Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (84) (Някои политически и историографски митове на XX век)

5. Руските конспирации срещу княз Фердинанд и срещу правителството на Стефан Стамболов

На 22 август 1887 г. директорът на Азиатския департамент на руското външно министерство Зиновиев разпраща до дипломатическите пратеници на Русия в европейските страни циркулярна директива, според която „императорското правителство окончателно реши принц Кобургготски като узурпатор да се обяви извън закона.“ На тази база предварително се опрощават всякакви действия срещу новия княз на България: „На това основание и действията, насочени лично срещу Кобургготски за отстраняването му от България, не могат да се оценяват като предосъдителни и наказуеми.“ На цялата дипломатическа мрежа на Русия е наредено да оказват „съдействие на благонадеждните лица, изявили готовност да вземат дейно участие в отстраняването на принц Кобургготски от България“. Така деспотичният самодържец на Русия Александър III се ангажира пряко в радикално революционна дейност за насилственото елиминиране на един европейски монарх.^[1]

Всъщност ако има някакви репресивни елементи в управлението на Стамболов, който е несъмнено основната фигура в България, те се дължат преди всичко на Русия. С поредица от атентати и заговори Санкт Петербург съумява да поддържа крайно натегната атмосфера и да предизвиква в отговор едва ли не непрекъснато военно положение и съответните наказателни контрамерки. При все това българите намират сили, за да останат верни на основните начала на многопартийното представително управление. На 1 септември 1887 г. Фердинанд поверява на Стефан Стамболов формирането на поредния кабинет, който трябва да организира изборите за Петото обикновено народно събрание. Изборите се провеждат през октомври същата година и се печелят от Народнолибералната партия. Немалко депутатски места отиват обаче за опозицията, която включва либералите на Васил Радославов и трима привърженици на Петко Каравелов. Стефан Стамболов е преизбран за премиер, а Народното събрание оповестява амнистия за всички, които са се турили в услуга на Русия, стига да признаят избора на Фердинанд за княз. От друга страна обаче, един от първите закони, гласувани от новия парламент, ограничава забележимо свободата на печата, като предвижда съдебни и административни санкции за изразяване на гледища, които посягат на вътрешната и външната сигурност на държавата и на личната ненакърнимост на княза. Приет е също така и един Закон за изтребление на разбойничеството, който предписва т.нар. „екзекуция“ — в селище, уличено да подпомага разбойнически шайки, може да се разквартирува някакво войсково поделение, което трябва да се издържа от селото за неопределено време. Трябва все пак да се има предвид, че в онези години разбойничеството е жесток бич за България, а както ще се види по-нататък, руската агентура прави всичко възможно, за да го разпали в още по-страшни размери.^[2]

Циркулярното писмо на директора на Азиатския департамент Зиновиев от 22 август 1887 г. предварително опрощава деяния, които винаги са се смятали за възможно най-тежките престъпления срещу държавата. Това не може да не събуди интереса на твърде много мераклии, готови да го направят заради пари, болезнени амбиции или просто „от любов към спорта“. Изненадващ, но и показателен е фактът, че един от първите, които откликват на зловещата руска „покана“, е майор Коста Паница, изпъкнал с подчертаната си жестокост при разправата с Каравелов през февруари 1887 г. През есента на същата година Паница сам предлага услугите си на Русия с обещанието, че щял да изпъди Фердинанд за две седмици. Предвид на непоклатимия начин, по който Паница е поддържал дотогава националната кауза, руският дипломатически пратеник в Букурещ Хитрово е твърде резервиран към поредния кандидат за водач на метеж, но все пак е притеглен от факта, че за разлика от Узунов и другите съзаклятници от русенско-силистренските бунтове, Паница „няма да бъде придирчив в средствата за достигането до целта…“^[3].

