Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (38)

Граф Сегеди

Вечерята у Кулагини се отличаваше от други подобни събирания само по това, че беше безкрайно скучна. Случи се така, че закъснях почти с два часа. Откакто бях се появил, нищо интересно не бе станало, ако не се смята, че мадмоазел де Ламие този ден беше печална и ми се стори по-привлекателна, отколкото у Князеви. Два-три пъти забелязах, че Сахнов ме поглежда така, сякаш ме уличава в нещо неприлично. Помислих си дали Зарандиа не е допуснал някаква грешка, но предчувствието ми мълчеше и скоро напълно забравих за безмълвното негодувание на Сахнов. Останах до единайсет и половина, а после казах, че съм зает, извиних се и си тръгнах.

Това бе всичко.

На другата сутрин в единадесет часа бях вече в кабинета си и размишлявах защо ли му бе притрябвала на Зарандиа тази вечеря у Кулагини. Точно тогава вратата изведнъж се отвори и ми доложиха за пристигането на Сахнов.

Той влезе, небрежно се ръкува с мен, бързо измъкна няколко сгънати на четири листа канцеларски формат и ги хвърли на бюрото ми, но така, че те се плъзнаха по него и едва се задържаха на ръба му, а не стигнаха до мене.

В мозъка ми като светкавица проблесна мисълта, че Сахнов ме предизвиква, а тъй като бяхме сами, той би могъл, ако е необходимо, да представи разговора в такава светлина, в каквато му хрумне. Това би бил номер а ла Сахнов, но обстоятелствата от последно време изискваха да не му давам дори такова съмнително преимущество. Ето защо помолих полковник Князев веднага да дойде при мен.

Когато той влезе, в кабинета надникна адютантът на Сахнов.

— Моля ви, ротмистър, подайте ми тези книжа от ъгъла на бюрото!

Адютантът влезе, веднага ми ги подаде и чак тогава се смути — нима беше извикан само за да подаде книжата, за които бе достатъчно да протегна ръка?

— Какво е това, господин, полковник? — попитах аз, разгръщайки сгънатите листове и веднага ги познах — прокламацията на Спадовски!

— Ето плодовете на вашата дейност, на вашата опитност и, предполагам, на вашата искрена лоялност! — извика Сахнов и се впусна в дълга тирада, оскърбителна по тон и смисъл, според която аз излизах безнадеждно тъп идиот и враг на престола, който умишлено позори титлата и званието си.

Слушах го, учуден от спокойствието си, и дори се радвах. Полковник Князев и адютантът на Сахнов не знаеха къде да гледат.

Най-после раздразнението му попремина и той млъкна, но злобата му не утихваше, сякаш всички тия велики глупости беше ги изсипал не той върху мене, а аз върху него.

Едва сега, в настъпилата тишина, разбрах с какво съм го дразнил вчера на вечерята у Кулагини — прокламацията на Спадовски вече е била в джоба му. И тази догадка мигновено ми припомни неясните за мен думи на Зарандиа, че очаква вечерята у Кулагини. Прокламацията на Спадовски в джоба на Сахнов — това явно бе работа на Зарандиа.

— Ясно! — изрекох аз, макар че не можех да разбера какво целеше с това Зарандиа. — Превъзходно! Е, и после?

— Какво значи — после? Вие, началникът на тайната полиция и жандармерийското управление, изглежда, пукната пара не давате… — И пак се посипа с крясъци всичко онова, което вече бях чул.

Послушах го, не намерих нищо ново и разтърсих звънчето. Той се запъна и като се възползувах от объркването му, аз казах:

— На четиринадесети сутринта ви очакват в Кутаиси. Подполковник Князев, пратете депеша на Симакин, че полковник Сахнов тръгва. Ако господин полковникът намери за необходимо, съпроводете го.

Князев стана.

— Не е необходимо! — отсече Сахнов.

— Отлично! Както желаете… Моля да ме извините, имам работа. Желая ви успех, господин полковник!

Сахнов стана, но някак механично и също така механично седна отново. Не можеше да допусне да си отиде ей така, без последната дума да е казал той. И всъщност го пъдеха… Но очевидно нищо не му идваше наум, той се запъти към вратата и като се помая пред прага, обърна се и с предишния си, но вече престорен тон каза:

— Ще бъда принуден да доложа на самия министър за този вопиющ факт… Да, да, вопиющ…

Повиках адютанта си.

— Тук ли е Зарандиа? — попитах го.

— Да! Спи в кабинета си.

— Спи?

— Да, той е тук от осем сутринта. Дойде и заспа.

— Събудете го и го пратете при мен.

След няколко минути съненият Зарандиа се отпусна в креслото до мене.

