Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (23) (Някои политически и историографски митове на XX век)

3. Фашистката революция

На 21 март 1919 г. Мусолини събира около 70-ма свои милански привърженици, за да им изтъкне нуждата да се учреди една група от решителни хора, които да продължат вътре в страната войната, водена дотогава срещу външния враг. Два дена по-късно в Милано вече се събират около 120 човека — анархосиндикалисти, доскорошни социалисти и футуристи, за да формират „Италианските снопове за борба“ (на италиански „Fasci italiani di combattimento“). 23 март 1919 г. се смята за рождената дата на италианския фашизъм, чиято предистория е неразделна част от историята на радикалния социализъм в Италия.^[1]

На 6 юни 1919 г. „Il popolo d’Italia“ обнародва програмата на фашите, която има подчертано ляво звучене. Предлага се всеобщо избирателно право да бъде дадено и на жените с пропорционална избирателна система. Горната камара или Сенатът трябва да се премахне, а едно специално национално събрание трябва да определи формата на управление (на този етап Мусолини е все още непоклатим републиканец). Препоръчва се също така формирането на „Национални технически съвети на труда“, които щели да се избират от трудовите колективи и щели да имат законодателни и правителствени правомощия. Максималният работен ден трябва да се ограничи на осем часа и да се въведе задължително минимално заплащане. В техническото функциониране на промишлеността трябва да участват работнически делегати, като на пролетарските организации, които са достойни за това от морална и техническа гледна точка, трябва да им се повери ръководството на занаятите и комуналните служби. На всеки италианец, навършил 55 години, трябва да се обезпечат осигуровки за инвалидност и старост. Досегашната армия трябва да се замени с „национална милиция“ с кратки периоди на обучение и с изцяло отбранителни функции, а заводите за оръжие и експлозиви трябва да се национализират. Външната политика трябва да бъде национална по характер и да цели да издига достойнството на италианската нация в света посредством мирна и цивилизована надпревара. Капиталът трябва да бъде натоварен с тежък извънреден данък от прогресивно-подоходен тип, който да има характера на истинска частична експроприация на всички богатства. Предвидено е да се конфискува и цялото имущество на религиозните конгрегации, както и да се ликвидират всички епископски доходи. Трябва да се преразгледат и всички договори за военни доставки и да се конфискуват 85% от военновременните печалби. Може би най-точно тази програма е синтезирана от самия Мусолини: „Нашата програма е проста: ние искаме да управляваме Италия.“^[2]

Още с първите си действия фашистите показват революционните си методи, като нападат и опустошават редакцията на централния всекидневник на Социалистическата партия „Avanti“, на който Мусолини е бил главен редактор само преди пет години. Ситуацията се изостря още повече, след като на конгреса, проведен в Болоня от 5 до 8 октомври 1919 г., социалистите взимат самоубийственото решение да се присъединят към Третия или „Комунистическия интернационал“, прокламиран от Ленин също през март 1919 г. Коминтернът обаче е съветски партиен и държавен орган и на руския диктатор не му трябват просто съмишленици, колкото и близки да са до болшевизма, а безпрекословно подчиняваща се агентурна мрежа, която с терористичната си дейност да разложи отвътре страните, набелязани за поглъщане от комунистическа Русия. Наистина на конгреса, който се провежда в Ливорно от 13 до 22 януари 1921 г., Социалистическата партия решава да излезе от Коминтерна, тъй като не е съгласна с формулираните от Ленин 21 условия за членство в тази структура. Москва съумява обаче да вербува част от социалистите, с които формира т.нар. „Италианска комунистическа партия“ като дисциплинирана и неделима секция на Комунистическия интернационал. По този начин Социалистическата партия е фатално отслабена и изолирана, а промосковският й завой предварително е изключил всякаква възможност за единодействие срещу фашизма с останалите политически сили, привързани към парламентарната демокрация и към правовата държава в Италия. Мусолини от своя страна започва да изпъква и в очите на по-умерените и консервативни среди като последна преграда срещу болшевишката агресия.^[3]