Успоредно с това Русия организира русофилската емиграция, пръсната в Цариград, Букурещ и Белград, а също така пристъпва към създаването на широко разклонена мрежа от свои агенти в самата България. С мисията е натоварен един служител от Азиатския департамент на руското външно министерство на име Хартвиг. Той издейства по-високи месечни възнаграждения за русофилите от българско потекло в Цариград. С помощта на емигрантите и главно на Драган Цанков Хартвиг съумява да влезе в контакт с Петко Каравелов и редица негови най-близки привърженици като Константин Никифоров, Илия Цанов и други.^[4]

През декември 1887 г. майор Паница вече формулира пред един руски дипломат условията, при които би се наел да извърши преврат срещу княз Фердинанд и правителството на Стефан Стамболов: „1) императорското правителство да отпусне пари и оръжие за въстанието в Македония; 2) да се признае временното правителство в княжеството след отстраняването на принц Кобургготски от България; 3) временното правителство може да бъде съставено от следните лица: Радославов, Драган Цанков, доктор Моллов, Тодор Бурмов, полковник Николаев и за главнокомандващ — той самият — майор Паница; 4) временното правителство да изкаже съгласие да покани в България императорски комисар, който може да бъде назначен от императорското правителство сред лицата на военното ведомство с изключение на генерал-майор Николай Василиевич Каулбарс; 5) под ръководството на императорския комисар ще бъде свикано Велико народно събрание, на което ще бъде предоставен изборът на княз за вакантния български престол сред кандидатите, посочени от императорското правителство, като не се изключва кандидатурата на принц Батенберг; 6) българските офицери емигранти могат да пристигнат в България само след избирането на княза, а другите емигранти могат да се върнат в България след съставянето на временното правителство; 7) след избирането на княза на руските офицери в България могат да бъдат предоставени длъжностите на военния министър и на командири на бригади, а останалите длъжности трябва да бъдат попълнени изключително от български офицери; 8) на съд и наказание за убийството на капитан Кръстев в Силистра и за смъртната присъда над офицери и други лица в Русчук да бъдат предадени само бившите български регенти [Стефан Стамболов, полковник Сава Муткуров и Георги Живков — П.Ц.]_, майор [Рачо] Петров, капитаните Андреев, Сапунов, Тепавски, поручик Марков и русчушкият префект Мантов, другите лица да бъдат освободени от отговорност.“_^[5]

Планът очевидно е подчинен на идеята за въстание за присъединяването на Македония към България, както и за евентуалната реставрация на княз Александър Батенберг на трона, но в името на тези цели Коста Паница е готов да възвърне руското надмощие върху България отпреди Съединението от септември 1885 г. Това предопределя и сдържаността на руския цар Александър III и на неговите министри спрямо схемата. Фактът, че балканската политика на Русия е несъвместима с българската държавност, а още по-малко с националното обединение на българите, проличава и в писмото на директора на Азиатския департамент на руското външно министерство до Хитрово от декември 1887 г. Зиновиев изрично подчертава в писмото, че „в настоящия момент едно въстание в Македония дори при евентуален благоприятен резултат не съответства на интересите ни на Балканския полуостров въобще и конкретно в България.“ При това Зиновиев дори не се и замисля за невъзможността в едно правителство да бъдат вкарани Драган Цанков и Васил Радославов, а бърза да напомни, че след евентуален русофилски преврат българският „кабинет ще бъде съставен не от лица, принадлежащи към различни политически партии в България, а от тези, които предварително изявят готовността си да изпълняват изискванията на императорското правителство…“ Руският сановник не оставя и никакво съмнение върху това кой може да заеме българския трон след отстраняването на Фердинанд: „Що се отнася до настояването на майор Паница за определяне на кандидата за заемане на българския престол от императорското правителство, този въпрос е окончателно решен в смисъл, че княжеството може да се управлява под върховната власт на негово величество господаря император и височайше назначен наместник…“ Зиновиев отхвърля и искането на Паница всички офицерски длъжности от командир на бригади надолу да бъдат и след евентуалния преврат поверявани на български офицери. Причината е, че според замисъла на Санкт Петербург Русия „трябва да се грижи не за поддържането на окупационен корпус в България, а само за попълването на сегашната българска армия с наши пехотни, кавалерийски полкове и артилерия“. При тази ситуация, продължава Зиновиев, щяло да бъде „немислимо български офицер да командва полк, половината от който се състои от наши войски“. Поради всичко това руското правителство предпочита засега да прекъсне контактите с Паница и да се съсредоточи върху една експедиция, отново под командването капитан Набоков, който трябва да се опита да завладее поне част от българската територия, инсценирайки въстание и след това да повика „подкрепления от Одеса“.^[6]