— Интересуват ме събитията от вчерашната нощ, Мушни.

Всички подробности на историята с прокламацията на Спадовски ми станаха известни едва след дълго време, когато всичко беше вече минало. Тогава само забелязах, че в разговора с мен Зарандиа премълчава някои неща. Последователността на повествованието изисква пропуснатото да бъде допълнено именно сега, а не по-късно, независимо от това, кога съм го научил.

Кулагин получил прокламацията на Спадовски по пощата час и половина преди да дойдат Сахнов и де Ламие. Той я прочел, естествено бил възмутен и веднага я предал на Сахнов, съпровождайки я със свои коментарии. Сахнов я прочел и, разбира се, намерил у Кулагин пламенен единомишленик относно това, че борбата с бунтовниците в Закавказието се води вяло и неразумно. С една дума, бях изтълкувал неприязнените погледи на Сахнов доста точно — във вътрешния джоб на мундира му имаше голям „коз“. Скоро след мен се разотишли и гостите. Сахнов предложил на Жанет де Ламие да се разходят пеша — нощта наистина беше прекрасна — и я отвел в хотела си. Тя отказвала на предложението на полковника да се качи при него, докато той не я заплашил, че ще се самоубие. Тогава жената започнала бавно и правилно организирано отстъпление и като произнесла: „Серьоженка! Аз страхува за теб. Ти такъв… като породист жребче… горещичко, горещичко…“, най-после влязла в апартамента на полковника.

За събитията през тази нощ Жанет де Ламие разказала на Зарандиа с пикантни подробности. Когато ваната била готова, Сахнов й предложил да влезе първа. „Първо вие — възпротивила се тя, — а когато се върнете и си легнете, ще вляза аз. Обичам мъжът да ме чака в леглото и да си представя каква съм сега във ваната.“

— На война като на война! — бодро се съгласил Сахнов и се запътил към банята.

Коментарите са излишни. Жанет де Ламие измъкнала от джоба на полковнишкия мундир прокламацията на Спадовски, разгърнала я на светло и щракнала с портативния апарат. След пет минути и апаратът, и прокламацията се върнали на местата си.

През тази пламенна нощ мадмоазел намерила удобен момент да прошепне на Сахнов, че на четиринайсети сутринта трябва да бъде в Поти, а после по неотложни работи трябва да замине за Одеса.

— Възхитително съвпадение! — възкликнал Сахнов и на другия ден адютантът му вместо два билета за потийския влак, взел три: два до Кутаиси и един за Поти.

Когато в пет часа сутринта мадмоазел де Ламие се върнала в къщи, в едно дълбоко кресло в гостната й дремел Зарандиа. Тя едва не извикала, но гостенинът допрял пръст до устните си.

— Подполковник Зарандиа — представил се той. — Ваш началник и тук, и извън пределите на Руската империя! Разполагам с малко време, мадмоазел.

Зарандиа ми разказа доста подробно за тази нощна среща, но и тук пропусна една подробност: той принудил госпожицата да прояви заснетата плака, да я сложи да съхне и едва тогава се заловил за работа. Беседата, устните поръчения за най-близко време, инструкциите, подписването на документите отнели два часа. На тръгване Зарандиа напомнил на стопанката, че в полунощ й предстои очна ставка с поручик Старин-Ковалски, а след това потийският влак ще откара за дълго, или по-вероятно завинаги, избягналата наказанието (тъй като това диктуваше държавна необходимост) австро-унгарска шпионка.

Още не беше късно. Още можеше, пък и трябваше да се поправи всичко, тъй като събитията можеха да вземат твърде страшен обрат. Няма да говоря за чувствата си, това е неуместно. Знаех, че всичко ще стане тъкмо така и независимо от това бездействувах.

Когато Зарандиа завърши разказа си, аз му казах, че командуващият гарнизона е пожелал да присъствува на очната ставка между мадмоазел де Ламие и Старин-Ковалски, който все още беше поручик.

— Съмнява ли се? — попита Зарандиа.

— Явно!

— Ще я проведем в единайсети апартамент. Там е по-удобно.

Съгласих се. Единайсети апартамент се наричаше една от извънградските ни резиденции.

В дванайсет без пет всички бяха налице. Старин-Ковалски и мадмоазел де Ламие седяха един срещу друг. До масата седяха още Зарандиа, Шитовцев и окръжният военен прокурор Звягин. Генералът, полковник Глебич и аз се разположихме в креслата малко по-настрана. Стаята имаше две врати и пред всяка стоеше часовой.

Очната ставка започна с обикновените формалности и след половин час генералът каза:

— Всичко е ясно. Изпратете ме!

