Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
დათა თუთაშხია, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
aradeva (2018)

Издание:

Автор: Чабуа Амиреджиби

Заглавие: Дата Туташхиа

Преводач: Мария Хаджиева

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: грузински

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман

Националност: грузинска

Печатница: ДП " Стоян Добрев — Странджата" Варна

Излязла от печат: октомври 1980 г.

Редактор: София Бранц

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Иван Цветков

Художник: Стефан Десподов

Коректор: Грета Петрова; Наталия Кацарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5860

История

  1. — Добавяне

Никифоре Бубутейшвили

— Нашите хора подготвяха терористичен акт. Страшно ни трябваха пари. Възложиха ми да намеря три хиляди. Знаех откъде да ги взема, но ми трябваше сигурен човек, годен за такава работа. Дата тогава току-що се бе върнал.

Аз отидох в Самурзакано и попитах за Туташхиа един от нашите. „Укрива се, каза той, някъде по крайбрежието при скотовъдите.“

Човекът ми трябваше, за да експроприирам с негова помощ парите на лихваря Кажа Булава. Той живееше в покрайнините на Поти. Сам не можех да свърша тая работа — лихварят ме познаваше като петте си пръста. Политиката е такава работа — гледай да не те пипнат за дреболия. Провалиш ли се, ще влачиш оковите в каторгата, а за идеята кой ще се бори? Еснафът ли? Вярно, Дата Туташхиа не искаше и да чуе за политика, нито за партия, беше политически неграмотен, но че няма по-голямо зло от царя и жандарите, знаеше прекрасно. Беше ми побратим, нямаше право да ми откаже.

Та намерих аз Дата, казах му каква е работата. „Колко ти трябват“, пита. „Три хиляди.“ — „Отде ще вземем толкоз пари?“ Рекох му за лихваря, а той изтърси:

— По-добре да ограбим пощата.

Я го виж ти! „Много ти трябва, казвам му, да си имаш работа с пощаджии и казаци, когато лихварят сам ни влиза в ръцете!“ Но Дата се заинати като магаре на мост — пощата, та пощата! Трябваше да го агитирам, да го убеждавам, обяснявах му що за човек е този лихвар. „Той е, казвам му, пиявица, паяк, боа и тъй нататък върху тялото на народа.“ Май схвана, ама пак си каканиже: „По-добре пощата“, и толкоз. Нямаше друг изход, напомних му, че сме побратими. „Трябват ми, казвам, до немай-къде, а ти изоставяш побратима си.“ Хеле склоних го. „Добре, казва, така да е, може наистина от вашите старания да им олекне на хората.“ И тръгна с мене.

Вече споменах, че бърлогата на Кажа Булава беше в покрайнините на Поти. Жилището му не можеше да се нарече другояче, освен бърлога. Живееше в един царевичен хамбар, няма да повярвате, именно в хамбар, а не в къща или в някакъв коптор. Хамбарчето беше към пет крачки дълго и три широко, отвътре и отвън измазано с оборски тор, през средата опънат мръсен чаршаф, целият в кръпки. Излизаха нещо като две половини: от едната страна на чаршафа жена му с шестте деца, а от другата — той с паричките си. Парите му бяха тука, в хамбара, знаехме го от сигурен човек, дето нямаше да ни излъже. Ама къде точно бяха, в кой ъгъл — и дяволът не би разбрал. Трябва здравата да го стреснем, да се уплаши кучият син и ще ги даде, де ще иде…

Толкова стиснат беше, че дори куче нямаше.

Прескочихме оградата, а една луна като огряла — слънце не ти трябва. Току до оградата, под крушата — вързана свиня, грухти си. Промъкнахме се до колибката със заредени маузери. Единственото прозорче бе съвсем разтворено и от него идеше такава воня, че да ти призлее. Вслушваме се: децата хъркат, кое както си знае. Погледнахме — негово благородие стопанинът благоволил да седне на един пън, чопли си носа, вторачил се в догарящата свещ. Интересно за какво ли си мисли, подлецът!