В същото време Азиатският департамент изпраща в София руския търговец Николай Новиков, комуто дава сумата от 24 000 франка, за да влезе във връзка с водачите на опозицията. Според инструкциите Новиков трябва да прикрие намерението на самодържеца Александър III да се натрапи сам за княз на България, а да убеждава опозиционните дейци, че „в случай на преврат Русия няма да отмъщава никому, няма намерение да ограничава вътрешната автономия и само ще изиска избирането на нов княз да се осъществи по договореност с нея и външната политика да бъде съгласувана с руските политически интереси“^[7].

Експедицията на Набоков е организирана от Азиатския департамент с посредничеството на Петербургското славянско благотворително дружество. На 3 януари 1888 г. въоръжена група от около 40 човека, повечето от които черногорци, е качена на кораб, за да слезе под командването на Набоков на българския бряг южно от Бургас. Същевременно към сухопътната българска граница тръгва друга чета начело с Дражев, но тя е задържана от четирима турски жандарми.^[8]

Още по-враждебно са посрещнати терористите на Набоков от населението в самата България. Четата слиза на черноморския бряг южно от Созопол. Срещу нея е изпратена войска от Бургас, но когато стига до странджанското село Горно Паничарово, тя намира само труповете на Набоков и на повечето от хората му, избити от местните жители. В убития Набоков са намерени компрометиращи документи, включително и едно писмо на граф Игнатиев. При това Азиатският департамент на руското външно министерство се е мъчил да държи цялата операция в най-дълбока тайна дори и от собствените си служители. Във всеки случай председателят на Славянското благотворително дружество в Одеса А. Кривцов се оплаква, че „бургаските събития се случиха само защото аз нямах своевременни указания от Петербург“^[9].

Османските власти задържат и онези четници, които се спасяват обратно на турска територия. Сред тях се оказват петима черногорци и петнадесетима българи. Поради тази причина на 8 януари 1888 г. черногорският премиер Аргиропуло, който е руски поданик, бърза от името на черногорския княз Никола да се разграничи от цялата работа, като изтъква, че князът „безусловно не одобрява подстрекателите на това дело“^[10].

Любопитното е, че към 1 февруари руският дипломатически пратеник в Букурещ Хитрово все още не знае нищо за печалния край на експедицията на Набоков, както и на самия Набоков, тъй като отпуска на търговеца Новиков нова, още по-щедра сума от 64 000 франка, за да може организирането на детронацията на Фердинанд „да съвпадне с експедицията на капитан Набоков в Бургас…“. По най-откровен начин се определя и основният метод, с който могат да се вербуват нови детронатори, а именно рушветът: „Търговецът Новиков смята за възможно срещу определено възнаграждение да намери в София хора, способни по конспиративен начин да отстранят принц Кобургготски от пределите на княжеството.“ Новиков иска също така руснаците да изпратят известно количество „динамитни патрони“ в Русе, „където се очаква пристигането на принц Кобургготски“^[11].

Новиков съумява да спечели доверието на българския военен министър Муткуров до степен, че Муткуров сам му предлага да посредничи за закупуването на известно количество руски пушки и револвери за нуждите на българската армия. Благодарение на това Новиков пристига отново в София през август 1888 г. и съобщава на руската дипломатическа мисия в Букурещ, че е организирал в българската столица „съвет на офицерите за подготовка на революция“. За целта заговорниците смятали „да засилят разбойническите шайки“, което се преценява от руския пълномощник в Букурещ за „твърде полезно“. В Санкт Петербург са обаче предпазливи поради липсата на възможност да дирижират пряко заговора: „Поради невъзможността да ръководим такива движения и да разчитаме на тяхната резултатност, ние трябва щателно да отстраняваме от себе си всяка отговорност и да се въздържаме от всякакво явно поощрение.“^[12]

