Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (41) (Някои политически и историографски митове на XX век)

4. Войната на Мао срещу „световния град“

Подобно на времето отпреди Втората световна война, през 60-те години на XX в. претендентите за завладяването на цялата планета са отново двама, но борбата за световно господство вече не се води между Русия и Германия, а между Русия и Китай. Любопитното е, че поне някои от организаторите на преврата срещу Хрушчов през октомври 1964 г. са се надявали, че отстраняването му може да доведе до подобряване на връзките с Пекин, но към това време Мао Цзедун вече твърдо и системно се готви за „война на световното село срещу световния град“. Още през 50-те години на XX в., благодарение на нарастващата руско-китайска непримиримост, севернокорейският комунистически вожд Ким Ир Сен съумява да си извоюва все по-независима позиция спрямо двата си могъщи съседа, макар че е започнал кариерата си като офицер в армията на Ленин и Сталин. Много по-притеснителни за Москва обаче са все по-видимите усилия на Пекин да подкопае съветската империя в Източна Европа. След като Хрушчов тръгва на сближаване с Тито, албанският комунистически диктатор Енвер Ходжа, който дължи позицията си на собствените си въоръжени сили, а не на окупацията на страната му от „червената армия“, решава да скъса с Русия, изпъкваща дотогава като най-надеждния гарант срещу експанзионистичните домогвания на Белград. От края на 50-те години Енвер Ходжа се обвързва все по-тясно с маоистки Китай и отказва категорично да предприеме дори и символични мерки на десталинизация. През 1961 г. той разгласява, че марксизмът-ленинизмът е застрашен както от западния „империализъм“, така и от руския „ревизионизъм“. В края на същата година Албания къса връзките си със Съветския съюз и изпъжда руската флота от адриатическите й бази.^[1]

Отново в края на 50-те години Вълко Червенков, който до април 1956 г. е бил местният комунистически ръководител в България, започва открито да хвали китайския опит и по-специално предприетия от Мао Цзедун „голям скок напред“. Това само улеснява кариерата на Тодор Живков, който през 1962 г. е доутвърден като новия наместник на Москва в страната. През април 1965 г. обаче в България е разкрит заговор за преврат, чиито организатори изглежда са решили да се възползват от събарянето на Хрушчов от власт в Русия. Показателно е, че заговорниците са обвинени в прокитайски уклон, а цялото предварително следствие се извършва направо от съветското КГБ, като българското му подразделение — „Държавна сигурност“ — дори не е информирано за резултатите. Впечатлява и твърде мекият характер на присъдите, произнесени срещу съзаклятниците два месеца по-късно — най-тежките наказания не надхвърлят 15 години затвор.^[2]

Засилващата се борба между Русия и Китай за световно господство несъмнено улеснява и сравнително по-независимата линия, която се подема от румънския комунистически вожд Георге Георгиу-Деж и от неговия наследник Николае Чаушеску. Румънската „независимост“ обаче е строго дозирана от Москва, която вижда в Румъния полезен посредник в общуването с Югославия, а по-късно — и за контакти с Израел, след като Съветският съюз къса дипломатическите си връзки с Тел Авив заради „седемдневната война“ през 1967 г. По-тревожното за Брежнев е, че дори и източногерманската администрация се осмелява да изрази загрижеността си от прекалено острите критики в съветския печат срещу китайския комунизъм.^[3]

Опитите на новото съветско ръководство да намери общ език с Мао подир отстраняването на Хрушчов завършват обаче с пълен крах. Още на 16 октомври 1964 — един ден след преврата срещу Хрушчов — Пекин разтръбява, че е изпробвал първата си атомна бомба, което веднага се придружава от конкретни териториални претенции към Русия. От 5 до 13 ноември китайският премиер и външен министър Чжоу Енлай е на официална визита в руската столица и дава на домакините си да разберат, че Мао иска ни повече, ни по-малко всички азиатски територии, които Китай е загубил в полза на Русия през XIX в. При това Пекин порицава Москва, че през Втората световна война е отнела на Япония Курилските острови, че е погълнала съществени части от Полша и Румъния и че е анексирала също така Източна Прусия. Съветският съюз трябвало да намали размерите си до милион и половина квадратни километра. Така гостуването на Чжоу в Кремъл бележи началото на все по-остър конфликт, който не прераства в широкомащабна война само поради страха от ядрено самоунищожение.^[4]