В следващите месеци Италия е изправена на ръба на гражданската война, като е залята от все по-кървави улични боеве между фашисти и комунисти. Същевременно, след пълния провал на парламентарните избори от 16 ноември 1919 г., когато не съумява да спечели нито едно депутатско място, Мусолини започва да търси съюзници вдясно. За целта той рязко притъпява своята антикапиталистическа, антиклерикална и републиканска риторика. Това намира благоприятен отзвук сред определени среди на Либералната партия, която непрекъснато е печелила изборите и управлявала страната от 1861 г. насам. На изборите от 16 ноември 1919 г. обаче либералите са получили едва 93 парламентарни места срещу 160 за социалистите, 103 за Народната партия, която след фашисткия период ще бъде подновена като Християндемократична партия и 58 за радикалите. С други думи, либералите изпитват остра нужда от коалиционни партньори, а някои либерални среди са готови да се съюзят и с дявола, само и само да запазят позициите си и да спасят страната от болшевизация. Така в навечерието на предсрочните парламентарни избори, предвидени за 15 май 1921 г., десните либерали формират „национален блок“ с фашистите на Мусолини и с „Италианската националистична асоциация“. Италианската националистична асоциация е създадена през 1910 г. също предимно от анархосиндикалисти и свежда световната история и политика до борба на „пролетарските нации“ като италианската срещу „гнилите западни плутокрации“ в лицето главно на Франция, Великобритания и САЩ.^[4]

Заедно с „националния блок“ действат и Демократическата и Консервативната партия. Демократите се намира по-близо до центъра, отколкото либералите, докато консерваторите са вдясно от либералите. Така или иначе, на парламентарните избори от 15 май 1921 г. тази безпринципна и твърде разнопосочна коалиция печели 275 депутатски места, от които за либералите са едва около 80, срещу около 60 за демократите, около 40 за консерваторите, 35 за фашистите, между които и Мусолини и 10 за Италианската националистична асоциация. Изборите бележат сериозен спад за социалистите, които печелят 122 мандата срещу 156 в предишния парламент. Избрани са и 16-ма комунисти, седмина републиканци, четирима „германци“ и четирима „славяни“. Народната партия леко засилва влиянието си, тъй като съумява да вкара в камарата 107 човека срещу 100 на предишните избори.^[5]

Еуфорията на Мусолини от това, че най-сетне се е добрал до депутатско място и е направил от организацията си парламентарна сила, се придружава от нови мерки, привидно насочени към „опитомяването“ на фашизма. От 7 до 10 ноември 1921 г. фашистите провеждат в Рим третия си конгрес, на който приемат официално името „Национална фашистка партия“. Членската маса възлиза на 320 000 човека, идващи фактически от всички слоеве на италианското общество. В устрема си към властта Мусолини прави още един компромис, като забравя за своя антимонархизъм и дава съответните гаранции на крал Виторио Емануеле III. Не липсват помирителни жестове и към църквата, още повече че новият папа Пий XI оттегля поддръжката си за Народната партия, която обвинява в политизиране на вярата.^[6]

В действителност предсрочните парламентарни избори не носят на Италия нито политическа стабилност, нито социално помирение. Дотогавашният премиер Джолити си подава оставката, но заместилият го Иваное Бономи се задържа на поста си само няколко месеца, за да бъде заменен през февруари 1922 г. от Луиджи Факта. С неотслабваща сила продължават и кървавите сблъсъци между фашисти и комунисти. На 27 октомври 1922 г., след като предварително са си осигурили „благосклонния неутралитет“ на краля, армията и полицията, въоръжени фашистки отряди започват да превземат местната власт. В нощта на 28 срещу 29 октомври фашистката милиция тръгва от Перуджа на около двестакилометров „поход към Рим“. Премиерът Факта иска да оповести извънредно положение, но кралят отказва да подпише съответния указ, тъй като се страхува да не стане личен враг на фашистите. Тогава Факта си подава оставката и на 30 октомври 1922 г. Виторио Емануеле III поверява на Мусолини формирането на следващия кабинет. Новото правителство става факт на следващия ден под формата на коалиция от Националната фашистка партия и Италианската националистична асоциация, които общо имат едва 45 депутатски места. Останалите парламентарни сили обаче са толкова парализирани от терора на фашисти и комунисти, че безропотно гласуват на Мусолини диктаторски правомощия до 31 декември 1923 г. Надеждата им е, че след като усмири страната, Мусолини и фашистите ще се завърнат към нормалната парламентарна практика. В първите месеци на 1923 г. Италианската националистична асоциация се „влива“ в Националната фашистка партия, като признава безусловно водачеството на Мусолини и се подчинява изцяло на стратегията, тактиката, идеологията и организационната структура на фашистите. На 13 ноември 1923 г. Мусолини „предлага“ и парламентът послушно гласува нов избирателен закон, който цели на пръв поглед да осигури по-голяма политическа стабилност, но всъщност нанася фатален удар върху парламентаризма. Според закона партията, която спечели най-много гласове, но не по-малко от 25% от пуснатите бюлетини, автоматично получава две трети от депутатските места.^[7]

