатъчно и на 11 август 1914 г. руският външен министър Сазонов нарежда на своя пълномощен министър в София да изиска от българите „неутралитет със задължение на съпротива срещу напредването на Турция“. Ако българското правителство откажело да даде „точен и бърз отговор“, руският дипломатически пратеник трябвало да му напомни, че в такъв случай „Русия си запазва свободата на действие, която произтича от нейния съюзен договор със Сърбия и възлага личната отговорност за последиците върху ръководителите на днешната българска политика“. За да не остави никакви съмнения за това какво се крие зад тази закана, Сазонов добавя, че „в случай на утвърдителен отговор“ България „може да разчита на съдействието на нашата черноморска флота“. В качеството си на премиер и външен министър Васил Радославов предпочита да игнорира заканителния тон и отвръща, че ще продължи „да пази най-строго неутралитет и да се грижи за защитата на българската територия“, но за Санкт Петербург такъв неутралитет е едва ли не равносилен на война. Пред българския пълномощен министър в Русия, който не е някой друг, а старият агент на Александър III Радко Димитриев, Сазонов „най-категорично заявява, че Русия смята българския неутралитет за враждебен акт“^[1].

В София като че ли не реагират кой знае колко и на манифеста, с който Николай II оповестява война на Турция, след като на 26 октомври 1914 г. германски и турски военни кораби са атакували руските черноморски пристанища Одеса, Севастопол и Феодосия. В манифеста изрично се изтъква, че „намесата на Турция само ще ускори фаталната за нея развръзка и ще отвори за Русия пътя към разрешение на историческите задачи, свързани с черноморските брегове — задачи, завещани от руските прадеди“^[2].

Всъщност по този начин Николай II признава публично, че Петър I (1682–1725) наистина е оставил завещание, макар че съществуването му се отрича настървено от руските историци и до ден-днешен. Наистина то е публикувано за пръв път едва през 1812 г., и то във Франция. Поради това мнозина го смятат за маневра, с която Наполеон искал да обедини цяла Европа срещу Русия. В действителност французите се добират до плана на Петър I още през 1756 г. благодарение на кавалера д’Еон, който съумява да накара един руски чиновник в Санкт Петербург да му го препише срещу съответното заплащане. Д’Еон е обаче твърде млад, а планът на Петър I е толкова фантастичен, че никой не му вярва и французите се сещат за него чак по времето на Наполеон.^[3]

Немалка част от завещанието е посветена на Полско-Литовското кралство, което по времето на Петър I е било все още независимо. Разработеният от руския самодържец модел, който е осъществен от Екатерина II и Александър I с подялбите на Полша и Литва в края на XVIII и началото на XIX в., се прилага по-късно обаче и спрямо България: „Да се храни раздор в Полша, като се поддържат смутове и завист; да имаме с помощта на златото първенците на своя страна; да подкупуваме, за да имаме влияние в събранията, та да можем да работим при избиранието на царете [имат се предвид полско-литовските крале, които са се избирали от Сейма — П.Ц.]_; да се назначават за такива наши хора; да пращаме наши войски да ги защищават и да задържаме тези войски все повече и повече, до когато успеят да останат съвършено там.“_^[4]

Централно място в завещанието на Петър I заема експанзията на юг, както към Цариград и Протоците, така и към Индия: „Да се приближим колкото е възможно повече до Цариград и до Индия. Който владее тези места, той ще бъде истински владетел на цял свят. Да се държим, следователно, в постоянна война ту с Турция, ту с Персия; да се направят арсенали на Черно Море и да се завземе малко по малко цялото това море, както и Балтийското, защото е необходимо за осъществлението на планът.“^[5]

Специална роля се предвижда за православните поданици на Османската и Хабсбургската империя. В съответствие с тогавашните разбирания и информации Петър I нарича православните християни извън Русия „гърци“: „Да се стараем да спечелим всичките Гърци, разпръснати в Унгария, Турция и Южна Полша [има се предвид Украйна, която по времето на Петър I е под полско върховенство — П.Ц.]_, да станем тяхна подпора, техни защитници. Така ще имаме приятели в къщите на неприятелите си… По такъв начин и с тяхното съдействие Турция ще бъде завоевана.“_^[6]

