Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (83) (Някои политически и историографски митове на XX век)

4. Заговорите на руската агентура срещу регентството начело със Стефан Стамболов

Конституционният ред е възвърнат напълно, когато на 13 септември 1886 г. се свиква на извънредна сесия Четвъртото обикновено народно събрание, избрано на 8 юни 1884 г. и попълнено с депутати от Източна Румелия на 23 май 1886 г. Оказва се, че Петко Каравелов и привържениците му, застъпващи се за недопустим, ако не и невъзможен компромис с Русия, са малцинство. Мнозинството от либералите поддържа линията на Стефан Стамболов за отпор срещу руските домогвания. Така е узаконено правителството на Васил Радославов, а за 10 октомври 1886 г. се насрочват избори за Велико народно събрание, което трябва да избере нов княз. Същевременно обаче парламентарното мнозинство потвърждава военното положение, а един указ на Министерския съвет разширява компетенциите на военните съдилища и върху престъпления срещу външната сигурност на държавата, върху бунтове, унищожаване на хранителните резерви и на военните арсенали, както и върху още редица закононарушения. Другояче не може и да бъде, тъй като натискът на Русия е направо страшен.^[1]

В края на септември 1886 г. Александър III изпраща в България генерал Николай Каулбарс като императорски комисар. Сама по себе си тази титла означава, че самодържецът се опитва да възвърне статута на България според Санстефанския договор, когато страната се намира под безсрочна руска окупация начело с императорски комисар. Каулбарс се мъчи с всякакви средства да задълбочи кризата, но регентството и правителството не се огъват пред ултиматумите му, нито дори пред личното му включване в избирателната кампания. При отмененото военно положение с оглед на изборите руската пропаганда е потресаващо първобитна, но има въздействие. В деня на изборите например около 150 селяни нападат и опустошават едно избирателно бюро в София, след като руски агитатори им казват, че нямат нужда от избори, а от Русия и че Русия нямало да им иска нито данъци, нито войници, нито реквизиции. В Дупница пък една тълпа пребива до смърт околийския управител и повечето местни кандидати, а в един селски избирателен район гласуват за руския цар! Така или иначе, националната коалиция на Народнолибералната партия с някои консерватори начело с Григор Начович и Константин Стоилов печели мнозинството в Третото велико народно събрание, в отговор на което Русия изпраща към Варна два военни кораба. Под натиска на тази военна демонстрация правителството освобождава от затвора всички участници в опита за преврат от 21 август.^[2]

Това не отслабва ни най-малко напъните на Русия да натрапи волята си. През есента на 1886 г. руските дипломатически агенти в България започват трескаво да организират русофилски бунт в армията. Според замисъла трябва да се вдигнат войските в Търново, Шумен и Русе, а за регентите Стефан Стамболов и Сава Муткуров, заедно с капитан Христо Попов, който е един от най-дейните участници в контрапреврата, се предвижда да бъдат направо убити без съд и присъда: „Решено е да се убият Стамболов, Муткуров и Попов.“^[3]

В синхрон с подривните действия на Русия е и поведението на голяма част от опозиционерите, макар че изборите за Трето велико народно събрание са им осигурили немалко депутатски места. На 29 октомври 1886 г. Тодор Бурмов, Марко Балабанов и Драган Цанков в качеството си на „водачи на българската опозиция“ връчват на руския императорски комисар генерал Каулбарс декларация, в която препотвърждават пълното си подчинение на Русия. Те обещават да изберат новия български княз „съгласно съветите и указанията на руското императорско правителство“. Външната политика също щяла да се осъществява „според съветите и с подкрепата на Русия“. Армията пък трябва да се организира и подготвя „според плановете и началата, одобрени от руското императорско правителство“. В пълно съответствие с руското самодържавие Бурмов, Балабанов и Цанков се заканват да ликвидират и демокрацията: „Да развиваме вътрешното устройство на България въз основа началата на православното християнство, като внимателно отстраняваме от него нелепостите на демокрацията.“^[4]

Русия далеч не възнамерява обаче да се ограничи с парламентарни действия за събарянето на регентството и правителството в България. Вечерта на 3 ноември 1886 г. руският капитан Набоков заедно с неколцина офицери от бургаския гарнизон, преминали на страната на Русия, обезоръжават една рота, която е вярна на правителството и арестуват окръжния управител. Метежниците прогласяват, че Регентството било арестувано, а Великото народно събрание — разтурено. По този повод управляващият руското вицеконсулство в Бургас Емелянов моли външния министър Гирс да изпрати от Варна за Бургас единия от двата руски военни кораба като израз на „важна правителствена подкрепа.“ Бунтът е потушен обаче още на следния ден, като Набоков и част от привържениците му съумяват да избягат в Турция.^[5]

След потушаването на метежа руският посланик в Цариград А. И. Нелидов бърза да се разграничи от действията на Набоков, макар че попречва на турските власти да предприемат каквито и да било арести или претърсвания. Набоков в крайна сметка е изпратен с кораб за Одеса, тъй като според Нелидов пребиваването му в Цариград можело да „компрометира и нас, и делото“^[6].