В кампанията за поредните предсрочни избори фашистите пускат в ход цялата машина на терор и сплашвания, която имат под ръка като управляващи. Главен прицел на нападенията от страна на фанатизирани фашисти са кандидатите и ръководителите на Социалистическата партия, като не са малко и убийствата на опозиционни дейци, някои от които са извършени и в деня на гласуването. На много места въоръжени фашисти нахлуват в избирателните бюра и изискват от избирателите да гласуват явно. Към това се прибавят и фалшификациите при преброяването на бюлетините. В резултат на всичко това Националната фашистка партия „печели“ на 6 април 1924 г. 64,9% от гласовете срещу само 3,3% за либералите, 9% за Народната партия, 5,9% за обединените социалисти, 5% за комунистите, 1,6% за социалната демокрация и 3,7% за останалите. Показателно е, че тези избори се окачествяват от антифашистите като „балкански“, а по своята обреченост опозицията сякаш предизвестява съдбата на некомунистическите сили след изборите, проведени под съветска окупация в Източна Европа след Втората световна война.^[8]

Терорът продължава и след изборите, макар че фашистите са си осигурили желязно мнозинство. На 10 юни 1924 г. разярени фашисти убиват социалистическия депутат Джакомо Матеоти, който е съумял да публикува цяла книга за изборните насилия на фашистите. В отговор опозицията решава да бойкотира парламентарните заседания, а Мусолини става жертва на няколко атентата, поне част от които са инсценирани. Това е достатъчно, за да се забранят всички политически партии, освен фашистката, за да се въведе отново смъртното наказание и за да се арестуват едва ли не всички по-изтъкнати опозиционни дейци. На 12 май 1928 г. вече изцяло фашизираният парламент одобрява на бърза ръка нов избирателен закон, който премахва всеобщото избирателно право, като го ограничава за мъжете над 21 години, плащащи синдикален членски внос или данъци в размер на най-малко 100 лири. Така броят на имащите право на глас е намален от 10 на 3 милиона. На 15 ноември същата година Големият фашистки съвет, който е поначало партиен орган, получава изключителното право да предлага кандидатурите за парламента и да координира правителствените дейности. На 24 март 1929 г. ограниченият брой италиански избиратели трябва да гласуват, но не и да избират, тъй като им се предлага една-единствена листа от кандидати на Националната фашистка партия. От общо 9 673 000 записани избиратели само 136 198 се осмеляват да отхвърлят тази листа. Към това време е премахнато и всякакво местно самоуправление, като общинските съвети направо се назначават от местните фашистки организации. Най-сетне на 21 април 1929 г. режимът създава един Национален съвет на корпорациите, като всяка корпорация обединява работодателите и работниците от даден клон на производството, селското стопанство и услугите с идеята правителственият пратеник в съответната структура да налага решенията на фашисткия партийно-държавен апарат и на неговия вожд или „дуче“.^[9]

Мусолини несъмнено впечатлява италианската общественост и с решителните си мерки срещу традиционна рана на страната като мафията, но продължава да е твърде далече от абсолютната власт. Никак не е за подценяване и това, че жертвите на фашисткия терор са несравнено по-малко от броя на изтребените от комунизма и националсоциализма. Самото запазване на монархията силно ограничава контрола на Мусолини върху Сената и армията. В католическа Италия той не може да си позволи и някакви по-сериозни антирелигиозни изблици. Нещо повече, на 11 февруари 1929 г. „дучето“ е принуден да подпише с папата в палата Латерано споразумение, с което „Италия признава на Светия Престол пълната собственост и изключителна и абсолютна власт и суверенна юрисдикция върху Ватикана“… Така е утвърден статутът на Ватикана като суверенна държава. Освен това режимът признава римокатолицизма за единствената държавна религия, оставя бракосъчетанията и разводите изцяло в компетенцията на църквата и допуска католически училища. Срещу всичко това папата признава официално Рим за столица на Италия, както и Савойската династия за италианска династия. Днес Савойската династия я няма и Италия е вече над половин век република, но Латеранските договори продължават да са в сила.^[10]