Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (1) (Някои политически и историографски митове на XX век)

Уводни думи

Според шегобийците няма българин, който да не разбира поне от три неща — от футбол, от медицина и от история. И наистина разговорите в една компания неизбежно се въртят около поредния футболен мач или около нечии болежки, като веднага се намират услужливи „знахари“, предписващи и съответната терапия. Историята пък се засяга задължително, когато се сблъскаме с някоя неуредица. Без оглед на това дали става дума за дупките и мръсотията по улиците или за закъсняващия трамвай, автобус или влак, ние твърде често хвърляме вината за нашата изостаналост и мърлявщина върху „поробителите“, което нерядко се придружава и от откровена завист към напредналите народи. Често може да се чуе в тази връзка и следната „дълбокомъдрена“ сентенция: „на робство не случихме — я ги виж норвежците колко са си били добре под шведско робство, а ние?“

Късата или направо липсваща историческа памет лесно може обаче да доведе до безотговорност. Твърде широки среди у нас например изпитват носталгия по близкото комунистическо минало и тази носталгия намира израз в „крилатата“ фраза: „При Тошо не беше лошо!“ Няма никакво значение, че „евтиното мляко“ просто го нямаше по магазините, че за „евтина кола“ се чакаше 10–15 години, а за да се сдобиеш с „евтино жилище“, често пъти не стигаше и цял живот.

Някои заинтересувани политически кръгове придават на тази безотговорност направо зловещи измерения. Например според идеолозите на „Атака“ в СССР не е имало масови репресии „и не би могло да има — подобно на лъжата за избитите 6 милиона евреи от нацистите“. Напълно логично подобни твърдения се придружават от истерично отхвърляне на евроатлантическата ориентация на България и от не по-малко истерични нападки срещу напредналите и демократични държави: „крайната цел на англосаксонския свят е ликвидация на руското етнокултурно пространство чрез неговата атомизация, разпокъсване и обособяване на отделни етноконфесионални зони с незначителна мощ… Първата и най-важна част от задачата е да бъде превърната Русия в либерално-демократична държава, където западните обществени механизми, родени от протестантството, трябва да сменят съборния модел на православието.“^[1]

Разбира се, преднамерено погрешната историческа митология не е монопол единствено на българите, нито пък политическите митове са присъщи само на комунизма, националсоциализма и фашизма. Притеснителното е, че и в началото на третото хилядолетие след Христа твърде много хора продължават да се намират на равнището на праисторическото суеверие.

Предлаганата книга е посветена на някои основни политически митове, както и на някои митове на историческата памет. Такива са идеите за „съвършено общество“, за „справедливите войни“ и за „освободителната мисия“ на дадена велика сила — на първо място Русия. Специално място се отделя на отделните тоталитарни митове — комунистическия, националсоциалистическия и фашисткия. Във втората част се анализират онези изкривявания на историческата памет, които са присъщи на българите. Това са митовете за „турското робство“, за „тиранията“ на Стефан Стамболов, за „най-светлата дата“ в българската история — 3 март 1878 г., за „личния режим“ на Фердинанд, за „националните катастрофи“ и т.н. Панславизмът и догмата за славянското потекло на българите не се разглеждат тук, тъй като на тях са посветени други публикации от същия автор.

Без опознаването на тези митове е невъзможно да се разбере не само историята на XX в., но и редица специфични черти в поведението на различните национални общности и държави в края на XX и началото на XXI в. Липсата на елементарна историческа култура несъмнено ни прави безпомощни и пред манипулациите, към които прибягват твърде много медии и политически сили у нас.