Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (42) (Някои политически и историографски митове на XX век)

5. Руският експанзионизъм преди и след падането на Берлинската стена

За слабостта на Китай несъмнено допринасят и борбите, които са се разгорели подир смъртта на Мао през 1976 г. Твърде слаба е обаче и позицията на Русия, но това не пречи на московските стратези да организират на 27 април 1978 г. поредния преврат, този път в Афганистан, за да наложат и там един марионетен режим. Местната съветска агентура обаче видимо се престарава, като забранява всички религии и изтребва за няколко месеца най-малко 250 000 човека. Ситуацията става неудържима и на 27 декември 1979 г. в Афганистан нахлуват редовни съединения на „червената армия“. Ожесточеното противодействие на муджахидините (бойци на джихада), подпомагани обилно с оръжие и военни материали от САЩ, бележи края не само на комунистическата агресия, но и на многовековната московска експанзия, а това предопределя и края на съветската империя.^[1]

Един от последните ритници на агонизиращия режим в Русия е нанесен на Никарагуа в Централна Америка. През юли 1979 г. там побеждава Сандинисткият фронт подир дългогодишна партизанска война срещу Анастасио Сомоса, който е типичен наследствен латиноамерикански диктатор, но чийто антикомунизъм не му е попречил да обсеби повече от половината от икономиката на страната. Ръководителят на сандинистите Даниел Ортега се оказва обаче човек на Москва и се заема с все по-безогледни средства да натрапи на страната комунизъм от руски тип. Надеждите за демокрация след ерата на Сомоса са попарени и срещу режима тръгва и една съществена част от дотогавашните бойци и командири на Сандинисткия фронт. В следващите години в Никарагуа също се заражда все по-мощна антимосковска съпротива, като никарагуанските „контри“ получават съществена помощ от САЩ по частни канали.^[2]

Москва е вече безсилна да се справи и с вълненията в Полша, довели до създаването на първия независим профсъюз в една комунистическа страна и дори не реагира на все по-видимото отдалечаване на Унгария от еднопартийния монопол. От 1986 г. нататък новият съветски партиен вожд Михаил Горбачов предприема поредица от реформи, които стават известни като „гласност и преустройство“. През 1988 г. започват да се оттеглят и руските войски от Афганистан. Горбачов прави всичко това обаче не за да демонтира комунизма, а за да го спаси. Стремежът му да извади Русия от стагнацията и да заздрави икономиката е подчинен на надеждата, че само така може да се „ускори историческият прогрес на СССР към комунизма“. Същевременно той си дава много добре сметка, че съветската държава просто няма вече никакви ресурси, за да поддържа властта си в Източна Европа с военна сила. Оставени сами на себе си, московските наместници в Полша, Унгария, Източна Германия, Чехословакия и България падат от власт, без да се пролее кръв. Единственото изключение е Николае Чаушеску, убит в резултат на нещо, което изглежда на пръв поглед като спонтанна революция, но може да е било и добре режисиран спектакъл. В редица случаи Горбачов и тайните служби не пестят усилия, за да наложат „реформирани“, но лоялни комунисти на мястото на отиващите си динозаври. Така или иначе, Москва трябва да преглътне обединението на Германия през 1990 г., а през 1992–1994 г. оттегля съединенията на „червената армия“ от Източна Европа, както и от Литва, Латвия и Естония, тъй като по-нататъшното им поддържане в тези страни би предизвикало в самата Русия още по-страшна стопанска катастрофа. От лапите на Москва се измъква и Никарагуа, където още през февруари 1990 г. Даниел Ортега е принуден да се съгласи на свободни президентски избори, спечелени от демократката Виолета Чаморо.^[3]

През декември 1991 г. спира да съществува официално и „Съюзът на съветските социалистически републики“, като Литва, Латвия, Естония, Беларус, Молдова, Украйна, Грузия, Армения, Азербайджан, Казахстан, Туркменистан, Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан стават напълно независими страни. Москва се опитва да запази позициите си, като шантажира новите държави със зависимостта им от руски суровини и енергийни източници. Така се формира Общността от независимите държави, но Литва, Латвия и Естония категорично отказват да членуват в нея и се ориентират все по-необратимо към членство в НАТО и в Европейския съюз. Сякаш за да компенсира тези загуби, Русия съживява старите връзки на КГБ с мафията, за да оказва решаващо влияние не само върху средноазиатските правителства, които са си поначало диктаторски и корумпирани, но и за да възвърне решаващата си роля в Източна Европа и на първо място на Балканите. И при президента Елцин, и при наследилия го Путин, който е кадър на комунистическото КГБ, Русия неизменно поддържа диктаторите по целия свят — Кастро в Куба, Лукашенко в Беларус, Ким Чен Ир, наследил Ким Ир Сен в Северна Корея и т.н.^[4]

Трагедията на Русия е, че тя категорично отказва да скъса не само с комунистическото си минало, но и с имперския си начин на мислене. Освен на всичко друго това се дължи и на сравнително мирния начин, по който се разпада съветската империя. И досега няма международна институция, която да е осъдила руския комунизъм така, както след края на Втората световна война е осъден германският националсоциализъм. Болезненото пречистване, през което минава германското общество през втората половина на XX в. е обаче онова предварително условие, осигурило бързото превъзмогване на стопанската разруха и изграждането на една примерна демокрация. Днес Германия е сред най-благоденстващите държави в света, докато Русия не може да обезпечи на повечето си граждани дори прилично жизнено равнище.^[5]