Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (29) (Някои политически и историографски митове на XX век)

3. Тоталитарният антииндивидуализъм

Привидната отвореност на тоталитаризма и към някои консервативни идеи се дължи предимно на тактически мотиви. Поначало всяка тоталитарна идеология се гради върху една-единствена централна догма, която свежда човека до някакво едноизмерно същество. Опирайки се на марксистките постулати, Ленин дефинира безапелационно човека като класово и нищо друго освен класово същество и отрича човешката личност. Богатството, многопосочието и непредвидимостта на историята и цивилизацията се опростяват до формулата на Енгелс, че „от момента на разлагането на първобитното общинно земевладение цялата история е история на класовата борба“^[1].

На свой ред Хитлер подчинява историческия процес на догмата за борбата между „висши“ и „нисши раси“. От такава гледна точка очевидно несъвместими категории и процеси се определят по абсурден начин като различни страни на един и същ феномен. В този дух социалистическите и социалдемократичните партии например се окачествяват като „марксисткия боен отряд на международния еврейски борсов капитал“^[2].

В основата на фашистката доктрина пък стои държавата, макар че Мусолини извървява сравнително дълъг път, преди да стигне до този постулат. На младини, когато е все още анархосиндикалист, той отхвърля държавата и вярва във възможността човечеството и обществото да се организират и без държава. Едва в навечерието на Първата световна война, когато е главен редактор на централния социалистически всекидневник „Avanti“, Мусолини всъщност се отказва от анархистичния идеал и възприема идеята за „безкласова държава“, макар че според него това нямало да бъде държава в стария смисъл на думата. В статията за фашизма, поместена в италианската енциклопедия през 1932 г., „дучето“ вече прокламира, че държавата е „универсална съвест и воля на човека в историческото му съществуване“^[3].

Наблягайки на класата и на евентуалната „безкласовост“, Мусолини сякаш остава (поне до 1938 г.) по-близо до руския комунизъм, отколкото до германския националсоциализъм. В известен смисъл същото би могло да се каже и за вожда на легионерите Кодряну, който издига в култ селянина като „същинската румънска класа“. Именно от нея той смята да създаде и бъдещия „нов човек“, който щял да се вдъхновява от вярата на дедите и да я пази непокътната. В бъдещата легионерска държава мястото на всеки щяло да се определя „не на базата на културата му, а преди всичко на базата на характера и вярата му“. Гражданските и политическите права пък щели да се разпределят на трудовите хора според количеството и качеството на труда им и според броя на децата им.^[4]

Останалите тоталитарни течения в Европа между двете световни войни сякаш са по-близо до Хитлер, тъй като обикновено включват и някои расови елементи в централната си догма. Например Ференц Салаши дефинира своя „унгаризъм“ като „единствената биологична физика на нацията“, а създателят и вождът на „Националното обединение“ Куислинг възприема делението на човечеството на различни „раси“ и прогласява, че бъдещата норвежка национална държава щяла да осъществи вижданията на северната раса.^[5]

Едноизмерен е човекът и неговата история и при ислямския фундаментализъм на аятолах Хомейни, който в действителност вулгаризира присъщото на всяка религия деление на хората на вярващи и невярващи. Ислямските фундаменталисти преднамерено игнорират онези текстове от Корана, които предписват толерантност спрямо народите, познаващи свещените книги, а именно евреите и християните и абсолютизират до абсурд делението на човечеството на „правоверни“ и „неверници“. Във връзка с това аятолах Хомейни изтъква следното: „Има две партии в света — Хизб алла, Партия на Аллаха и Хизб аш шейтан, Партия на сатаната.“ Тази схематизация лесно води до непоклатимото убеждение на фундаменталистите, че са спасители на света, поради което са им позволени всякакви средства за борба, включително проливането на кръв, макар че това е в крещящ разрез с десетте Божи заповеди.^[6]

Както се вижда, централната догма на отделните тоталитарни доктрини се опира на русоисткото схващане за масите като някакво монолитно цяло, лишено напълно от индивидуални различия. В тази насока първенството принадлежи несъмнено на руския комунизъм, който отрича самата възможност за съществуване на неповторими човешки личности. В култ се издига тезата на Маркс, че по своята същност човекът е „съвкупност от обществени отношения“^[7].