Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (25) (Някои политически и историографски митове на XX век)

5. Мусолини и Хитлер

Универсалистките претенции на създателя и вожда на италианския фашизъм го карат в първия момент да търси в германската националсоциалистическа революция доказателство за правотата на своята теза за неизбежното бъдеще на тоталитаризма. Мусолини е склонен да вижда в Хитлер сродна душа, а и Хитлер симпатизира на „дучето“ още от времената на „бирения пуч“ в Мюнхен. Същевременно обаче „фюрерът“ си дава сметка, макар и може би неохотно, за дълбоките идеологични различия между националсоциализма, който се опира на догмата за „висшите“ и „нисшите раси“ и фашизмът, чиито категории може да са израз на патология, но са все пак много по-духовни от нацистките. Във всеки случай още в „Моята борба“, когато анализира кои могат да бъдат евентуалните съюзници на Германия, Хитлер казва за Мусолини следното: „Борбата, която фашистка Италия води, може би в основата си несъзнателно (макар че лично аз не смятам това да е така), срещу трите главни оръжия на еврейството, е най-добрата поличба, че дори и по непряк начин ще бъдат избити отровните зъби на тази наддържавна сила. С течение на годините забраната на масонските тайни общества, преследването на наднационалния печат, както и последователното подкопаване на международния марксизъм, а от друга страна, непрекъснатото заздравяване на фашисткото схващане за държавата ще дава на фашисткото правителство възможност да служи все повече на интересите на италианската нация, без да се притеснява от съскането на световната еврейска хидра.“^[1]

На този етап обаче Мусолини е далече от мисълта да се бори срещу „световната еврейска хидра“ и дори приема евреи в партията си. Неведнъж той с право изтъква също така, че по никакъв начин „не може да бъде посочено съществуването на биологично чисти раси“. Наистина „дучето“ посреща идването на Хитлер на власт като „триумф на фашизма“, но старите му страхове от „тевтонското варварство“ не отслабват. Тези страхове се подхранват и от все по-очебийните намерения на Хитлер да осъществи по всякакъв начин „аншлус“ или съединение на Австрия с Германия. В тази връзка германският и италианският диктатор решават да опипат почвата и Хитлер се съгласява да предприеме едно от редките си пътувания извън границите на Третия райх на територия, която не е предварително окупирана от „вермахта“. На 14 юни 1934 г. Мусолини и Хитлер водят разговори във Венеция на четири очи без присъствието на преводачи, тъй като „дучето“ смята, че може да се разбере с госта си и на немски. Дали немският на Мусолини не е бил достатъчно убедителен, или поради някаква друга причина впечатлението на двамата един от друг се оказва твърде погрешно — Хитлер остава с убеждението, че Италия ще реагира само на пряко поглъщане на Австрия от Германия, но ще приеме националсоциалистическо участие в правителството във Виена при формално запазване на австрийската независимост. Мусолини пък придобива усещането, че в Берлин ще се въздържат от категорични действия спрямо австрийците.^[2]

На 25 юли 1934 г. обаче въоръжени австрийски националсоциалисти превземат сградата на националното радио във Виена и оповестяват, че правителството начело с Енгелберт Долфус, който е консерватор и антинацист, е свалено. Самият Долфус е убит, но неговият съпартиец Курт фон Шушниг поема канцлерския пост в Австрия и съумява да овладее ситуацията. Мусолини изпраща незабавно четири дивизии на австрийската граница и е готов да воюва срещу Германия с довода, че „независимостта на Австрия… е една максима, която се отбранява от Италия и ще се отбранява още по-решително.“ „Дучето“ на бърза ръка забравя и за всякаква „тоталитарна солидарност“ и започва да тръби наляво и надясно, че „идеологията на Хитлер има малко общо с идеологията на фашизма“^[3].

