Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научен текст
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 1,7 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2018-2019)
Издание:
Автор: Пламен С. Цветков
Заглавие: Светът на мегамитовете
Издание: Първо издание
Издател: Издателство на Нов български университет
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: монография
Националност: българска
ISBN: 978-954-535-498-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2897
История
- — Добавяне
3. Руският панславизъм
„Челобитието“ пред Русия е пряко свързано с догмата за Москва като „Трети Рим“, чиято историческа мисия е да заеме мястото на Рим и Цариград като световен център на „правата вяра“, предопределен да завладее целия свят. Тези претенции придобиват конкретни измерения с женитбата на великия московски княз Иван III (1462–1505) за Зоя (София) Палеолог, братаница на последния византийски император Константин XI, който загива през 1453 г. при завладяването на Цариград от турците. През 1547 г. внукът на Иван III, Иван IV Грозни (1533–1584), се самокоронова за цар (император) и изпраща на вселенския патриарх грамота, в която го моли да признае новата му титла и в която изрично изтъква, че Цариград щял да бъде освободен от турците. През 1589 г. синът и наследникът на Иван IV Грозни, Фьодор I (1584–1598), издига московския митрополит Иов в патриаршески сан и залива с парични суми цариградския, александрийския, йерусалимския и антиохийския патриарх, както и Атонските монастири и търновския митрополит, в знак на благодарност, че са признали новата патриаршия. Тази щедра отплата превръща гръцкото духовенство в Османската империя в най-усърден разпространител на мита за „освободителната мисия“ на Московска Русия.[1]
През XVI и XVII в. домогванията на Русия към Цариград, Босфора и Дарданелите са все още теоретични, но през XVIII в. те се подплатяват от конкретни планове, като към догмата за Москва като „Трети Рим“ се прибавя и панславизмът, според който всички славянски народи са само племена на една и съща нация, предопределена да бъде обединена под скиптъра на московските самодръжци. От друга страна, дори и неславянски народи се окачествяват на бърза ръка за славянски само поради това, че са имали злополучието да се изпречат на пътя на руската експанзия към Цариград и към Протоците. През 1769 г., в навечерието на поредната война срещу Турция, руската императрица Екатерина II (1762–1796) се обръща със специален манифест към балканските християни. В него най-безцеремонно се приписва славянско потекло на редица народи, които очевидно не са славяни, а именно „християните, живеещи в Молдавия, Влахия, Мунтания, България…, Албания и другите области…“ Според Екатерина II сърбите, румънците, албанците и българите щели да „приемат с нужната благодарност всемилостивата наша грижа за тях и като си припомнят славата на своите прадеди, преселени от Русия в сегашните им земи, гдето основали разни царства и изпълнили вселената със звуците на своето оръжие и затова са наречени справедливо славяни — ще докажат в действителност, че и те при всичките постигнали ги нещастия не са се лишили от наследената храброст и висота на мисли“. Не е оставено никакво съмнение и за характера на обещаното „освобождение“: „Превелико ще бъде нашето удоволствие да видим християнските области избавени от несносното порабощение [робство — П.Ц.] и народите да вървят по стъпките на своите прадеди под нашето ръководство, за което ние и занапред няма да се откажем да им даваме всичките средства, като им позволяваме нашето покровителство и милост за запазванието на всичките ония блага, които те с храбрия си подвиг ще изтръгнат от вероломния неприятел в настоящата война.“ С други думи, балканските християни ще бъдат избавени от властта на Османска Турция, само за да станат поданици на не по-малко колективистичната и деспотична Руска империя, като единствената „щедрост“ се свежда до обещанието да им бъде оставена част от плячката.[2]