Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (36) (Някои политически и историографски митове на XX век)

10. Човекоядството като политическо изкуство

Главното средство, за да се наложи еднопартийният и идеологичният монопол и за да се превърне оповестената дълговечност в действителност е повсеместният терор. Гражданската война в Русия е предизвикана от физическото изтребване на всякакви частни собственици, стачкуващи работници и лица, които не се вписват в комунистическото схващане за „новия човек“. „Неблагонадеждните“ просто нямат друг избор, освен да се хванат за оръжието, за да спасят живота си. Броят на убитите от 1918 до 1921 г. се пресмята на около 13 милиона души. На моменти антикомунистическите сили също прибягват до масови екзекуции, но това са по-скоро изключения от правилото, тъй като средно на един убит болшевик се падат по хиляда убити антикомунисти. Селяните пък са подложени на преднамерен глад, като им се изземват насилствено всички налични храни. Така към началото на 1924 г., когато умира Ленин, в Русия са ликвидирани вече 25 милиона човека. След като побеждава конкурентите си в борбата за наследството на Ленин, Сталин лансира през 1929 г. колективизацията, която може да се окачестви като едно от най-големите злодеяния срещу човечеството. Разкулачванията и депортациите в Сибир причиняват смъртта на най-малко 6 милиона човека. Около 13 милиона пък са умъртвени отново с грижливо планиран глад през 1932–1934 г. „Големият терор“ от 1936 до 1938 г. засяга върховете на партийнодържавния апарат, но и този път под удара попадат най-вече обикновените съветски поданици, от които загива поредната квота от няколко милиона. Също толкова кървави и мащабни са и кампаниите подир Втората световна война, когато Сталин започва да наказва цели народи като чеченците, татарите, калмиците, балкарците и много други, обвинени, че са сътрудничили на Хитлер по време на нацистката окупация. С претекста, че трябва да се накажат всички „фашисти“ и „колаборационисти“, специалните части на Народния комисариат на вътрешните работи, както и местната московска агентура в лицето на съответната компартия, причиняват смъртта на 3 500 000 германци при „етническото прочистване“ на Източна Прусия и на Судетския район, а други милион и половина германски военнопленници загиват в сибирските лагери на смъртта. Подобна е и съдбата на над 500 000 румънски и на над 500 000 унгарски военнопленници. На този фон 30-те хиляди българи, избити в първите месеци и години след съветското нахлуване през септември 1944 г., изглеждат наистина като твърде скромна цифра. Общият брой на избитите от руския комунизъм в периода от болшевишкия преврат на 7 ноември 1917 г. до смъртта на Сталин на 5 март 1953 г. възлиза според някои автори на 85–90 милиона човешки същества, като тук не влизат загиналите в резултат на военни действия.^[1]

В Китай пък жертвите на комунизма се пресмятат на около 65 милиона човека. При това Мао доразгръща практиката на Сталин от годините на „Големия терор“, като хвърля „неблагонадеждните“ не в „обикновени“ фабрики на смъртта, а в „лагери за превъзпитание“. Това означава, че преди да бъде умъртвена физически, жертвата трябва да бъде всъщност лишена от собствената си личност посредством мъчения, които са невероятни по своята садистична изобретателност. Притиснат от половинчатата десталинизация, предприета от Хрушчов, Мао признава публично на 12 юни 1957 г., че за времето от 1949 до 1954 г. са били ликвидирани „само“ около 800 000 души. Китайският комунистически вожд стига дотам да прикани към повече свобода на изразяване и оповестява лозунга: „Kека цъфнат сто цветя, нека се надпреварват сто школи на мисълта.“ В действителност кампанията за „стоте цветя“ цели да разкрие потенциалните противници на режима, за да бъдат по-лесно унищожени, което се осъществява в астрономични мащаби с „Големия скок напред“ от края на 50-те години нататък, а най-вече по време на „Културната революция“ през втората половина на 60-те години на XX в.^[2]

В тази насока Хитлер е сравнително „по-скромен“, тъй като организираната от него индустрия на смъртта покосява живота „само“ на 25 милиона човека. От друга страна обаче, в мнозинството си тези жертви, в които също не се включват загиналите от военни действия, са унищожени чак след нападението на Хитлер срещу Сталин на 22 юни 1941 г., а това означава, че близо двадесет милиона човешки същества са били изтребени само за три-четири години. Все пак в самата Германия умъртвените като „непълноценни“ индивиди или като възможни и действителни опоненти на режима са едва 200 000 човека — Хитлер просто не е имал време за повече.^[3]

За периода от 31 октомври 1922 до 25 юли 1943 г. толерантността на Мусолини към политическите опоненти може да се сравни с тази на Хрушчов и Брежнев през 1953–1982 г. и едва „Италианската социална република“ под крилото на Хитлер започва да напомня в някои свои аспекти на терора на Ленин, Сталин и на германския „фюрер“. Когато унгарските „кръстосани стрели“ начело със Салаши се добират най-сетне до властта през октомври 1944 г., голяма част от мръсната работа вече е свършена от местните структури на Гестапо срещу волята на регента Хорти. Единственото, което Салаши съумява да направи, е да започне една „социална революция“, която ще бъде довършена от съветския окупационен режим. Колкото до румънските легионери, цялата им революция, докато са на власт под шапката на маршал Йон Антонеску, се изчерпва с кървавата баня за всичките им политически опоненти. Сред многобройните им жертви е и прочутият историк Николае Йорга, лидер на дясната и антисемитска Националдемократична партия.^[4]