Мусолини не се ограничава само с декларации. През април 1935 г. той изпраща в Амстердам своите емисари Еудженио Козелски и Гуидо Барони, за да присъстват на един конгрес на холандското „Националсоциалистическо движение“, което дотогава изразява шумни симпатии и към Хитлер, и към Мусолини. Целта на „дучето“ обаче е да се възползва от събитието, за да създаде нещо като фашистки интернационал. Гост на конгреса е също така ръководителят на норвежкото „Национално обединение“ Видкун Куислинг, чието име ще стане по-късно нарицателно за марионетните режими под окупацията на някоя тоталитарна сила. Наред с него холандските „националсоциалисти“ посрещат в Амстердам лидерите на още редица сродни организации като вожда на женевската „Родна защита“ Артюр Фонжала, водача на ирландските „синьоризци“ О’Дъфи, датчаните Д. Смит и Фриц Клаузен, както и Марсел Бюкар от Франция. Повечето изказвания се отличават с критиките си срещу теорията и практиката на германския националсоциализъм. В тази връзка пратеникът на фашистка Италия Козелски изтъква в реч следното: „Решително сме срещу всякакви расови теории. Универсалният фашизъм и националсоциализмът се различават дълбоко не само по име, но и по същина. Фашизмът противодейства на всякакви схващания за екзалтиран национализъм, за расово превъзходство и за изключителното господство на една раса.“^[4]

Разбира се, Италия няма нито силите, нито средствата, за да създаде мащабна подривна мрежа от типа на коминтерновската. При това гореизброените организации, които са си поначало твърде малобройни и слаби, се ориентират според отпусканите им пари или към Мусолини, или към Хитлер. Тъй като Германия е и по-мощна, и по-богата от Италия, повечето „партии“ от фашисткия „интернационал“ ще се надпреварват в следващите години да доказват преди всичко верността си към Берлин. Хитлер няма от своя страна голямо доверие към тези формации поради простата причина, че те не са негови творения и никога не усвояват докрай расовите му догми. Между другото, подобни лъкатушения извървява и „Народното социално движение“ на Александър Цанков в България. Съществената разлика е, че през втората половина на 30-те години на XX в. цанковистите започват да се борят заедно с останалите опозиционни сили срещу безпартийния режим, за пълното възвръщане на Търновската конституция и на осветената от нея парламентарнодемократична система. През 1943 г. Александър Цанков, който има и непростимия в очите на Хитлер и Мусолини грях да е масон, участва и в акцията за спасяването на българските евреи.^[5]

Всъщност Мусолини сам дава решителен принос за скоропостижната смърт на фашисткия „интернационал“. Той дълго време се разкъсва между стремежа да възпре по някакъв начин германската стопанска и политическа експанзия в Средна и Югоизточна Европа и собствената си амбиция да превърне Средиземно море във вътрешно италианско езеро. В крайна сметка надделява второто и от 1935 г. нататък „дучето“ трябва да стигне до горчивата истина, че не може да осъществи „римския“ си блян без помощта на Хитлер. Резултатът е, че Мусолини все повече се подчинява на волята на „фюрера“, а това неизбежно води до все по-безвъзвратното обезличаване на фашизма пред националсоциализма. През 1938 г. италианският диктатор не само се примирява с поглъщането на Австрия от Германия, но натрапва на сънародниците си един „манифест за защита на расата“, насочен срещу 50 000 евреи, които са едва една хилядна от населението на страната. В навечерието на нацистко-съветското нахлуване в Полша Италия е вече фатално обвързана с Германия и единствено военната неподготвеност на Мусолини го кара да изчака до юни 1940 г., за да се присъедини към „вермахта“ в удара срещу Франция, и то броени дни преди капитулацията на Третата република. Единственото, което „дучето“ си позволява, е да предприема понякога солови акции като войната срещу Гърция през октомври същата година, което само обърква плановете на Хитлер, принуден да отсрочи нападението срещу комунистическа Русия, за да спасява непохватния си съюзник от поредното тресавище.^[6]

Подир японското нападение срещу Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. Мусолини послушно следва Хитлер, като оповестява война на Съединените щати. Така той хвърля Италия под прицела на най-мощната държава в света, която всъщност се е превърнала в свръхсила още към края на XIX в. Катастрофата не закъснява. На 10 юли 1943 г. американците слизат на остров Сицилия заедно с британски и канадски войски и започват да напредват на север под командването на генерал Дуайт Айзенхауер. На 19 юли е бомбардиран град Неапол. На 25 юли Големият фашистки съвет принуждава Мусолини да си подаде оставката, а крал Виторио Емануеле III подписва указ за ново правителство начело с генерал Пиетро Бадольо, който дълги години е бил един от най-верните сътрудници на „дучето“. Самият Мусолини е арестуван, а на 28 юли Бадольо прокламира разпускането на Националната фашистка партия и започва да преговаря за примирие. Примирието е подписано на 8 септември, но германците съумяват да окупират по-голямата част от континентална Италия, включваща столицата Рим.^[7]