Ние с полковник Глебич слязохме с него долу.

— Работата не трябва да се разчуе, приключете я по възможност почтено — каза той на сбогуване.

Подписаха протокола, Жанет де Ламие замина за града с каляската си. Зарандиа, Шитовцев и аз се приготвихме да си отиваме. Стана и полковник Глебич.

— Известно ли ви е какво изисква достойнството на руския офицер… в подобни случаи? — попита той вече лишения от отличителни знаци Старин-Ковалски.

Старин-Ковалски взе писалката и написа: „За какво да живееш, когато животът ти не струва пукната пара? Старин-Ковалски“.

— Глебич сложи на масата револвер. Старин-Ковалски протегна към него треперещата си ръка. Прокурорът отмести оръжието и с кимване ни посочи вратата.

Когато каляските ни тръгнаха, дочухме изстрел.

На другия ден командуващият окръга прие оставката на полковник Глебич.

Същия ден хората на Хаджи Сеид, съпровождани от адютанта на Сахнов, предадоха в багажната за изпращане в Петербург килима на Великите Моголи. След няколко часа Усатов върна килима на притежателя му и вече нищо не пречеше на стария службаш да се посвети на плановете си за залавянето на Спарапет.

Оставаше ни още една грижа: трябваше, без да излизаме извън рамките на приетите норми, да намерим избягалата австро-унгарска шпионка мадмоазел де Ламие. Тя не бе оставила никакви следи.

Посетихме къщите на всички французи и други лица с чуждо поданство, които живееха в Тифлис. Публикувахме афиши с портрети на де Ламие. Наместникът на негово величество поиска от всички консулства в Тифлис да предадат опасната престъпничка, ако тя се е възползувала от правото си на екстериториалност. Във всички влакове, които тръгнаха от Тифлис, в каквато и посока да пътуваха, се извършваше щателна проверка на документите. Бяха блокирани всички черноморски пристанища и в продължение на два поредни дни катерите от бреговата охрана претърсваха всички кораби, които тръгваха от пристанищата.

Тази операция, започна три часа след като шхуната „Делфин“ замина от Поти. Полковник Сахнов, който по това време беше в Кутаиси, извикваше в паметта си подробности от последната си среща с Жанет де Ламие.

Необходим ни беше европейски резонанс за провала на руското политическо разузнаваш и ние го получихме. По страниците на европейските вестници се появиха сензационни заглавия. След това запулсираха дипломатическите канали и пресата получи нова порция скандален материал. Зарандиа бе спешно повикан в Петербург. Той беше още там, когато три седмици след изчезването на де Ламие емигрантските вестници публикуваха пълния текст на прокламацията на Спадовски. Скандалът придоби общоевропейски мащаб, но името на полковник Сахнов нито веднъж не бе споменато.

След още две седмици Зарандиа се върна от Петербург — цял и невредим.

Едва сега той ми довери как бе попаднало в ръцете на де Ламие копие от прокламацията на Спадовски. Животът отново потече по обичайното си русло… Като свърши работата си в Кутаиси, Сахнов замина за Боржоми, където по това време хората от неговия кръг правеха бани, прекара там един месец и се върна в Тифлис.

Вечерта изпратил адютанта си да покани Зарандиа при него.

Адютантът го заварил да си отива. Мушни веднага се свърза с мен и ме помоли да го приема незабавно. Тогава живеех на улица Петър Велики и вече си бях в къщи.

Настойчивостта на един толкова деликатен човек не можеше да бъде неоснователна и аз се съгласих да го приема.

Преди да тръгне за дома ми, Зарандиа извадил от сейфа си два големи пакета, запечатани с червен восък.

Вътре имало папки. Подал единия пакет на адютанта на Сахнов:

— Доложете на господин полковника, че го моля да отвори този пакет и да се запознае със съдържащите се в него документи. Ако и след това продължава да смята срещата с мен за целесъобразна, моля го утре, неделя, да изпрати отговора си по вас в дома на негово сиятелство генерал граф Сегеди, където ще дойда към осем часа вечерта.

Адютантът се разписал, че е получил пакета, и твърде озадачен от отговора на Зарандиа, напуснал кабинета му. Втория пакет Зарандиа донесе на мен.

— Ваше сиятелство, не се съмнявам, че няма да се наложи да се срещам със Сахнов, но ако все пак това се случи, искам да знаете какво съм му предал чрез адютанта. В двата пакета се намират заверени копия от оригинали, които се пазят в сейфа ми.

— Върху пакета имаше грифове за спешна и абсолютно секретна кореспонденция. Дори Зарандиа да не беше ме молил, бях длъжен да го отворя.

Отворих го.

