Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (90) (Някои политически и историографски митове на XX век)

4. Правителства и парламентарни мнозинства на Балканите и в Европа

Никак не е за подценяване фактът, че за разлика от България правителствата в повечето южноевропейски страни от 1887 до 1918 г. често пъти се сменят с преврат. Съседна Сърбия например се разкъсва от остри борби между привържениците на парламентаризма и автократичните стремежи на владетелите. През 1889 г. сръбската Скупщина разширява радикално избирателните права, но през 1893 г. крал Александър Обренович извършва преврат и връща системата с широки владетелски правомощия, съществувала до 1889 г. През 1903 г. едноличният режим на крал Александър, както и изобщо династията на Обреновичите са отстранени с един изключително кървав преврат, достоен за някоя хроника на Шекспир — убити са кралят, кралицата, премиерът, военният министър и още двадесетина придворни, а труповете им са изхвърлени на улицата. Парадоксалното е, че тази драстична разправа е последвана от утвърждаването на конституционнопарламентарната монархия с всеобщо избирателно право за всички пълнолетни мъже и с отговорност на изпълнителната власт пред законодателната, но насилието не обещава добри дни за прохождащата сръбска демокрация.^[1]

За сметка на това в Черна гора Никола царува като автократ през цялото време до 1918 г., макар че през 1905 г. „дарява“ на поданиците си една конституция, предвиждаща всеобщо избирателно право за всички пълнолетни мъже. Гласуването обаче е явно и само за част от местата в парламента, докато останалите депутати се посочват от владетеля, който назначава също така министрите, одобрява законите и има законодателна инициатива, включително правото да издава декрети със силата на закон. При това Никола потушава с репресивни мерки всякакви опити да се организира легална опозиция и създава своя „Истинска национална партия“, която управлява до присъединяването на Черна гора към Сърбия в резултат на Първата световна война.^[2]

В края на XIX и началото на XX в. Гърция също не избягва превратите и убийствата на държавници, макар че конституцията от 1864 г. е въвела всеобщото избирателно право за всички пълнолетни мъже и отговорност на изпълнителната власт пред законодателната. През 1905 г. е убит премиерът Теодорос Дилиянис, а през август 1909 г. полковник Н. К. Зорбас извършва военен преврат. Превратът е причинен от острото недоволство във войската от по-слабата й боеспособност спрямо армиите на Турция и България, както и от националистичните страсти, които се насочват срещу правителството поради безсилието му да се възползва от новата ситуация, създадена с Младотурската революция и прогласяването на българската независимост през 1908 г. Военните поканват на власт критянина Елевтериос Венизелос, който учредява Либералната партия и свиква извънредно събрание, за да се гласуват някои промени в конституцията. Едва с тези поправки основното образование става задължително и безплатно и в Гърция, както е в България още от 1879 г., а същевременно се осигурява закрилата на държавните служители от произволни уволнения според това коя партия в момента е на власт.^[3]

Това не успокоява обаче кой знае колко страната, тъй като на 31 май 1913 г., след края на Балканската война, е убит крал Георги I, който е наследен от сина си Константин I. Подир избухването на Първата световна война новият гръцки владетел клони към Централните сили, докато министър-председателят Венизелос се застъпва за съюз с Антантата. В крайна сметка през март 1915 г. Венизелос е принуден да си подаде оставката, но парламентарните избори, проведени през юни същата година се печелят пак от Либералната партия и през август той е избран отново за премиер. Именно това правителство позволява на Франция и Великобритания да започнат да стоварват все повече свои войски в Солун. Това изостря още повече конфликта с крал Константин I и Венизелос трябва да се оттегли за втори път, но решава да бойкотира предсрочните парламентарни избори, проведени през декември 1915 г. Най-сетне през август 1916 г. в Северна Гърция избухва военен метеж, към който се присъединява Венизелос, за да формира временно правителство в Солун и да оповести война на Централните сили. Двувластието трае до юни 1917 г., когато под натиска на Антантата Константин I трябва да предаде короната на сина си Александър, а премиерския пост — на Венизелос, но отказва да абдикира официално.^[4]

Ретроградният абсолютизъм на Абдул Хамид II в Турция никак не се оказва по-ефикасно средство срещу политически катаклизми. Младотурската революция, която избухва през юли 1908 г., води до избора на парламент (Меджлис) подир тридесетгодишно прекъсване, но от този момент нататък страната трябва да преживее още четири преврата. На 13 април 1909 г. въоръжени привърженици на султанското самодържавие превземат сградата на Меджлиса и принуждават великия везир Хилми паша да се оттегли, но на 24 април младотурците превземат отново Цариград с участието на чети от ВМРО и детронират Абдул Хамид II в полза на брат му Мехмед V. През август 1912 г. Меджлисът е разтурен със сила и е въведено военно положение, но през януари 1913 г. младотурците извършват поредния преврат и налагат за велик везир Махмуд Шевкет паша. На 11 юни обаче Махмуд Шевкет паша е убит и властта се поема от младотурски триумвират начело с Енвер паша, Талят паша и Джемал паша. Тази военна диктатура се запазва до края на Първата световна война.^[5]