Навярно е взел три пъти по-голям залог от дадените пари и мечтае длъжникът да закъснее, поне с един ден — ще продаде Кажашка залога и ще лапне тройна плячка.

Прикрих си лицето с качулката, пъхнах маузера в прозорчето.

— Бързо отваряй!

Не, това трябва сам да го видиш, с думи не може се описа! Лихварят застина като хрътка в стойка, с пръст в носа, очите в дулото — не може да ги откъсне от него. Щракнах спусъка. Лихварят скочи, хвърли се да отваря. Дата влезе, заповяда му да седне. Огледа се, смъкна ямурлука, хвърли го в ъгъла. Седна до масата, извади два маузера и загледа лихваря. Сега да го натиснеше, здравата да го примачка, да не му даде да си поеме дъх — а Дата си трае, разтакава се. Оня всеки миг ще се опомни, ще дойде на себе си, и тогава пиши го бегало, керемидка няма да видим от него. А Дата мълчи. Омръзна му, изглежда, да съзерцава Кажашка, намери си друга занимавка — взе да разглежда стените, пода, тавана, и то дълго, замислено. Виждам аз, ще се изплъзне заекът. Пъхнах се в прозорчето до кръста и — бам маузера в мутрата на лихваря.

— Парите на масата, кучи сине! Веднага!

Кажа Булава полечка се обърна и изкриви лице — не се знае, усмихва ли се, или ей сега ще ревне.

— Отде да ги взема? Ако имах пари, щях ли да живея в тая дупка?

Като отвори едни уста — опомни се, кучето. Сега трябва само да притискаш, да притискаш, че иначе съвсем ще се измъкне!

— Давай бързо парите, мизернико, на тебе говоря! Че иначе, додето мигнеш и ще те пратя на оня свят! По-бързо, казвам ти!

И пак му тикам маузера в лицето, като че всеки миг ще дръпна спусъка.

— Пощадете ме! — скимти лихварят и едва-едва се надига.

В ъгъла имаше огромен сандък, обкован с железни обръчи. Измъкна ключ, вдигна капака. И започна да вади черкезки, седла, саби, кинжали — цял куп натрупа. И толкова бързо — отде се взе тая пъргавина? Сандъкът зее празен, а Булава пак въздиша и скимти:

— Ето… всичко, което имам… Всичко.

Кимам на Дата да погледне няма ли още нещо. Той порови по дъното, измъкна една дебела книга. Започна да я прелиства — всичките страници изписани, забележки, даже рисунки, а между страниците — разни бележки, полици, разписки за пари.

— Дай я насам — казвам.

А Кажашка като вресна:

— Годжаба, Цабу, Бики, Кику, Цуцу, Доментий!… Разбойниците ни вземат книгата! Беда, деца мои, беда!

Дата се вцепени. Пък и аз, право да си кажа, не очаквах тоя писък. Слисах се, какво да си кривя душата! А иззад чаршафа като се посипаха дечурлига — едно от друго по-малки, кльощави, кривокраки, че като се разпискаха, че като взеха да вият — мале мила! Вижда Кажа Булава, хитрецът мръсен, че се объркахме, че изпускаме момента, и почна той — пльосна се по гръб, замята копита, реве, та се къса:

— Беда! Беда!

В тоя момент, не щеш ли — скръцна пътната врата. Разбирам: Кваква, жената на Кажашка, се връща от пристанището. С какви пари си играеше, мръсникът, а жена си с шест деца на ръце пращаше в някаква бакалница да мие пода за три рубли на месец. Ако питате мене, плюя аз на всичко — да вървят по дяволите и Кваква, и бакалницата, и децата й, само че при експроприации и други операции от този род няма по-лошо от това да се натъкнеш на жена. Като завие, като се разпищи — от пет версти наоколо ще вдигне полицията. Хвърлям се към вратата и под крушата, дето беше вързана свинята, едва не съборих някого…

Кваква! И вече пищи!

