Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (62) (Някои политически и историографски митове на XX век)

6. Съветско-нацисткият съюз

На 19 август 1939 г. Сталин свиква таен пленум на Политбюро на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевици), за да съобщи решението си да се споразумее с Хитлер. До този момент преговорите с Третия райх са се водили при най-строга тайна и за тях са знаели само неколцина от най-близките сътрудници на руския диктатор. Пред изненаданите членове на Политбюро Сталин излага стратегията си, като започва с признанието, че Хитлер може да бъде спрян единствено от един съюз между Русия, Великобритания и Франция: „Изцяло сме убедени, че ако влезем в съюз с Франция и Англия, Германия ще бъде принудена да се откаже от подчиняването на Полша. Както може да се избегне войната, така и по-нататъшното развитие може да придобие застрашителен характер. Ако сключим обаче договор за ненападение с Германия, тогава германците по всяка вероятност ще нападнат Полша. В този случай влизането на Франция и Англия във войната е неизбежно. При такива условия имаме възможност да останем вън от конфликта и ще можем да чакаме, докато дойде нашият ред. По-нататък ще трябва да активизираме политическата си работа във воюващите държави, за да могат събитията, които ще последват след края на войната, да ни сварят подготвени.“^[1]

Пактът за ненападение, който германският външен министър фон Рибентроп и руският му колега Молотов подписват в Москва в късната вечер на 23 август 1939 г., бележи началото на временния съветско-нацистки съюз. Двете тоталитарни държави подробно разчертават границите на бъдещите си владения в Източна Европа, като за Русия отива източната част на Полша, Латвия, Естония, Финландия и Бесарабия. Вече нищо не може да спре Хитлер пред замислената от него първа локална „светкавична война“ за завладяването на Полша и за разчистването на сметките с Франция. По този начин Европа е вмъкната в нова световна война, макар че германският диктатор не мисли така и дори не си дава сметка, че е попаднал в капан.^[2]

С нахлуването на „вермахта“ в Полша от запад, север и юг Сталин получава своята война, но любопитното е, че двоуменията на Франция и отчаяните опити на Мусолини да възпроизведе нов вариант на Мюнхенския диктат пораждат в руския диктатор някои недотам приятни тръпки. Още на 1 септември Москва нарежда на френската секция на Коминтерна да не поддържа правителството на Даладие, което „със своето предателство спрямо Чехословакия и Испания, с Мюнхен и разрушаването на колективната безопасност“ засилило „фашистка Германия, следвайки политиката на английските провокатори към война срещу СССР“. В директивата се изтъква, че не Пактът Молотов-Рибентроп от 23 август 1939 г., а правителството на Даладие „отблъсна СССР и докара френския народ до война“. Очевидно това е пореден пример за навика на Сталин и неговите помощници да приписват на другите собствените си пороци и намерения. Същевременно обаче в коминтерновската инструкция се изтъква, че на правителството на Даладие „не трябва да се доверява отбраната на страната“. На Франция й било нужно „такова правителство, което би сплотило около себе си народа, а не да разединява народните сили с престъпни преследвания на партията на работническата класа“. С други думи, ако се наложи, френската компартия ще трябва да съдейства за формирането на ново правителство с по-войнствено поведение.^[3]

От формално юридическа гледна точка Съветският съюз е неутрална държава, но неутралитет оповестява и Мусолини. В действителност както „Стоманеният пакт“ от 22 май 1939 г. прави от фашистка Италия съюзник на Третия райх, така и Пактът Молотов-Рибентроп от 23 август 1939 г. оформя съюза между комунистическа Русия и националсоциалистическа Германия. Друг е проблемът, че Мусолини си остава до края на живота верен на Хитлер, докато за Сталин всякакви комбинации с „капиталистическите държави“ са временни, без оглед на това дали са демократични, или „фашистки“. След като на 3 септември 1939 г. Великобритания и Франция декларират война на Германия, Сталин видимо се успокоява. На 7 септември той споделя пред Молотов, Жданов и пред своя поданик от българско потекло и коминтерновски апаратчик Георги Димитров, че нямал нищо против Германия и западните демокрации „да се бият хубавичко едни срещу други и да се изтощават едни други“. Според руския диктатор „Хитлер, сам неразбирайки и нежелаейки това, разклаща, подкопава капиталистическата система“. Засега пактът за ненападение „в известна степен помага на Германия“, признава Сталин, но в „следващия момент“, изтъква той, трябва „да подтикваме другата страна… Ние можем да маневрираме, поддържайки една страна срещу друга, за да се разкъсат.“^[4]