Всъщност проектът за заливането на България с въоръжени бандити е разработен още в началото на 1888 г. от близкия сътрудник на Драган Цанков, Михаил Маджаров. За целта Маджаров пресмята, че щели да трябват 1600 турски лири, с които можело да се въоръжат около сто човека: „При влизането в България съставът на шайките не трябва да превишава 20–25 души на брой и би било предпочтително да се промъкнат през границите едновременно. Ако тяхната задача ще бъде да действат не за предизвикване на общо въстание в страната, за сваляне на правителството, а като шайки, които ще се стараят да подкопават властта на правителството и да го препятстват при изпълнение на функциите му, то в такъв случай не се трябват офицери, в противния случай при всяка шайка ще се трябва офицер.“ Към горепосочената сума трябвало да се прибавят и 506 турски лири за издръжка на емигрантите до следващата пролет.^[13]

Успоредно с това руската агентура зачестява и индивидуалните терористични удари. През септември 1888 г. българският външен министър Григор Начович заминава за Букурещ, но румънският крал отказва да го приеме, главно поради страх от Русия. Пътувайки обратно към Русе с влак, Начович е ранен от българския емигрант Симеон Киселев, пристигнал от Одеса с руски паспорт. Киселев е арестуван и изпратен в затвора в Гюргево, но руският му паспорт е своевременно скрит. Благодарение на това пълномощникът на руската дипломатическа мисия в Букурещ Ладиженски се надява, че „по такъв начин деянието на Киселев може да бъде представено от защитниците му като дело само от лична ненавист към Начевич без каквато и да е необходимост в разясняването на делото да бъдат замесени и странични влияния.“ За да е обаче напълно сигурен, че руската връзка ще бъде добре прикрита на процеса, Ладиженски връчва на съпругата на Киселев 200 франка. За късмет на Киселев парламентарните избори в Румъния се печелят от Консервативната партия, която е благосклонна към Русия и сдържана към правителството в София. В тази атмосфера гюргевският съд оправдава атентатора, което предизвиква негодувание в цяла Европа. Киселев е все пак екстрадиран от Румъния и се завръща в Одеса, където получава за своя „подвиг“ още една сума от 200 рубли.^[14]

Към това време цялата русофилска емиграция от България вече се намира под здравия контрол на Азиатския департамент на руското външно министерство. Администрацията на самодържеца Александър III обаче предпочита да прави това не пряко, а под прикритието на панславистките кръгове, организирани в „славянски благотворителни дружества“. Сред тях главната роля е поверена на Славянското благотворително дружество в Санкт Петербург под председателството на граф Н.П. Игнатиев и на Славянското благотворително дружество в Одеса. Тези на пръв поглед „граждански структури“ са подчинени изцяло на Азиатския департамент и се отчитат за всяка акция и за всяка сума, която им е отпусната от департамента.^[15]

Терористичната дейност срещу българите не носи обаче очакваните резултати и в Санкт Петербург започват да гледат твърде скептично и на известията за възможни нови заговори срещу Стамболов и Фердинанд. Така руският дипломатически пратеник в Букурещ Хитрово реагира сдържано на информациите на руския поданик Порфирий Колобков, който пристига в началото на 1890 г. от София в румънската столица, за да съобщи, че имало нов русофилски заговор начело с коменданта на София Кисов и началника на Военното училище Паприков. Съзаклятниците искали в България да бъде изпратен като турист руският генерал Домонтович, но Хитрово смята, че в най-добрия случай Домонтович би могъл да отиде в Белград и оттам бързо да тръгне за София, ако готвеният преврат се осъществи. Руският външен министър Гирс отхвърля обаче и тази идея, още повече че някои от подчинените му дипломати гледат на Колобков като на „смел и твърд политически авантюрист“.^[16]