На този етап Русия не смее да окупира България на своя глава, а под натиска на своята общественост останалите европейски сили са ако не враждебни, то най-малкото твърде сдържани към безплодните усилия на цар Александър III да подчини българите. При тази ситуация руският външен министър Гирс донася на своя император на 7 ноември 1886 г., че „при настоящите обстоятелства без предварително споразумение с някои държави не можем да предприемем нито окупация, нито каквито и да са военни действия“. Това не изключва обаче ни най-малко някакво „въоръжено въздействие в една или друга форма“. Така или иначе, Александър III смята евентуалната окупация на България „за извънредно сериозна мярка, към която ние бихме могли да прибегнем само в случай на крайна необходимост“^[7].

В тази изключително натегната атмосфера Петко Каравелов си подава оставката като регент. На мястото му Великото народно събрание избира на 13 ноември 1886 г. Георги Живков. Каравелов изтъква като причина за оттеглянето си грубата разправа на правителството с русофилите. Действително не са малко онези привърженици на националните сили, които са готови да не подбират никакви средства за спасяването на българската държавност: „Ако народът иска да предаде независимостта си, ние ще изколим този народ.“ От друга страна обаче, с Русия не е възможна друга компромисна формула освен ликвидирането на България като държава. Каравелов просто отказва да разбере, че дилемата е или твърд отпор срещу Русия, или национално самоубийство.^[8]

Наместо открита окупация Санкт Петербург предпочита засега да се заеме с организирането на широкомащабен метеж в българската армия, като ръководството на акцията се поверява на руския дипломатически пратеник в Букурещ Михаил Хитрово. По нареждане на външния министър Гирс от декември 1886 г. Хитрово отпуска 300 000 франка и 2000 пушки на Петър Груев, който в този момент се намира в Санкт Петербург, но се кани да замине за Румъния. Същевременно Гирс изтъква, че руснаците трябва да се въздържат „от каквото и да е непосредствено участие“ — офицерите русофили трябвало да осъществят бунта „на собствен риск“.^[9]

Междувременно през януари 1887 г. за Цариград заминава Драган Цанков. На път за турската столица той се среща с руския консул в Одрин Лишин, пред когото изтъква, че единственото спасение за България било руска окупация. Освен това Цанков отхвърля постигнатото споразумение за съединението на Източна Румелия с Княжество България под формата на лична уния: „По негово мнение, ако пълното съединение е невъзможно, много по за предпочитане би било да се остави Румелия под управлението на отделен генерал-губернатор, както беше до преврата от 6 септември.“^[10]

На 20 февруари 1887 г. някогашните детронатори на княз Александър Батенберг — Груев, Бендерев, Радко Димитриев и Гуджев — се събират в къщата на руския посланик в Букурещ Хитрово, за да уточнят по-нататъшните стъпки по подготвянето на метежа. С щедрата парична помощ на Русия заговорниците започват да издават вестниците „Девети август“ и „Да се разберем“, които се разпространяват нелегално в България. Според Хитрово засега Русия не трябвало да предлага конкретна кандидатура за български княз, а да се стреми „само към сваляне на софийските негодяи и замяната им със стабилно временно правителство с руски военен министър.“ Тази програма минимум, която е одобрена от цар Александър III, всъщност предвижда възвръщането на руската хегемония във вида, в който тя е съществувала до Съединението от септември 1885 г.^[11]

Българските власти съумяват обаче да разкрият навреме, че се готви нов метеж и че един от ръководителите му е комендантът на гарнизона в Силистра капитан Кръстев. Заговорниците начело с руския дипломатически пратеник в Букурещ Хитрово решават, че при тази ситуация акцията трябва да започне преди определената дата, като се сигнализират и останалите участници в конспирацията. В Силистра бунтът избухва на 28 февруари 1887 г. и Хитрово се опитва да прехвърли от Унгени (тогава в Русия) до Силистра 100 000 патрона в помощ на метежниците, като възнамерява да ги транспортира „по румънската железница с подкуп“. Същевременно той снабдява с 30 000 франка Бендерев, който заминава за Силистра. Хитрово бърза да окаже натиск и върху премиера на Румъния Братиану, за да гарантира привържениците на Русия „срещу всякакви притеснения от страна на румънските гранични власти“. При все това, още на този ранен етап руският дипломат никак не е сигурен в победата на заговора, но се успокоява с мисълта, че „в най-лошия случай това ще бъде огромен протест срещу незаконното правителство“^[12].

