Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (79) (Някои политически и историографски митове на XX век)

9. Руският окупационен режим в България след Берлинския конгрес

Едва след сключването на Берлинския договор руският императорски комисар Александър Дондуков-Корсаков започва да организира под зоркото око на западните консули по-сносна администрация. Твърде показателно е и това, че чак тогава в инструкциите на руското правителство до княз Дондуков наименованието „Балканска област“ изведнъж изчезва и се заменя със словосъчетанията „Северна България“ и „Южна България“. Пристъпва се и към изграждането на една привидно българска войска, но изцяло „по образец на руската войска, с руски щат и руска команда, изпълнявана на руски език“^[1].

В действителност дори Берлинският договор и наложеният от него международен контрол далеч не отказва руснаците от мераците им да погълнат България или най-малкото да запазят колкото се може по-голямо влияние в страната, докато дойдат „по-добри времена“. С оглед на това Русия прави всичко възможно, за да задържи в свои ръце българските въоръжени сили, а оттам и България като цяло. За организирането на войската в Княжеството се създава специален Военен съвет под председателството на императорския комисар Александър Дондуков-Корсаков. На последното си заседание този Военен съвет решава, че „всички командири на дружини, роти и отделни части, включително военният министър, са длъжни да бъдат офицери от нашата [руската — П.Ц.] армия“. Нещо повече: „Военният министър в Княжеството е длъжен да се ръководи във всяко отношение относно формите на управление в армията от инструкциите и предписанията на императорския военен министър, а също така той — военният министър на Княжеството не може по собствена власт, без одобрението на нашето военно ведомство нито да назначава, нито да уволнява руски офицери от българската армия.“^[2]

Всъщност руските офицери в България получават статут, който е изцяло извън контрола на бъдещите български власти: „Руските офицери по време на служба в българската армия за извършени в Княжеството престъпления, водещи след себе си лишаване от воинско звание и състоятелни права и изключване от служба, подлежат на особен военен съд, назначен от руски офицери с княжески указ, но не без знанието и съгласието на военното или морското министерство на Империята. Присъдите, влезли в законна сила, не подлежат на привеждане в изпълнение в Княжеството. Съдебното ведомство посредством военното министерство на Княжеството предава постановленията за присъдите заедно с осъдените в разпореждане на нашите дипломатически агенти в България за изпълнение съгласно съществуващите капитулации.“^[3]

В решенията на Военния съвет, председателстван от княз Дондуков, на чието име днес е наречена една от най-големите и централни софийски улици, не е оставено никакво място за съмнение относно целта на руския контрол върху уж българските въоръжени сили, включително и върху предвидената флота: „Тъй като учредяването на флота в България се отнася по същество до изпълнение на нашите предначертани задачи и тя в необходимите случаи ще действа за привеждане в изпълнение на плана за присъединяване на България към Империята, затова е нужно да се отдели началникът на флотата от българското военно министерство“ (подчертано от мен — П.Ц.)^[4]

Макар че са контролирани от Европа, руските окупационни власти пристъпват към изработването на проект за българска конституция чак през октомври 1878 г., ще рече няколко месеца след сключването на Берлинския договор. И тази маневра обаче е подчинена на плана за бъдещото поглъщане на България. В протоколите на Военния съвет между другото се посочва, че „за да може българският народ без външно влияние сам да достигне до осъзнаване на необходимостта от протекторат на императорското правителство, е нужно на българите да се предостави свобода на печата и събранията. Свободата на печата влече след себе си постоянно порицание на действията на правителствените органи; създава опозиционни партии вътре в самото законодателно събрание и предизвиква събрания за гласно обсъждане на правителствените мероприятия. Поради лишаването на царуващия княз от законодателна власт и отсъствието в България на способни хора за управление на държавната машина, печатът и събранията се явяват спирачка в правилния ход на държавните дела и именно с това се предизвиква застой в делата на централното управление и се усилва неодобрението на населението против правителството, а понякога дори против върховния държавен глава. Тогава се появява необходимостта от държавен преврат. При съществуването в страната на подобен порядък на нещата българският народ ще осъзнае идеята за протекторат на Русия и сам ще се обърне за покровителство към Царя Освободител.“^[5]

