Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (47) (Някои политически и историографски митове на XX век)

1. „Справедливите“ и „несправедливите“ войни в стари времена

Войните възникват заедно със зараждането на човечеството, а може би и преди това. Както всяка отделна човешка личност, така и всяка война е неповторима, поради което е невъзможно да се обобщят различните оправдания, освен с детското „Той почна пръв!“. И наистина, поне в новото и най-новото време нападателят обикновено е в по-слаба морална позиция от нападнатия. Ако си спомним обаче за „Илиадата“ на Омир, ще видим малко по-различна аргументация — агресори са ахейците, но троянците са виновни за това, че Парис е откраднал чужда жена.

Всъщност Омир е типичен пример за това как се оправдава агресията на своите. От неговата епоха ни делят близо три хилядолетия, но нещата не са се променили съществено оттогава насам. В това ни убеждава и родната историография, с която ни закърмят от ранна училищна възраст. Твърде удобна в тази насока е легендата за „коварните византийци“, на които Аспарух натрил справедливо носа, за да може да основе далеч по-свободната си и простосърдечна държава. Колцина от нас си дават сметка, че във войната от 680–681 г. нападатели са българите и че заграбват земи, които никога не са им принадлежали и които до този момент са били неразделна част от Източната Римска империя или Византия? Трябва ли да се напомня, че до момента, когато българите получават територията между Дунава и Балкана, реките Дунав и Рейн са били в течение на най-малко осем столетия северната граница на Рим?

Падането на България под византийска власт през 1018 г. се рисува неизменно в трагични багри, като се подчертава героичната отбрана на редица воеводи. Василий II е заклеймяван от българите и съответно възхваляван от гърците като „българоубиец“, но без оглед на емоциите спрямо този византийски император фактът е, че той си възвръща териториите, които българите са отнели от ромеите за времето от 681 до 927 г.^[1]

Една от най-големите трагедии на християнския свят е падането на Цариград под османска власт през 1453 г. От гледна точка на турците обаче това бележи първата им голяма крачка към европейската цивилизация — толкова голяма и необратима, че днес турците са най-европеизираният мюсюлмански народ, който има достатъчно причини да смята, че е достоен и за Европейския съюз.^[2]