В пълно съответствие със завещанието на Петър I се намират и споменатите по-горе схващания на граф Игнатиев. Твърде показателно е, че неговите „Записки“ са обнародвани в Русия именно в началото на Първата световна война. Спирайки се на евентуалните съюзници на Русия при осъществяването на историческата й мисия, изтъкнатият руски панславист подчертава следното: „По-голямата част от европейските държави не случайно, а обосновано е враждебна на Русия по различни причини. Следователно за нас Европа е безопасна само тогава, когато политическото равновесие и съгласие между западноевропейските държави е нарушено.“^[7]

Както се видя, към същата формула се придържа и дипломацията на Ленин и Сталин. Все пак граф Игнатиев (както между другото и болшевишките диктатори по-късно) е уверен, че винаги ще се намерят европейски сили, готови да преглътнат домогванията на Русия и дори да ги поддържат: „За свой съюзник и приятел в Европа можем да смятаме само този, чиито главни интереси не противоречат на нашите, който може в даден случай да ни помогне съзнателно или даже неволно да се доближим до решаването на нашата историческа задача: завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия.“^[8]

В Първата световна война Великобритания е съюзник на Русия, поради което целите на Николай II очевидно не са могли да включват на този етап завладяването на Индия и излаз на Персийския залив. Това означава, че руският самодържец съсредоточава всичките си сили за осъществяването на онези точки от плана на Петър I, които се отнасят за Балканите и Турция. В известен смисъл това се потвърждава и от агресивния начин, по който Русия поддържа Сърбия, като сърбите стават и причината за влизането на руснаците в конфликта. За целта Николай II дори хвърля страната си в стопански колапс, тъй като до 1914 г. цели 47,4% от вноса на Русия идва от Германия. В резултат на рязкото прекъсване на търговията с германците обаче общият руски износ пада от 1,421 млрд. през юли 1914 г. на само 190 млн. рубли към юли 1915 г.^[9]

С други думи, в името на цариградския блян Николай II е готов и на самоубийствени стъпки и тази мрачна решителност неизбежно застрашава пряко самото съществуване на Турция, България и Румъния. Руският автократ е неприятно изненадан от инициативата на лорда на британското адмиралтейство Уинстън Чърчил за отклоняваща операция в зоната на Дарданелите, която да доведе до капитулацията на Турция. През февруари 1915 г. британците вече завладяват остров Лемнос и бомбардират с корабите си редица дарданелски пристанища. При тази ситуация руският външен министър Сазонов адресира до британския и френския посланик в Петроград (Санкт Петербург) нота с искането „Цариград, западният бряг на Босфора, Мраморно море и Дарданелите, а също Южна Тракия по линията Енос-Мидия“ да „бъдат включени занапред в състава на Руската империя“. Към Русия трябва да премине и „азиатският бряг в пределите между Босфора, река Сакария и пункт на брега на Измирския залив“ заедно с „островите в Мраморно море“ и „островите Имброс и Тенедос“. На 8 март френският посланик връчва на Сазонов официалния си писмен отговор, според който руското правителство „може напълно да разчита на доброжелателното отношение на правителството на републиката за разрешаване на въпроса за Цариград и Проливите съобразно с желанието на Русия“. На 12 март положителен отговор дава и британският посланик, определяйки съгласието на своята страна с руските искания като „пълен преврат в традиционната политика“ на Обединеното кралство, намиращ се в „пряко противоречие с възгледите и чувствата, които на времето всецяло господствуваха в Англия и сега все още не са съвсем изчезнали“. Като един вид обезщетение Лондон иска „свобода за движение на търговските кораби, които минават през Проливите“. Освен това Русия трябвало да „вземе под внимание целия въпрос за бъдещите интереси на Франция и Англия по това, което сега е Азиатска Турция“ и да признае „сегашната неутрална сфера“ в Персия „като английска сфера“. Британският посланик изразява също така пожеланието на своето правителство Русия да не пречи на Гърция да се присъедини към Антантата и да „употреби всички усилия да разсее опасенията на България и Румъния относно това, че притежаването на Проливите и на Цариград от Русия е неизгодно за тях“. Великобритания „се надява също, че Русия ще направи всичко, което е в нейна власт да придаде на сътрудничеството на тези държави приемлив за тях характер“^[10].