Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (44) (Някои политически и историографски митове на XX век)

7. Амбициите на фашистка Италия

Заедно с Хитлер пада и фашисткият режим в Италия, макар че агресивните амбиции на Мусолини са несравнено по-скромни от тези на Ленин или Хитлер. При все това и фашизмът, подобно на комунизма и националсоциализма, не оправдава намерението си да завоюва нови земи със стопански, търговски или стратегични интереси, а аргументира замислената експанзия преди всичко с идеологични доводи. Още през 1923 г. във фашисткия орган „Impero“ („Империя“) се изтъква следното: „… за имперска нация като Италия решението е и трябва да бъде само едно — една извъневропейска империя върху народи, които не могат да се управляват сами… Империята ще спои всички италианци в «една класа»… работниците ще станат работодатели, собственици или при всички случаи членове на господстващата класа. Класовата борба ще спре да бъде вътрешен проблем и ще стане едва ли не проблем на външната политика между италианците и жителите на Империята.“^[1]

В статията си за доктрината на фашизма, обнародвана в италианската енциклопедия през 1932 г., Мусолини подчертава, че държавата можела да съществува само като се разгръща, „спирането ù е нейната смърт“. Тя била „сила, която изтъква волята си навън, като кара да я признават и почитат“. С други думи, държавата е „организация и поне предполагаема експанзия“. За фашизма „тенденцията към империя, ще рече, към експанзия на нациите, е израз на жизненост“, а обратното е „белег на упадък… Народите, които се издигат или възраждат, са империалистични, а тези, които умират, са отказващи се народи.“ Под „империя“ Мусолини разбира не само „териториален, военен или меркантилен израз“. Империята била „нация, която пряко или непряко води други нации, без да има нужда да завладява дори и един квадратен километър територия“^[2].

Поради недоволството си от твърде скромната плячка, която получава в резултат на Първата световна война, Италия изпъква като една от големите държави, които се застъпват за преразглеждане (ревизия) на следвоенното статукво. Някои автори определят обаче фашисткия ревизионизъм като „подривен“, тъй като Мусолини открито възхвалява войната като едва ли не единственото средство за отхвърляне на Версайската система от договори. С оглед на това той не само се солидаризира с ревизионистичните искания на Унгария и България, но дейно поддържа подривните мрежи на хърватските „усташи“ и на „вътрешната македонска революционна организация“. Крайната цел на „дучето“ е да превърне Средиземно море във вътрешно италианско езеро, в „mare nostrum“ („наше море“). Това той смята да постигне, като ускори с всички възможни методи разпадането на Югославия, като завладее Албания, Гърция и Източна Африка и като натрапи поне хегемонията си върху Турция и Близкия изток.^[3]

Още през 1921 г. Великобритания и Франция признават на Италия изключителното право да „гарантира“ териториалната цялост на Албания. След като завзема властта, Мусолини започва да гледа на тази страна като на отправна точка за експанзия на Балканите. През 20-те години на XX г. Италия залага на албанския диктатор Ахмет Зогу, който през 1928 г. се самокоронова за крал под името Зог I. На новоизлюпения крал му се натрапва поредица от обвързващи договори, които фактически превръщат Албания в италиански протекторат.^[4]

Мусолини е изправен обаче пред мъчителния избор между френското и германското надмощие в Европа. Франция се застъпва безкомпромисно за увековечаването на версайското статукво, а ревизионизмът на Германия неизбежно застрашава не само италианските позиции в Дунавския басейн, но и териториалната цялост на самата Италия заради включения в границите й Южен Тирол, населен предимно от немци. Нацисткият пуч в Австрия, довел до убийството на канцлера Долфус през юли 1934 г. и въвеждането на редовна армия в Германия през март 1935 г. бутат Италия в ръцете на Великобритания и Франция. През април 1935 г. трите сили дори формират общ фронт срещу Третия райх, но фронтът е обречен, тъй като поради самия характер на режима си Мусолини не може да се откаже от бляна за нова „Римска империя“. В началото на октомври същата година фашистка Италия предприема първата си агресия, насочена срещу Етиопия. Великобритания и Франция преглъщат завладяването на Етиопия и короноването на италианския крал за „император“, но санкциите, които британският и френският делегат в Обществото на народите са принудени да гласуват срещу Италия под натиска на обществеността в собствените си страни, пък и в цяла Европа, погребват всякаква възможност за по-нататъшна солидарност срещу Германия. Хитлер се възползва от възродената враждебност на Мусолини срещу западните „плутокрации“, за да подчини Италия на собствената си стратегия. През лятото на 1936 г. „дучето“ се хвърля в помощ на „динамичните национални фактори“ в Испания, които се вдигат под командването на Франко на метеж срещу народофронтовския режим. Надеждата на Рим е да включи и Испания в замислената имперска структура, но победата на Франко не се дължи на неефикасната въоръжена помощ на Мусолини, а е предрешена от намерението на Сталин да постигне сделка с Хитлер. Дискретно, но неотклонно Франко отказва да се подчини на оста Рим-Берлин-Токио и запазва страната си от пожара на Втората световна война. За разлика от франкистка Испания фашистка Италия обвързва изцяло съдбата си с националсоциалистическа Германия и пропада заедно с нея.^[5]