Една от най-съществените и най-резултатни операции, с които Русия се стреми да запази своето влияние върху България, е и манипулацията, че „Царят Освободител“ бил поднесъл на тепсия и свободата, и националното обединение на българите, но „лошият“ Запад разпокъсал България. Тази чудовищна лъжа, която прикрива съучастието на Русия в разпокъсването на България, започва да се насажда със завидна упоритост от руските офицери и дипломатически агенти още в навечерието на Берлинския конгрес, за да се превърне в траен мотив на руската пропагандна машина през следващите десетилетия и дори столетия. Твърде съществен „принос“ в тази насока има и граф Игнатиев, на чието име е наречена друга централна софийска улица. През 1902 г. той е поканен за честването на 25-годишнината от боевете при Шипка и не пести усилия, за да затвърждава българоубийствения мит, че неговите идеи били еднакви с националните тежнения на българите, но били унищожени от Берлинския договор.^[6]

Остава ни само да се питаме кое кара българите да възприемат така лековерно тази легенда. По всичко личи, че в първите десетилетия след Берлинския конгрес, когато националното обединение се издига като основна цел на българската външна политика, Санстефанският договор се е тълкувал като най-удобния юридически прецедент. Наистина българските етнически граници имат много по-авторитетно международно признание на Цариградската конференция от края на 1876 и началото на 1877 г., тъй като тогава протоколите се подписват от делегатите на шестте водещи европейски държави — Великобритания, Австро-Унгария, Русия, Германия, Франция и Италия. Както изглежда обаче, в очите на българите решенията на Цариградската конференция не са били толкова изгодни поради предвиденото разделяне на България на две автономни области, докато Санстефанският договор привидно създава една обединена българска държава.

Надали има по света друг народ освен българите, който да се отрича от собствения си корен и който да нарича „освободители“ собствените си завоеватели. Надали има и друга страна, чиито историци да повтарят с упоритост и дори да задълбочават фалшификациите, изработени от дипломатите и държавниците на една изначално враждебна чужда сила, както това продължават да правят у нас редица мастити учени с титли. Те сякаш нямат друга грижа, освен да ни втълпяват манипулациите на официалната руска пропаганда отпреди 130 години. Оставям на читателите да преценят сами дали опитът за замяна на едно чуждо върховенство — турското — с нова чужда власт, а именно руската, може да се окачествява като „освобождение“. Може ли да се чества дори като официален, а камо ли като национален празник датата на подписване на един договор за безсрочна чужда окупация? България е осеяна от паметници в чест на руснаците, има и паметници за падналите румънци, но няма нито един паметник в чест на сърбите с довода, че тяхното участие във войната от 1877–1878 г. се изчерпва със заграбването на Нишко и Поморавието, които дотогава са част от територията на Българската екзархия. Оправдани ли са обаче руските паметници, след като Русия очевидно е целяла да завладее всичките останали български земи? Трябва ли да бъдем най-сетне „вечно признателни“ към една държава, която, след като не смогва да ни погълне веднага, съдейства пряко за разпокъсването на България на пет части? Във войната от 1877–1878 г. загиват много българи, биещи за свободата, но самата война се дължи до голяма степен на Априлското въстание, което сблъсква европейската общественост с българския проблем. Не е ли тогава много по-достойна дата за официален празник 20 април 1876 г., когато избухва Априлското въстание, 31 януари 1878 г., когато се сключва примирието с Турция или 10 (22) февруари 1879 г., когато се свиква Учредителното събрание? Не трябва ли най-сетне като всеки уважаващ себе си народ да определим за официален и национален празник датата 22 септември 1908 г., когато неколковековните кървави усилия на българите се увенчават най-сетне с победа, тъй като България става напълно независима държава и равноправен член на международната общност?

Съществува становището, че без оглед на това, което действително е станало, санстефанският мит е полезен като фактор за консолидиране на нацията. Наистина в току-речи всяка национална идентичност могат да се намерят не един или два митични елемента. Дали обаче митът за Сан Стефано не дозагробва онова, което е останало от българската нация, като прави едва ли не подсъзнателно убеждението, че българинът нищо не може да реши сам и че съдбата му винаги се определя от чужди сили?