Бам маузера в зъбите! Няма да повярвате, викът се прекъсна като струна. И в хамбара отведнъж всичко стихна. И до сега не знам как Дата съумя да умири тая озверяла глутница. Ала и децата, и оня подлец бащата изведнъж млъкнаха. Добре, ама какво да правя с жената? Не трябва да се бавя, инак ей сега ще дойде на себе си и като почне да хапе, да плюе, да дращи — измъквай се по живо, по здраво, няма да ти е до пари. Смъкнах колана, стегнах ръцете на тая глупачка зад гърба — няма развързване. На главата й имаше кърпа, под нея — още една. Едната й напъхах в устата, хем по-дълбоко, с другата й омотах мутрата, завързах я на възел на шията и хоп, под крушата. Отвързах свинята от веригата и завързах Кваква.

— Да не грухтиш, чу ли? — и се хвърлих към бърлогата на Кажашка.

Приближих се до прозорчето, не смея да шукна, че, току-виж, Кажашкиното котило пак почнало да вие. И какво чувам? Кажашка Булава и Дата Туташхиа тихичко си чешат езиците, като стринки на седянка.

— Само разписки имаш за повече от сто хиляди — увещава го Дата, — а децата си, твоя плът и кръв, държиш в тая мръсна дупка…

— Ами че и аз самият не излизам от тая дупка, както благоволихте да забележите, Дата батоно.

Предпазливо надникнах през прозореца. Гледам — Кажашка както по-рано си лежи на пода.

— И аз това думам — казва Дата. — За кого трупаш тия пари? Изправи се и седни. Само да не вземеш да викаш. Никого няма да уплашиш.

Лихварят и сам знаеше това. Искаше да се смилим над него, затова виеше.

Туташхиа, ако трябваше, можеше тъй да говори, че и змия из дупката ще накара да изпълзи. „Нека си поприказва — помислих си, — дано без шум, леко и кротко да му измъкне парите.“

— Не, отговаряй, като те питам — не отстъпваше Дата. — За какво са ти толкова пари, щом ти и децата гниете в тая дупка?

Не щеш ли, свинята, която бях отвързал, отвори с муцуна вратата на хамбара. На шията й огромен ярем, за да не може да се измъкне през стобора. Тъпче на прага, шари със зурла по глинения под. Никой не й обърна внимание.

— Сто хиляди, Дата батоно, всичко на всичко сто хиляди, това пари ли са? Има в пристанището един грък, Сидоропуло, сигурно сте чували за него… — По-голямото момиче на Кажашка викна по свинята, а оня разбойник, бащата, му казва: — Не я гони, чедо, нека потърси, може и да намери нещо. Защо да става зян?… — И пак се обръща към Дата: — Та, разправях ти за оня грък, Сидоропуло. Милион има вече. Втори трупа.

Кажашка мелеше, без да млъкне, но Дата вече не го слушаше. Най-после побратимът ми вдигна ръка.

— Да, погубили са те парите, Кажа Булава. Жал ми е за тебе… Има ли в тая къща газ? — попита той, като помълча малко.

— Газ ли? Отде у мене газ? У чорбаджиите питай за газ, Дата батоно.

— Е, харно. Я ми кажи сега, ако стане пожар и изгори цялата ти бърлога, всичките тия седла, черкезки, кинжали и книгата с полиците, и парите, които — знам го със сигурност — тук някъде ги криеш — какво ще правиш тогава? Кажи ми, за бога.

Кръвта се отдръпна от лицето на лихваря и, кълна се в праха на баща си, той позеленя като царевично стъбло.

— Господи, да бъде волята ти — припряно се закръсти той. — Какво говориш, Дата батоно, че аз толкоз сили съм хвърлил за тия пари! Няма да мога да ги спечеля. Няма да устискам, ще издъхна.