Този страх не пречи на двете комунистически държави да изпробват силите си в цяла поредица от погранични сблъсъци, които рязко зачестяват в края на 60-те и началото на 70-те години. Същевременно Москва и Пекин се опитват да печелят влияние в Индокитай и руско-китайското съперничество позволява на северновиетнамския комунистически вожд Хо Ши Мин също да започне да се утвърждава като все по-независим диктатор. През 1974–1975 г. той печели войната срещу САЩ благодарение на военната помощ както на Русия, така и на Китай. В Камбоджа обаче властта попада в ръцете на Пол Пот, който е човек на Пекин и е научил добре урока на Мао, че „политическата власт израства от дулото на пистолет“. В пълно съответствие с догмата на Мао за „войната на световното село срещу световния град“ Пол Пот решава да изтреби цялото градско население на страната си. Така за около три години са избити между два и три милиона човешки същества, което е от една трета до близо половината от цялото население на Камбоджа. С други думи, от процентна гледна точка Пол Пот бие всички рекорди на Ленин, Сталин и Хитлер.^[5]

От 1975 г. нататък комунистически Китай съумява да проникне и в Ангола, където подчинява на целите си партизанската армия на Савимби УНИТА, биеща се все по-ожесточено срещу руския марионетен режим начело с Агущиню Нету. Благодарение на китайската поддръжка гражданската война в Ангола продължава години след смъртта на Мао. Подобна е и ситуацията в Етиопия и Мозамбик, където московските наместници се опират на кубински войски и няколко хиляди „експерти“, главно от Източна Германия. В Етиопия местните комунисти начело с Менгисту Хайле Мариам смъкват от трона и убиват дългогодишния император Хайле Селасие., а в Мозамбик човекът на Москва е Самора Машел, но срещу Мариам и Машел се надига все по-масово противодействие, като поне някои от най-ефикасните съпротивителни организации са подчертано маоистки.^[6]

От гледна точка на днешния ден лесно се вижда, че това са били сетните агресивни напъни на една умираща „империя на злото“, по израза на американския президент Роналд Рейгън. В края на 70-те години на XX в. обаче московските управници начело с все по-дебилния Брежнев продължават да живеят с непоклатимото убеждение в неизбежната победа на комунизма по целия свят. За целта Москва решава да дестабилизира западния свят посредством създаването на все по-тесни връзки на КГБ с различни терористични организации и с организираната престъпност. Като гъби започват да никнат различни търговски дружества на „мирни съветски граждани“, чиято цел не е, разбира се, търговията, а разгръщането на наркотрафика, на незаконната търговия с оръжие и на повсеместното пране на пари от нечисти операции.^[7]

Хората от репресивните служби са несъмнено най-информираната част от съветските поданици и още в края на 70-те години на XX в. те знаят много добре, че комунистическа Русия вече няма боеспособна въоръжена сила. Това проличава и при поредната криза в Индокитай, която отново изправя Москва и Пекин пред военен сблъсък. През декември 1978 г. между Виетнам, който е вече изцяло комунистически и „червените кхмери“ на Пол Пот избухват погранични сблъсъци. С одобрението и поддръжката на Съветския съюз виетнамците нахлуват в Камбоджа и натрапват свой собствен марионетен режим, който бърза да тури край на геноцида. Комунизмът се запазва, но в много по-мек вариант, което се посреща от повечето камбоджанци едва ли не като освобождение. През февруари 1979 г. Китай отвръща на удара, като напада виетнамците откъм север, но подир около два месеца китайските войски са отблъснати.^[8]