Твърде бързо са попарени и надеждите на Хитрово за някаква спонтанна и масова „народна“ поддръжка за метежа. В телеграма до руския външен министър Гирс от 3 март 1887 г. той е принуден да признае, че водачът на бунта в Силистра капитан „Кръстев е убит от войниците си.“ В обширно писмо до Хитрово един от водачите на заговора, майор Груев, описва събитията в Русе и потвърждава, че гражданите не само не се присъединили към метежа, но организирали доброволна милиция, която започнала да се бие срещу бунтовниците. При тази ситуация единствената грижа на руската дипломация е да направи всичко възможно, за да не бъде „открито по никакъв начин“ участието на Русия.^[13]

Разправата с водачите на метежа е несъмнено жестока — Атанас Узунов, Олимпи Панов, Тома Кърджиев и още шестима души са осъдени на смърт и разстреляни по бързата процедура. Дали обаче екзекутираните са действали от привързаност към демокрацията и правата на човека? Не някой друг, а ръководителят на заговора, руският дипломатически пратеник в Букурещ Хитрово изтъква, че осъдените били „загинали заради убежденията си и заради предаността си към Русия…“. За права и свободи изобщо не става дума.^[14]

Не по-малко брутални са и репресиите. В София са задържани безразборно редица опозиционни ръководители, сред които Петко Каравелов, Иван Славейков, Гаврил Орошаков, майор Константин Никифоров и много други. Те са бити с подчертан садизъм лично от главния военен прокурор Коста Паница. В качеството си на регент Стефан Стамболов бърза да издаде обаче заповед за анкета, а на чуждите дописници им е даден достъп до затвора. Давайки си напълно сметка за фаталното въздействие на такъв произвол върху международното име на България в момент, когато залогът е самото й съществуване като държава, арестуваните отричат, че са били малтретирани, а Петко Каравелов изненадва журналистите с думите: „В моето отечество такива работи не стават.“^[15]

След потушаването на военния метеж в Русе и Силистра Русия рязко засилва индивидуалните терористични удари. На 18 март 1887 г. русенският окръжен управител Димитър Мантов заминава за Букурещ, за да се срещне с тамошния руски дипломатически пратеник Хитрово. На път за срещата обаче Мантов е прострелян от двамата българи Кавазов и Иванов, които до този момент не са били известни на Хитрово. Атентаторите са заловени веднага от румънската полиция и твърдят, че действали „поради лична мъст“. Това не пречи на Хитрово да се разтича, за да осигури на подсъдимите добър адвокат, а редакторът на българския емигрантски вестник „9 август“ Светослав Миларов иска от Хитрово седем хиляди франка за хонорар на адвоката и за подкуп на съдебните заседатели. Руският дипломат отказва да даде сумата и започва да се притеснява, че скандализирани от поредния терористичен акт, все повече български емигранти в Русия са склонни да се завърнат в България благодарение на обещаната от София пълна амнистия. В крайна сметка, в резултат на дискретната намеса на руските дипломати нападателите на Мантов са осъдени на 18 юни 1887 г. на седем години затвор, като в присъдата изобщо не се споменава за каквото и да било съучастничество от страна на Русия.^[16]

Истинско чудо е, че при тези невъзможни условия регентството и правителството на България продължават да се придържат към конституцията. На 7 юли 1887 г. Третото велико народно събрание избира за княз на България германския принц на австро-унгарска служба Фердинанд Сакскобургготски. Стамболов ловко експлоатира амбициите на Фердинанд, отглеждан от майка си принцеса Клементина за трона на Франция, за да го подмами да приеме българската корона дори и без съгласието на Русия. На 10 юли Васил Радославов си подава оставката, тъй като смята политиката на регентството спрямо Русия за прекалено мека. На мястото му за премиер е избран консерваторът Константин Стоилов. На 11 август Фердинанд е посрещнат с неподправена радост в България, което предизвиква ярост в Русия, враждебност в Германия и недоволство във Великобритания.^[17]