— Я виж ти! — учуди се Туташхиа. — Значи, ще започнеш всичко отначало?

Лихварят се умърлуши, но пак го заусуква, не отговори направо:

— За газ питахте, Дата. Не си вземайте грях на душата. Не правете децата ми просяци.

То да бяха просяци, мисля си, щеше да е по-добре, отколкото да умират от глад при такъв баща…

— Да-а, май ти е изпята песента! — каза му Дата. — Ще има да се мъчиш, докато си жив, нещастнико!… Ама какво да се прави? Трябват ни пари. Ако ги вземем насила, страх ме е, че ще умреш, а не ща да ми тежиш на съвестта. Я да се разберем така: ще ми дадеш три хиляди назаем и да не ми е името Дата Туташхиа, ако не ги върна.

Като чу да се споменава за заем, лихварят така се зарадва, сякаш му подаряваха собствените му пари.

— Де да имах аз пари, Дата батоно!… Защо назаем, така щях да ти дам. Човек като тебе няма да ги пръсне на вятъра.

На мене ми прекипя.

— Ей, Дата Туташхиа — викам му през прозорчето, — да не забравиш да му дадеш залог, и разписка му остави на тоя кучи син, разписка…

Не схвана насмешката моят побратим.

— Ама че си магаре — казва. И се вторачи в прозорчето: — Да имах такъв залог, щях ли да се душа в тая смрад… — И пак обръща очи към Кажашка.

Омръзна ми да слушам дрънканиците им, но най-важното, нямаше изгледи Дата да излезе с пари оттука. Втурнах се в тая дяволска дупка и изстрелях в краката на лихваря няколко патрона.

— Давай парите, куче краставо, че ей сега ще те надупча! Мърдай, гад такъв!

Децата като скакалци наскачаха на дюшека на баща си и пак се разпищяха, проклетите. Свинята от уплаха си навря зурлата в плетената врата, зурлата провря, ама по-нататък не може, яремът й пречи. Ни насам, ни натам, мята се, квичи, като че ще я колят. На тавана кудкудякат кокошки, блъскат се в покрива. Целият коптор се тресе. Сега, мисля си, ще рухне, не трябва да се губи нито минута. Ръгнах с дръжката на маузера лихваря в ребрата, лепнах му един по мутрата и той благоволи да стане. Поотдръпна сандъка, под него — гледам, да е вратичка, не е вратичка, да е плоча, не е плоча, нещо желязно; той го отмести, легна на пода, наведе се до кръста в подземието. Под носа ми стърчат задникът му и късите му дебели крака.

— Шавай — викам му, — шавай, Кажашка, подлецо! — и го подритвам отзад.

Погледнах Дата, а той пребледнял, като че с брашно е посипан — брадата му трепери, не откъсва очи от децата, а те се дерат, колкото им глас държи. Скупчили се на дюшека като вълчета и вият, аха-аха да се нахвърлят и да ни прегризат гърлата. Добре, че маузерът прави впечатление, не му е до номера на човек, че иначе биха ни разкъсали, бога ми! Лихварят се наведе над ямата и замря: нито се спуска в нея, нито излиза назад. Чака да стане чудо. Дръпнах го за крака.

— Хайде, давай, каквото ти казах! Ще те смажа като пиле!

Понадигна се, а лицето му побледняло като платно. В ръцете му — кесия. Изтръгнах я — няма що, бая тежичка, трябва да е натъпкана с чисто злато.

— Да беше тук Кваква — блее онова диване, — щяхте да ми вземете цървулите!

— Търси си я под крушата твоята Кваква. Вързана е за веригата, няма да избяга, не бой се!

Дата, като чу това, още повече пребледня, грабна ямурлука си и се втурна към вратата. А на вратата се заглавила свинята, не може да се излезе. Свинята се блъска, хамбарът се тресе. Туташхиа изкърти вратата с крак, свинята изхвръкна заднишком на двора. Той — след нея.