Превратите и политическите убийства са чест метод за смяна на властта и в Португалия. Поначало избирателното право в страната е силно ограничено от имотен и образователен ценз, а самите избори за долната камара се контролират от правителството. Конституционната промяна от 1885 г. въвежда изборност и за половината от стотината сенатори, но останалите се назначават от краля или влизат по право. Най-порочното е, че двете основни партии — „възрожденците“ (консерватори) и „прогресистите“ (либерали) — се редуват на власт не толкова по волята на избирателите, колкото по споразумение помежду си или с краля. През 1891 г. в град Порту избухва първият републикански бунт, а през 1895 г. се натрапва поредната краткотрайна диктатура начело с „възрожденеца“ Хинце Рибейру и „прогресиста“ Жоау Франку. В края на XIX в. обаче всяко либерализиране на режима води до все по-застрашително нарастване на влиянието на републиканците и през 1906 г. крал Карлуш поверява премиерския пост отново на Жоау Франку, който разтуря парламента и започва „лов на републиканци“. На 1 февруари 1908 г. крайни републиканци убиват Карлуш заедно с престолонаследника Луиш Филип пред очите на втория кралски син Мануел, който е едва на 18 години. Мануел II е смъкнат от трона в резултат на нова републиканска революция през октомври 1910 г., но в много насоки републиката се оказва още по-лабилна и произволна от монархията. В годините на Първата световна война Португалия преживява най-малко още три преврата, породени от острия конфликт между привържениците на Антантата и привържениците на Централните сили. На 28 януари 1915 г. властта е взета с преврат от генерал Пимента ди Кащру в отговор на решението на събореното правителство да се присъедини към Великобритания и Франция във войната срещу Германия. Още на 14 май същата година нов преврат докарва на власт привържениците на Антантата начело с Бернардину Мачаду, който е смъкнат в резултат на поредния прогермански преврат начело с генерал Сидониу Паиш. Военният режим на Сидониу Паиш трае до убийството му през декември 1918 г.^[6]

За Испания едва ли не целият XIX век минава в поредица от революции и преврати. Нещата се поуспокояват през 1876 г. с приемането на една конституция, която предвижда парламентарни избори, но под контрола на правителството, а премиерът и министрите се назначават от краля. Така Короната предварително решава кой да има парламентарно мнозинство и ако трябва да се говори за личен режим с някои парламентарни атрибути, то пример за такъв режим е именно Испания. Ситуацията не се променя съществено с въвеждането на всеобщо избирателно право за всички пълнолетни мъже през 1890 г. През 1909 г. страната е разтърсена от масов републикански бунт, като в Барселона метежниците започват да опожаряват монастири и да избиват свещеници и монаси. Не по-малко брутално е и потушаването на бунта, като е екзекутиран и лидерът на антиклерикалната опозиция Франсиско Ферер, макар че не е участвал в размириците. През 1910 г. крал Алфонсо XIII повиква на власт либералите, но на 12 ноември 1912 г. техният премиер Хосе Каналехас е убит и на 27 октомври 1913 г. се формира отново консервативно правителство.^[7]

Измежду балканските и южноевропейските страни сравнително по-безпроблемно е развитието на Румъния и Италия, но и в двата случая цената е твърде висока. Румъния е разкъсвана от извънредно резки социални контрасти, които през 1907 г. намират израз в едно масово и кърваво селско въстание, насочено както срещу едрите земепритежатели, така и срещу евреите. При потушаването на въстанието са избити 11 000 човека. Колкото до Италия, тя страда не само от социални, но и от дълбоки регионални различия, които застрашават и постигнатото с труд единство, и привидно стабилната на първо време конституционнопарламентарна система.^[8]

Сравнението с балканските и европейските страни недвусмислено посочва, че по степен на стабилност на парламентарнодемократичните си институции България по времето на Фердинанд стои по-близо до Великобритания, Белгия или Нидерландия, отколкото до Южна или Източна Европа. За периода от 1887 до 1918 г. парламентарните избори в България се печелят поне два пъти от политически сили, които са изцяло в опозиция, без никакви представители в правителството — в началото на 1901 и през 1913 г. За сметка на това в Белгия от 1884 до 1940 г. непрекъснато властват клерикалите, било самостоятелно, било в коалиция с други партии. Във Великобритания пък от 1892 до 1918 г. изборите се печелят от опозицията само три пъти и съответно три пъти се сменя управляващата партия, като през 1892 и 1905 г. се „следва“ българският модел — най-напред дотогавашната опозиция формира правителството и след това печели насрочените парламентарни избори. При това от края на XVII в. до края на Първата световна война на власт се редуват само две партии — торите (консерваторите) и вигите (либералите). Най-сетне от 1888 до 1917 г. в Нидерландия опозицията се сдобива с парламентарно мнозинство също само три пъти, а управляващата формация се сменя всичко на всичко четири пъти. Струва си да се напомни още веднъж в тази връзка, че до Първата световна война избирателното право във Великобритания и Нидерландия е ограничено от имотен и образователен ценз, а в Белгия принципът на един човек да се пада по един глас се отнася само за три пети от избирателите, докато останалите две пети имат право на по два до три гласа според възрастта, доходите, образованието и фамилията.^[9]

При това белгийските Кобурги най-редовно председателстват заседанията на Министерския съвет, което си е тяхно конституционно право, докато българският им роднина Фердинанд не само че не надхвърля прерогативите си, но дори не се възползва от всичките правомощия, които са му определени от Търновската конституция. Например владетелят на България също има право да ръководи заседанията на правителството, но Фердинанд като цяло избягва дори да присъства на тези срещи. Навярно това се дължи на твърде злополучния завършек на първия му опит в тази насока. Според по-късните разкази на Стамболов князът бил отишъл веднъж на заседание на Министерския съвет, без да предупреди премиера предварително. Забележките му предизвикали обаче такова учудване сред министрите, че след като монархът излязъл, те направо си споделили един пред друг: „Но той е луд!“ В отговор Стамболов риторично запитал колегите си: „А щеше ли принц Фердинанд да се съгласи да стане наш владетел през 1887 г., ако беше съвсем нормален?!“^[10]