На 17 септември „червената армия“ нахлува в Полша от изток и до края на месеца поляците са прегазени напълно. „Договорът за дружба и за границата“ от 28 септември дооформя юридически съветско-нацисткия съюз. В следващите месеци Хитлер нахлува в Дания, Норвегия, Люксембург, Нидерландия, Белгия и Франция, докато Сталин се натъква на неочаквано противодействие от страна на финландците, но спокойно завладява Литва, Латвия и Естония. „Меденият месец“ между двамата тоталитарни вождове завършва със съветската окупация на Бесарабия и Северна Буковина. Хитлер е силно притеснен, че не би могъл да окаже никакво противодействие срещу евентуален опит на Сталин да тури ръка на румънските петролни находища. „Фюрерът“ издава заповед за разработването на военнооперативен план за война срещу Съветския съюз, но все още се надява, че ще може да намери общ език с Москва. Нещата рязко се влошават към есента на 1940 г., когато Русия започва да струпва все по-страхотна военна сила по границите си с Германия.^[5]

Както изглежда, именно това е моментът, когато Сталин започва непосредствената подготовка за нападение срещу Хитлер и руският автор Виктор Суворов далеч не е единственият, който мисли така. Например в своя обемист труд за Сталин руският военен историк Дмитрий Волкогонов се спира и на отбранителните планове, разработвани през лятото и есента на 1940 г. По всичко личи, че към това време дори и в щаба на съветските въоръжени сили не са били в течение на истинските намерения на диктатора. Във всеки случай, когато Генералният щаб на „червената армия“ запознава Сталин с тези планове, реакцията на „бащицата“ е твърде показателна: „За какво трябва да се култивират отстъпателни нагласи? Вие какво, отстъпване ли планирате?“^[6]

В една студия за маршал Георгий Жуков друг руски военен историк — В. Карпов — описва как, преди да бъде назначен за началник-щаб, Жуков се притеснявал, че съветските укрепени райони се изграждат прекалено близо до границата с Третия райх. Като повечето руски историци Карпов се мъчи да заобиколи факта, че Сталин се кани да удари Хитлер пръв, но от студията му си личи добре, че след като поема щаба на „червената армия“, Жуков вече не е загрижен за руската отбрана.^[7]

През ноември 1940 г. Хитлер прави последен опит да примами Москва с перспективата за подялба на британската колониална империя, като е готов да гарантира на Русия и достъп до Персийския залив. През устата на Молотов обаче Сталин дава да се разбере, че няма никакво намерение да се откаже от вековните московски домогвания към Цариград и Протоците. Едва сега Хитлер разбира, че е попаднал в капан и че трябва максимално да ускори подготовката за изпреварващ удар срещу Съветския съюз.^[8]

На 11 март 1941 г. Жуков и народният комисар по отбраната Тимошенко привършват с разработката на оперативния план за война срещу националсоциалистическа Германия. В плана се посочва, че „при създалата се политическа ситуация в Европа трябва да се отдели изключително внимание на отбраната на западните ни граници“. В самия документ недвусмислено се уточнява обаче какво се има предвид под „отбрана“, като се изтъква, че основните сили на Съветския съюз щели да имат достатъчно време, за да се мобилизират и да преминат на територията на противника. Предвижда се този начален етап от войната да се осъществи в рамките на петнадесет-двадесет дена, когато и германците, и руснаците щели да мобилизират само част от въоръжените си сили.^[9]