— Колко са тука?

— Пет… Но нали искахте три?…

Едва не умрях от смях… Развесели ме накрая пустият му Кажашка!

Пъхнах торбичката в пазвата си, и не щеш ли — Кваква писна. Дата ще й е измъкнал парцала от устата, кой друг. Кваква зави като вълк, децата съвсем пощуряха от писъка на майка си. Трябваше да се изпарявам незабавно.

Дотичах до крушата. Кваква пищи — да ти се пукнат тъпанчетата. Дата се мотае с веригата, не може да я развърже. Луната си свети. Зад оградата се мяркат някакви сенки. Не ми хареса тая работа.

— Зарежи я, Дата. Ще се намери кой да отвърже тая кучка. Да бягаме!

А той не тръгва, не може да пусне веригата от ръцете си.

— Помощ!… Отмъкнаха ми разбойниците имането! Всичко ми взеха! Дръжте ги! Удрете ги! Убийте ги! Това е Дата Туташхиа. Пет хиляди дават за главата му! Помощ, хора!

Щом тоя дръвник изкрещя името на Туташхиа, сенките зад оградата моментално изчезнаха.

Дата дръпна още веднъж веригата — скъса я най-после. Изскочихме на пътя, след нас Кваква, ръцете й завързани с моя каиш, веригата се влачи, гърми по паважа, но на Кваква не можеш да й запушиш устата. Обърнах се, пуснах два куршума във въздуха — изостана, но пищи още по-силно.

— Дата Туташхиа! — вика лихварят след нас. — Назаем ти дадох тия пари, назаем! Ти искаше, аз ти дадох! Ще ги върнеш, ако си Дата Туташхиа, а не крадец като твоя приятел!

— Добре, че не иска и лихва — казвам.

С една дума — избягахме, скочихме на седлата.

— Виках ти аз за пощата — казва Дата.

— Да, лошо стана, че трябваше сам да се пъхам в бърлогата на лихваря. Но какво да правя, когато Дата се изложи?

След две години наши хора бяха затворени за други работи. Съдиха шестима. Мен ме търсеха жандарите и не можех да присъствувам на делото, но хората ми разправиха кое как е било. Разбра се, че терористичният акт, за който ние с Дата Туташхиа бяхме експроприирали пет хиляди, не бил осъществен. Парите, които бях дал в касата на организацията, били изпратени на наши емигранти. На съда царските сатрапи така обърнали работата, че уж емигрантите били проиграли всичките пари на карти и ги изгуляли с жени. И мен ме опетниха: като ги слушаш, излиза, че Бубутейшвили дал само четири хиляди в партийната каса, а една хилядарка си присвоил.

Но нали организацията ми бе наредила да намеря три хиляди, а аз донесох четири. Има ли право един преследван анархист да си остави за препитание част от онова, което сам си е осигурил, или не? Интересно, с какви средства трябваше аз да съществувам и да работя?

Много е възможно Дата Туташхиа да не е знаел, че жандармерията и полицията умишлено ни калят нас, борците за свобода и щастие на народа. Измисляйки за нас всякакви мръсни клевети, те по такъв начин се мъчеха да опорочат самата идея. Но нали трябваше да знае, че нелегалният живот изисква големи разходи. След процеса веднъж го срещнах. Той неохотно ме поздрави. Питам го: да не съм те обидил с нещо? Не, върти глава. Но аз го понатиснах, не можа да се измъкне. Мълча, мълча, най-после изплю камъчето:

— Значи, мръсници са вашите хора, ама и ти не си по-стока.

И си отиде, не поиска да ме изслуша. Какво да го правиш? Политически неграмотен беше човекът. Обичаше да чете, ама все такива книги, дето объркват разума. В борбата загубите са неизбежни. Загубихме Дата Туташхиа. Оттогава той с никаква организация не се свързваше. Бореше се сам.