Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (24) (Някои политически и историографски митове на XX век)

4. „Учението на фашизма“

Допускането на католически училища не пречи на Мусолини да премахне всякакви религиозни и консервативни елементи в държавната просветна система. Всички подрастващи от най-крехка възраст до 21 години са обхванати в разгърната мрежа от детски, юношески и младежки организации, пряко подчинени на Националната фашистка партия. В началото на 30-те години режимът вече контролира доста ефикасно своите поданици, макар и далеч не в онзи размер, в който би му се искало на вожда. При все това Мусолини вече има достатъчно самочувствие, за да се опита да обобщи всичките си зигзази през изминалите двадесетина години в нещо като единна фашистка теория, което той прави в една статия за поредното издание на италианската енциклопедия. Томът със статията на „дучето“ излиза през 1932 г., а по-късно същата статия е преведена на български като отделна брошура под надслов „Учението на фашизма“.^[1]

Още в бележките към първите редове на статията си Мусолини се мъчи да докаже, че фашизмът може да е италиански феномен, но има универсален характер: „Днес аз твърдя, че фашизмът като идея, учение, осъществяване е универсален; италиански в своите особени учреждения, той е универсален в духа, а не би могло да бъде инак. Духът е универсален по самата си природа. Следователно може да се предвиди една фашистка Европа, една Европа, която да вдъхновява своите учреждения от доктрините и практиката на фашизма.“^[2]

Както се вижда, в началото на 30-те години Мусолини вече се е отдалечил твърде много от „героичния материализъм“ на марксизма. Според него фашизмът е духовно схващане, породено „от общото противодействие на нашия век срещу немощния и материалистичен позитивизъм на 19 столетие.“ Фашисткото учение, продължава „дучето“, отхвърля доктрините, които „поставят центъра на живота вън от човека“, тъй като човекът „със свободната си воля може и трябва да създава своя свят“. При това „ако е вярно, че материята бе останала за един век върху олтарите, днес духът заема нейното място.“ На пръв поглед Мусолини отива дори още по-нататък, като пише, че „когато се казва, че Бог се връща, това ще рече, твърди се, че се връщат ценностите на духа“, но веднага след това уточнява: „За себе си аз не вярвам твърде на тия идеали, но не ги изключвам, защото аз не изключвам нищо.“^[3]

Това не е пречка за категоричното отхвърляне на всякакви блянове за „рай на земята“: „Ние не вярваме на програми, на схеми, на светци, на апостоли; и особено не вярваме на щастието, на спасението, на обетованата земя.“ Единственото, в което фашизмът вярва, единствената му програма била: „О, другари, да се борим“. Мусолини подчертава, че за него и фашистите „животът е непрестанна борба, която ние приемаме с голяма сръчност, с голяма смелост, с необходимата неустрашимост“. Обикновено тезата за живота като непрекъсната борба се приписва на влиянието на германския философ Ницше, когото Мусолини е чел на младини, но тя като че ли се вписва и в максимата на германския социалдемократ и зет на Маркс Едуард Бернщайн, че „крайната цел е нищо, движението е всичко!“^[4].

След такава възхвала на свободната воля и на вечната борба, „дучето“ с един замах ликвидира всякаква възможност за лична свобода, като подчинява личността изцяло на държавата: „Фашизмът отново затвърдява Държавата като истинска действителност на индивида… Щом като за фашиста всичко е в Държавата, нищо човешко или духовно не съществува, и толкова по-малко има стойност извън Държавата.“ Нещо повече: „Ние първи почнахме да твърдим срещу демолибералния индивидуализъм, че индивидът не съществува, ако не е в държавата и подчинен на нуждите на държавата, и че както цивилизацията постепенно взема все по-сложни форми, все повече се ограничава свободата на индивида.“ На тази база, едва ли не по ленински, Мусолини отхвърля демокрацията, „която изравнява народа с най-големия брой, като го принизява до равнището на множеството“, но същевременно тръби, че фашизмът „е най-чистата форма на демокрация, понеже народът бива схващан както трябва да бъде, качествено, а не количествено…“ Фашизмът можел дори да се определи като една „организирана, централизирана, властна [всъщност «авторитарна» — П.Ц.] демокрация“^[5].

Донякъде е парадоксален начинът, по който в обожествяването на държавата италианец като Мусолини стига дотам да твърди, че „не нацията ражда Държавата, както е според старото натуралистично схващане, което послужи за основа на публицистиката на националните държави в XIX век. Напротив, нацията е създадена от Държавата, която дава на народа, съзнаващ своето собствено нравствено единство, една воля и, следователно, едно действително съществуване.“ Историята на Италия, да не говорим за тази на Средна, Източна и Югоизточна Европа е нагледен пример за това как нацията се оформя далеч преди съответната държава именно като проект за създаване на национална държава било като се отхвърли чуждата власт, било като се постигне политическо обединение. Приведените мисли са като че ли в съзвучие с някои модерни теории за нацията като измислена общност, която непрекъснато трябва да се поддържа от държавата. По всяка вероятност обаче Мусолини е имал предвид Римската империя, която наистина създава по чисто държавен път единна общност, говореща на един език. Като се има предвид, че идеалът на „дучето“ е да върне по някакъв начин към живот старата Римска империя, не е изключено той да е смятал, че италианската нация не е продукт на Ренесанса, а просто римска нация, чиято държава е била разпокъсана през средновековието. Във всеки случай идеята за империя заема централно място в „Учението на фашизма“.^[6]

Статията на Мусолини за италианската енциклопедия изобилства от оправдания за твърде многото компромиси, които е направил с църквата и монархията, за да се добере до властта. Не на едно място той отхвърля социализма заради стремежа му към „икономическо щастие“, тъй като „уравнението благосъстояние=щастие… би превърнало хората в животни, мислещи само за едно нещо: да бъдат хранени и угоявани, следователно сведени до чистия и прост вегетативен живот.“ С известно право „дучето“ обобщава, че „в 1919, след войната, социализмът беше вече мъртъв като учение“^[7].

И наистина, към това време, както се видя, и Ленин вече се е отказал напълно от утопичния идеал за абсолютно благосъстояние. Блянът за неограничено материално благополучие ще бъде отново съживен едва от Хрушчов през 1961 г. При целия си параден антисоциализъм обаче Мусолини не се е освободил от социалистическия радикализъм дори и през 1932 г. Това проличава най-вече в настървението, с което се нахвърля срещу либерализма и „плутокрацията“, както и в претенцията, че фашизмът къса решително и напълно с цялата история на човечеството след Френската революция от 1789 г.: „Ние представяме един нов принцип в света, ние представяме ясната категорична, окончателна антитеза на целия свят на демокрацията, на плутокрацията, на масонството, на целия свят, казано с една дума, на безсмъртните принципи на ’89.“^[8]