Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (50) (Някои политически и историографски митове на XX век)

4. Първата световна война — борбата срещу руския деспотизъм и срещу германския империализъм до 1917 г.

За страните и народите от Югоизточна Европа Първата световна война е естествено продължение на Балканската и Междусъюзническата война. В историческата памет на повечето от останалите европейски нации агресорите, разпалили Първата световна война, са несъмнено Австро-Унгария и Германия, а жертвите са предимно малки държави. Конфликтът започва на 28 юли 1914 г. с нападението на Австро-Унгария срещу Сърбия, а през август германците нахлуват в Белгия, след като белгийците са отхвърлили искането им да ги пропуснат през своя територия, за да ударят Франция. Погазването на белгийския неутралитет от страна на Германия пък става непосредствената причина за влизането на Великобритания във войната на страната на Франция и Русия.^[1]

Към това време обаче светът е станал вече прекалено тесен, а съобщенията — извънредно бързи. Германия е малка по територия, но гъсто населена страна и в никакъв случай не може да си позволи военни действия на собствена територия. Още в края на XIX и началото на XX в. това кара германското командване да разработи радикално нова военна доктрина, която се свежда до прочутата сентенция на Клаузевиц, че „най-добрата отбрана е нападението“. Според военнооперативните планове на Берлин в момент на остра международна криза Германия, която е притисната между Русия от изток и Франция от запад, трябва да удари най-напред французите, тъй като лошите пътища и обширните дистанции ще забавят забележимо мобилизацията на руската армия. Надеждата на германското командване е, че докато Русия смогне да събере достатъчно сериозна военна сила, Франция ще бъде вече елиминирана и тогава армията на кайзер Вилхелм II ще може да се стовари върху североизточната империя с цялата си мощ. Струва си да се отбележи в тази връзка, че след Втората световна война никоя държава вече не си позволява отбранителна военна доктрина в тесния смисъл на думата.^[2]

На свой ред Австро-Унгария бомбардира Белград едва след като сърбите отхвърлят ултиматума, който им е предаден един месец по-рано. Самият ултиматум пък е предизвикан от нечуван терористичен акт на крайни сръбски националисти, които убиват австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд заедно със съпругата му. При това Сърбия категорично отказва да допусне участието на австро-унгарски полицаи в разследването на убийството, тъй като в терористичната организация, извършила атентата, участват и видни офицери от сръбската армия. Тази неотстъпчивост е допълнително насърчена от дипломацията на руския самодържец Николай II, който си помисля, че е дошъл моментът да осъществи заветния блян за завладяването на Цариград, Босфора и Дарданелите. Фатална роля изиграва и липсата на съгласуваност между германското командване и император Вилхелм II — поради ексцентричния му характер и едноличния му режим военните често пъти действат на своя глава и неведнъж изправят своя кайзер пред свършен факт.^[3]

Малка Сърбия учудва целия свят с ефикасното си противодействие срещу нахлуващите австро-унгарски войски. Симпатиите на световната общественост и изключително критичната ситуация, в която изпада страната, не отклонява ни най-малко Белград от панславистките му блянове. Както правителството на стария радикал Никола Пашич, така и едва ли не всички опозиционни сили в Скупщината са убедени, че е дошъл мигът за „освобождение и обединение на сръбско-хърватско-словенския народ“. Никой не се интересува дали самите словенци и хървати искат да се обединят под сръбско надмощие. За Белград започналата война е „свещена“, тъй като тя трябвало да се слее „с борбата за освобождение и обединение на всички наши неосвободени братя сърби, хървати и словенци“.^[4]

Сърбия и Черна гора са унищожени едва след влизането на България във войната през октомври 1915 г. В началото на 1916 г. сръбската и черногорската армия намират убежище на остров Корфу в Адриатическо море, а територията на двете страни попадат под австро-унгарска и българска окупация. До края на войната от глад умират според някои пресмятания около един милион сърби, което е близо една четвърт от цялото население. На всичкото отгоре български поделения под командването на генерал Александър Протогеров потушават жестоко едно сръбско въстание, след като Антантата се опитва да направи десант в района на бунта. В очите на сърбите българите стават синоним на абсолютно варварство и започват да се определят като „най-ниския антропологичен тип в Европа, с изключение на албанците, но по доблест стоящи далеч зад тях“. Както ще се види, правителството на САЩ има по-друго становище за българите.^[5]

Военната пропаганда на Берлин също е изцяло „освободителна“, като основната идея е, че Германия води борба за освобождението на източноевропейските народи от потисничеството на руския царизъм. Действително, след като руските войски са отблъснати от Прибалтика и от руския дял на Полша, германското правителство пристъпва към организирането на независима полска държава, за което се застъпва, между другото, и българският цар Фердинанд. На 5 ноември 1916 г. Германия и Австро-Унгария прокламират създаването на „самостоятелна държава в рамките на полските земи, отнети изпод руска власт“ и на 14 януари 1917 г. във Варшава се учредява Временен държавен съвет. И дума не може да става за освобождението на онези полски краища, които в резултат на подялбите от края на XVIII и началото на XIX в. са се паднали на Австрия и Прусия. Юзеф Пилсудски, който оглавява Военната комисия към Временния държавен съвет, се опитва обаче да поведе легионите си както срещу Русия, така и срещу Германия и в крайна сметка германските окупационни власти го арестуват. На 26 август 1917 г. е разтурен и Временният държавен съвет, но на 12 септември мястото му се заема от един Регентски съвет, който назначава и съответното правителство. За разлика от Полша, германската администрация парира всякакви опити за формиране на национални правителства в Литва, Латвия и Естония до завършека на войната.^[6]

Претенцията на Берлин да се бори срещу руския деспотизъм олеква още повече поради факта, че политическата система в самата Германия не е демократична, тъй като според имперската конституция от 1871 г. изпълнителната власт не носи никаква отговорност пред парламента (Райхстага). Това придава известна тежест на твърденията в Лондон и Париж, че британците и французите се бият срещу пруския милитаризъм и че избухналата световна война щяла да бъде „война на войната“. Очакванията са, че победата на Антантата ще тури веднъж завинаги край на всички войни. По този повод, малко преди да загине на фронта, френският писател Шарл Пеги пише следното: „Ние тръгнахме за всеобщото разоръжаване и последната от всички войни“. Някои ентусиасти стигат дори дотам да разглеждат бъдещата победа на Антантата като триумф на идеалите на френската революция от 1789 г., без изобщо да се замислят, че тези идеали са абсолютно несъвместими както с царизма на Николай II, така и със завоевателните амбиции на Русия.^[7]