Още титулният лист уведомяваше, че в папката се съдържат документи, които потвърждават, че полковник Сахнов е извършил престъпления от държавен, политически, углавен и нравствен характер. На първата страница бяха изброени съдържащите се в папката документи. Погледът ми пробяга по първите редове на списъка и аз дочух глухо дрънчене на окови.

— Погледнах Мушни и ми се стори, че вместо високата му тънка фигура, която току-що се бе разположила в креслото, оттам заплашително високо стърчи главата на свита на кълбо змия. Обвинителното заключение заемаше четири страници, а потвърждаващите го доказателства, сто и двадесет! Предпоследната страница представляваше лично писмо на Зарандиа до Сахнов. Алтернативата, предложена на господин полковника, можеше да се смята за щастлива: разследване на делото му в специална комисия на министерството или доброволна оставка, предполагаща пълно отстраняване от дейност в обсега на министерството на вътрешните работи. Последният лист бе рапорт до министъра с молба за оставка, в която липсваше само подписът на Сахнов.

В какво началникът на кавказкото политическо разузнаване обвиняваше полковник Сахнов? В заключението престъпленията му се изброяваха по възходяща линия: покупка на краден килим, невежество и недобросъвестно отношение към служебните задължения, непозволени и злонамерени действия против кавказката тайна полиция и жандармерийското управление, крайно груби грешки в учредяването на службата за разпространяване на слухове, поради което в чуждестранната преса били проникнали нежелателни сведения, най-после криминални отношения с агенти на чуждите разузнавания, получаване от тях на големи парични суми, съдействие в бягството на крайно опасната агентка на австро-унгарското разузнаване Жанет де Ламие и т.н. и т.н.

Данните бяха обширни и щателно групирани. За да ги изуча, би ми било необходимо дълго време, но аз бях запознат с документите, които се съдържаха в папката, и затова обещах на Зарандиа, че точно след едно денонощие ще съм проучил всичко най-подробно.

На другия ден той пристигна един час по-рано от определеното време. Преди определеното време пристигна и адютантът на Сахнов, който донесе папката заедно с подписаната от полковника молба за оставка. Очевидно Сахнов бе разбрал, че в неговите безобидни наклонности и пристрастия Зарандиа откриваше смисъл, който неумолимо влачеше полковника към гибел, той бе почувствувал, че примката вече се затяга около шията му, страхът бе подкосил краката му и дочитайки папката, вече бе осъзнал, че е обречен.

Скоро и министърът, и командирът на жандармерийския корпус — естествено с реверанси — приеха оставката на Сахнов.

— Искам пак да напомня колко трудно беше да си представи човек, че събития, на пръв поглед несъвместими, ще се слеят в една лавина, която ще повлече и Сахнов.

След известно време до мен достигна слух, че Сахнов, макар и излязъл в оставка, не губел надежда да бъде оправдан и още дълго, едва ли не в продължение на две години, се опитвал, с помощта на видни адвокати, да опровергае материалите на Зарандиа, но не успял.

Наистина адвокатите намериха повод въз основа на два или три документа да обвинят Зарандиа в умишлени действия против Сахнов, но другите документи, а те бяха дяла дузина — останаха неоспорими. Беше по-благоразумно да се мълчи и той мълчеше. След още някое време го срещнах като офицер от генералния щаб и с доста висок ранг…

Един политически заточеник в продължение на три години, редовно през две седмици, ни изпращаше от Пермска губерния обширна жалба от десетина страници относно нарушаването на процедурните норми при разследване на делото му. Това дело бяхме водили ние и всички жалби попадаха в моите ръце. Упоритостта на този заточеник ме накара да стигна до извода, че може би наистина си струва да се заинтересувам от съдбата му: може би твърде многословно и объркано изразява мислите си, а истината да е на негова страна? Дадох съгласието си да бъде доразследвано това дело и заточеникът бе докаран обратно. По време на един от разпитите го попитах:

— Защо пишете толкова дълги жалби? Нали знаете, че колкото е по-дълга жалбата, толкова са повече шансовете тя да бъде прочетена бегло или изобщо да не бъде прочетена?

— Вие сте абсолютно прав, но има неща, за които да пишеш кратко, значи нищо да не напишеш! Моето дело е тъкмо такова нещо, не съм ли прав?

… И сега случаят беше точно такъв.

Може би не беше необходимо толкова нашироко да излагам мислите си за предназначението на умните и на ограничените хора, ако самият този проблем и всички събития, свързани с него, не бяха оказали дълбоко влияние върху моята душа и върху моята съдба. Затова, едно по-лаконично изложение би било недостатъчно и краткостта би могла да изопачи същността.