Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (3) (Някои политически и историографски митове на XX век)

2. Някои национални митове

За да бъде убедителна, лъжата не може да бъде стопроцентова измислица, а трябва поне донякъде да отговаря на реалността. Всъщност лъжата е най-често полуистина, при която се изтъкват само подбрани „удобни“ факти, докато останалите грижливо се премълчават. Твърде показателни в тази насока са митовете, свързани с националната идентичност, която е неотделима от собственото „аз“ на повечето хора. В този случай мощно въздействие има делението на Свои и Чужди, като на Чуждите се приписват всякакви демонични качества. Всъщност „образът на другия представлява проекция на «свои» черти и особености, които се пренасят върху другия, за да може азът да се освободи от тях, да изрази негативното си отношение към тях“. Утвърждаването на дадена национална идентичност задължително включва и един „генеалогичен разказ“ за съответната общност, което неизбежно води до изграждането на определен мит, макар че този мит е „по-историчен“ от сакралността на класическата митология.^[1]

Всяка нация си има своите митове и това далеч не е монопол единствено на балканските народи. Твърде много американци например са уверени, че са потомци на хора, които са търсели своята свобода. Дълбоко вкоренено е и убеждението, че американците са създали първата нова нация в историята, изцяло свободна от етнически или расови основи и отворена за всички, които споделят идеала на демокрацията и на правата и свободите на личността. Популярна е и погрешната теза, че САЩ са отечеството на първата представителна демокрация. В действителност дори и „политическа“ нация като американската си има своята етническа сърцевина в лицето на англо-протестантската общност. И към 1990 г. цели 49% от населението на САЩ са потомци на заселниците и чернокожите от 1790 г., като до 30-те години на XX в. и двете общности изпъкват с невероятната си раждаемост, срещу едва 51% потомци на имигранти, дошли в страната подир 1790 г. При това мнозинството от имигрантите и на първо място тези от Европа възприемат ако не протестантството, то поне англо-протестантската етика. Най-сетне 75% от афроамериканците имат и нечернокожи предци, а в родословието на 22% от белите са налице и небели прадеди.^[2]

Никак не е малък и броят на французите, които живеят с вярата, че са изцяло гражданска нация, а не нация по потекло, но и във френския случай решаваща роля изиграва френскоезичната общност. Именно северният дял на страната, известен като „Острова на Франция“ („Ile de France“) служи на френските крале като опора и център на обединителната им стратегия. Още през втората половина на XIII в. тази стратегия започва да се оправдава с национални доводи, като това се придружава от все по-силен интерес към миналото на французите, на които се приписва троянско потекло. След революцията от 1789 г. и най-вече по време на якобинския терор френският език и култура започват да се натрапват с цялата мощ на репресивния апарат на държавата с аргумента, че „френският език трябва да бъде циментът на новото национално единство… Той трябва да бъде един, както Републиката… Федерализмът и суеверието говорят бретонски, емиграцията и омразата говорят немски, контрареволюцията говори италиански, а фанатизмът — баски“.^[3]

Без оглед на крайно смесеното си население мексиканците живеят на свой ред с мисълта, че са преки потомци на ацтеките. Самото име на страната — Мексико — е едно от наименованията на ацтеките. Всъщност около 80% от днешните мексиканци са потомци на смесени бракове между коренни американци и европейски заселници, предимно от Испания. Това не пречи на редица изтъкнати мексиканци като световно прочутия писател Карлос Фуентес да подчертават испано-индианското наследство като факт, благодарение на който мексиканците, за разлика от САЩ, са едва ли не „коренна“ нация и култура. Както изтъква един служител на мексиканското външно министерство, „налице е принципна разлика между нашите две култури и тя се състои в това, че мексиканската култура е много по-дълбоко вкоренена от американската“^[4].

Както може да се очаква, балканските народи се отличават именно със стремежа си да докажат, че са в своите земи от незапомнени времена. Това кара гърците да отхвърлят всякаква мисъл за възможно смесване с етносите, които нахлуват масово в Югоизточна Европа от IV в. сл.Хр. нататък и да твърдят, че са също толкова „чисти елини“, колкото и съвременниците на Омир или най-малкото на Аристотел. Албанците на свой ред абсолютизират илирийския си корен, за да излязат с претенцията, че са по-стар народ и от гърците, тъй като присъствието на илирите е наистина по-старо от това на гърците, дошли по сегашните си земи едва през XV в. пр.Хр., ако не и по-късно. Румънците от своя страна извеждат корена си от сместа между римски заселници и автохтонните даки и траки, като не много убедително се мъчат да докажат, че тази смес се е получила в днешна Западна Влахия и Южна Трансилвания, макар че тези краища са били под римска власт по-малко от два века. Най-сетне турците, след като катастрофата на Османската империя в резултат на Първата световна война ги хвърля от имперската идея към съвременното схващане за нацията, започват да търсят колкото се може по-стари свидетелства за присъствието си в Мала Азия и Югоизточна Европа във всяка дума, съдържаща съгласните „т“, „р“ и „к“ — „трак“, „Троя“ и т.н.^[5]