Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (96) (Някои политически и историографски митове на XX век)

3. Балканската и Междусъюзническата война

Гърците се опитват да постигнат споразумение с българите за границата в Македония и Беломорието и след като Черна гора, Сърбия, България и Гърция започват военни действия срещу Турция, но в София продължават да се домогват до Солун. Не може да не се забележи, че тези прекомерни искания се намират в съответствие с плана на руския посланик в Австро-Унгария Капнист, за който стана дума по-горе. Като капак на всичко победите на българското оръжие срещу турците разпалват стария цариградски блян, който се споделя дори и от консервативния и умерен вестник „Мир“ — цяла поредица от статии приканват Фердинанд да влезе триумфално в Цариград и да забие отново кръста върху купола на черквата „Св. София“.^[1]

Макар че българският цар и правителството смятат да използват евентуалното завладяване на Цариград като разменна монета при бъдещия пазарлък с балканските съюзници и с големите държави, Русия е достатъчно стресната от тези изгледи. Външният министър на Николай II, Сазонов, бърза да телеграфира до София, че „Русия счита влизането на българската армия в Константинопол за нежелателно!“. Малко по-късно Санкт Петербург направо се заканва, че ако българите стигнат до предградията на Цариград, руската флота щяла да навлезе в Босфора и Дарданелите.^[2]

Руският самодържец е изнервен още повече от стремежа на Австро-Унгария да осигури независимост за албанците, което е на път да лиши сърбите от възможността да се сдобият с излаз на Адриатическо море. Двуединната монархия дори започва частична мобилизация, в отговор на което Русия задържа под знамената 400 000 войници и оповестява, че е готова да се бие заради Сърбия. Общоевропейската война е избегната, след като Николай II се съгласява да зачете суверенитета на Албания, но сега руският цар започва да поддържа изцяло амбицията на Белград да анексира много по-голяма част от Македония, отколкото това е предвидено в договора с България от 1912 г. Санкт Петербург подхвърля София на все по-силен натиск да отстъпи на Белград едва ли не цяла Македония, като по-далечната цел е сърбите да получат и пристанище на Бяло море. На 26 май 1913 г. руският външен министър Сазонов изисква от управляващите в България да се примирят със сръбските претенции, като аргументацията му изпъква със своите панславистки, а това означава противобългарски доводи: „На България може да й е съдено да играе най-сериозната роля на Балканския полуостров. Но ако тя не обоснове положението си с чувство на солидарност с едноплеменни и еднородни държави, рискува да продаде първенството си за една паница леща. В една посока викат България лъжливите й доброжелатели, а в друга я кани Русия, като я предпазва от гибелен избор… България има формални права, но Сърбия има нравствени основания, които не по-малко влияят на чувството и народната психика. България ще постъпи мъдро, ако сама предложи поправка на договорното разграничение и направи малки отстъпки.“^[3]

Всъщност войнстващият панславизъм на тази телеграма недвусмислено посочва, че „малките отстъпки“ се свеждат не само до отказ на България от Македония, а до пряка заплаха за българската държавност. При това „славянската солидарност“ изобщо не пречи на Русия да започне да насъсква срещу българите румънците, които искат Южна Добруджа като обезщетение за куцовласите в Македония с аргумента, че те, така или иначе, си остават под чужда власт. След като на 31 май 1913 г. Сърбия и Гърция сключват своя антибългарски съюз, руският пълномощен министър в София прави следната декларация: „В случай на стълкновение със сърбите и гърците, колкото и тъжно да бъде за нас българското поражение, ние пръст не ще повдигнем, за да задържим Румъния.“^[4]

И до ден-днешен поведението на Румъния през 1913 г. се възприема от българите като непредизвикано коварство. Действително домогванията към земи, които никога не са се отличавали с по-забележимо румънско присъствие и които са били сърцето на средновековна България, нямат никакво историческо, етническо или дори стратегично оправдание. Бедата е, че панслависткото умопомрачение на русофилите от българско потекло им пречи не само да се разберат с Гърция, но и да потърсят общ език с румънците. Както се видя, военната конвенция, която правителството на Стоян Данев сключва с Русия през 1902 г., е насочена и срещу Румъния. Антирумънски и антихабсбургски разпоредби има и в сръбско-българския договор от 1912 г. Така убийствената самоизмама за някаква славянска солидарност, широко споделяна от прогресивните либерали и народняците, фактически погребва вековната българо-румънска солидарност, чиято трайност се предопределя от простичкия факт, че двата народа обикновено са застрашени от едни и същи завоеватели.

Дипломацията на Николай II прави също така всичко по силите си, за да натовари изцяло българите с вината за назряващия сблъсък между доскорошните съюзници. В началото на юни 1913 г., когато сърбите и гърците струпват все повече войски срещу българските позиции в Източна Македония и Беломорието, руският външен министър Сазонов ултимативно се заканва на българите, че ако започнат първи войната, Русия нито щяла да им помогне, нито пък щяла да възпре румънците. В обща телеграма до българския цар Фердинанд и до сръбския крал Петър Николай II пък предупреждава, че „държавата, която би започнала тази война, би била отговорна за нея пред славянското дело“ и че той, Николай II, си запазва „всичката свобода за поведението, което ще възприеме Русия спрямо евентуалните резултати от една толкова престъпна борба.“ Същевременно руският дипломатически пратеник в Белград Хартвиг съветва сърбите да бъдат в непрекъсната бойна готовност, но да изчакат нападението на българите, тъй като европейската и руската общественост е срещу всякакви военни сблъсъци.^[5]

На 14 юни 1913 г. българският премиер Иван Гешов си подава оставката, но заменилият го Стоян Данев е готов да се подчини изцяло на руския диктат. При тази ситуация Фердинанд одобрява решението на генералния щаб за изпреварващ удар срещу сърбите и гърците, с което всъщност се поддава на играта на Русия. На 16 (29) юни българският цар подписва заповедта за щурмуване на сръбските и гръцките позиции, което бележи началото на Междусъюзническата война, като върху българите пада и обвинението в агресия. С подчертано злорадство Николай II отхвърля молбата на Фердинанд да въздейства сдържащо върху Румъния и Турция с думите: „България получи туй, що заслужаваше.“^[6]

След като в конфликта се намесват също така Румъния и Турция, България е обкръжена от всички страни и няма никакви шансове. При все това София се съгласява на примирие в момента, когато българската армия е на път да разбие гръцките сили в Кресненското дефиле, макар че турците вече са отвоювали Одринска Тракия, а румънците стигат до днешния софийски квартал Враждебна. Според мирните договори, подписани в Букурещ и Цариград през август и септември 1913 г., България трябва да предаде на Румъния Южна Добруджа, но получава Пиринска Македония и излаз на Бяло море, като разширява и черноморското си крайбрежие.^[7]

Още през юли 1913 г. Стоян Данев си е подал оставката с показателното, но закъсняло самопризнание: „Моята политика фалира.“ На мястото му се формира служебно правителство начело с лидера на либералите Васил Радославов, който трябва да проведе следващите парламентарни изборите и да понесе диктата на победителите. Много по-същественото е, че разигралата се драма като че ли не се възприема за „национална катастрофа“. Фердинанд бодро разгласява, че знамената са просто свити за по-добри времена, а правителството на Радославов трябва да поеме нелеката мисия да превъзмогне враждебността на Германия, Австро-Унгария и Турция, чието недоверие към София се дължи най-вече на русофилската линия на Гешов и Данев.^[8]