Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (30)

Граф Сегеди

Както вече казах, на едно от първите места в списъка на Зарандиа стоеше името на Хаджи Сеид. Зарандиа твърдеше, че именно Хаджи Сеид е ковчежникът на панислямистите, но нямаше писмени доказателства, нито каквито и да било убедителни аргументи. Зарандиа започна с това, че реши да разследва ефенди Искандер Юнус-оглу. Ще отбележа, че на мен лично, както и на моите помощници, тъкмо Искандер ефенди ни изглеждаше най-подозрителната персона. И Зарандиа реши да използува именно него, за да разбере каква беше тайната роля на Хаджи Сеид. Предстоеше му да се сближи с Искандер ефенди и да го завербува. Зарандиа го следи дълго, получи необходимите сведения и в един прекрасен ден седна на неговата масичка в чайната.

— Добър ден, Искандер ефенди! Не ме ли помните?

Седналият внимателно огледал новодошлия.

— Струва ми се, че имахте честта да служите като помощник в аптеката на Отен… Да, да, в аптеката на Отен на улица Сололакска… Извинете ме, може би греша? Срещал съм ви някъде, но не мога точно да си спомня професията ви.

Зарандиа му подал визитната си картичка.

— Наистина тук не е написано, че съм и началник на политическото разузнаване.

Потурченият грузинец разглеждал визитната картичка и по лицето му блуждаела тънка усмивка.

Зарандиа го помолил да го изслуша внимателно и веднага му обяснил защо е дошъл и какво иска от секретаря и касиера на Хаджи Сеид. Не пропуснал да му съобщи също, че висшите чинове от тайната полиция са убедени, че ефенди Искандер Юнус-оглу е резидент на турците, но лично той, Зарандиа, смята, че това е грешка, която иска да опровергае, но ще може да направи това само с помощта на Искандер ефенди.

— Смятам, Искандер ефенди — казал Зарандиа, — че ваше призвание и дълг е службата, а не верността. Вие съвсем не сте длъжен да бъдете верен нито на Хаджи Сеид, нито на многобройните си бивши и бъдещи патрони. Вие трябва да бъдете верен на нас, защото вашият сегашен патрон непременно ще бъде уличен в престъпление и тогава ви очаква неговата участ. Няма да искаме от вас нищо особено, само малка помощ, но не можем да ви позволим да бавите отговора си. Ето, вижте. — Той измъкнал от джоба си предварително написана разписка и я сложил пред Искандер ефенди, дори му подал химически молив. — Или подписвате това и действително ни оказвате споменатите в разписката услуги, или отивате оттука право в затвора. Ние ще минем и без вас, но на вас ще ви остане само да се уповавате на аллаха!

— „Дулкернаин отново тръгна на път“… — произнесъл Искандер ефенди, когато дочел разписката.

— Какво благоволихте да кажете?

— Това е от осемнайсетата сура на Корана… Бейрут, Дамаск… Атина също е прекрасен град, не съм ходил там, ама казват, че все пак Дамаск е по-хубав… Ей, Абдурахман, донеси на господин… — Зарандиа бързо го погледнал изпод вежди и името на събеседника заседнало на гърлото на Искандер ефенди. — Донеси на господина по-силен чай, Абдурахман!

Зарандиа кимнал.

Донесли чай. Зарандиа отпил и след дълго мълчание попитал с искрено любопитство:

— Дамаск, казвате… Ами в Рим не сте ли ходили? Прекрасен град! И прелестни момичета, трябва да ви кажа. И най-забавното е, че в Италия все още няма закон против садизма. А пък тъкмо за там ни трябва човек. Вие знаете добре езика. Говорите съвсем свободно на италиански със сеньор Масари. Колко добре се нарежда всичко!…

— „Едно поколение преминава и друго поколение приижда, а земята вечно стои. Също и слънцето изгрява, и слънцето захожда, и бърза да отива към мястото, дето трябва да изгрява“ — издекламирал Искандер ефенди, сякаш говорел със самия себе си.

— Какво благоволихте да кажете?

— Това е от Библията. Еклесиаст. Не си спомням, господин Зарандиа, службата и пребиваването ми в който и да било град да са свършвали по друг начин. — И Искандер ефенди посочил разписката. — Бих искал да знам защо се явявате именно при мен и навсякъде ме следвате по петите. Разбирам, ако бях се провинил в нещо. Но в нищо не съм се провинил. Абсолютно в нищо! И никога!

— В наше време тъкмо това предизвиква най-много подозрения.

— Това, че в нищо и никога не съм се провинил?

— Да.

— Дамаск.

— За това ще поговорим по-късно, Искандер ефенди! — Зарандиа също посочил разписката.

— Разбира се… Но не съм подписвал досега разписка в нито един град. С какво още мога да ви бъда полезен?

— В кои градове и банки извън Русия Хаджи Сеид има текущи сметки?

— Само в Истанбул. В банката на Стинес, влог 1014. — Искандер ефенди отговорил моментално и от този момент в чайната, а и по-късно, говореше само истината.

Вероятно мнозина биха сметнали тази смела стъпка на Зарандиа за оскърбление на професионализма, за авантюризъм. От теоретична гледна точка такава оценка е напълно справедлива, но практиката потвърждава, че повечето вербувания във всички времена и народи са ставали именно така — нахално и откровено. Въпреки възгледите на някои професионалисти повечето от вербуваните предпочитат да не си усложняват отношенията с тайната полиция и закона и е достатъчно на вербувания да му се заяви категорично за евентуалните усложнения, за да отпаднат съмненията му от само себе си. В беседата на Зарандиа с Искандер ефенди нямаше нищо неочаквано, освен импровизираната в момента версия за садизма. С такива сведения за Искандер ефенди Зарандиа не разполагаше и не бихме могли да докажем нищо подобно, но Искандер ефенди е схванал, че ако откаже на Зарандиа, на тайната полиция нищо няма да й струва да подкупи две проститутки, които да потвърдят, че Искандер ефенди е садист. И е предпочел да се съгласи сам, отколкото да бъде въвлечен от други — съвсем обикновен случай в подобни ситуации.

Благодарение на Искандер ефенди успяхме да установим, че истанбулският антиквар Чекурсо бей, четири пъти годишно внасял в банката на Стинес към текущата сметка на Хаджи Сеид суми в турски лири. Всяка вноска се равнявала на две хиляди руски рубли. Според съществуващите правила банката изпращала на своя клиент съобщение за постъпилите суми и по такъв начин Хаджи Сеид научавал, че парите са дошли. Искандер ефенди не можеше да ни каже на кого е изпращал тия пари Хаджи Сеид, но назова името на Кара Исмаил от Дагестан, който изкупувал сребърни съдове от името на Хаджи Сеид. Веднъж на три месеца получавал от касата две хиляди златни рубли извън сумата, която му се давала за закупуването на стоката. Той живееше в Темирханшура. Вървейки по следите му, можехме да разкрием резидентите, разпръснати из Дагестан.

Веднъж, в едно свое изказване пред висши полицейски чинове от Закавказките губернии, Зарандиа разви следната мисъл: във всички времена и държави полицията или администрацията, поела нейните функции, е представлявала и представлява и досега структура, чието предназначение е управляващите кръгове да разполагат с възможно най-пълни сведения за начина на живот, начина на съществуване и възгледите на всеки гражданин. Съществува цяла йерархия — от министъра на вътрешните работи до кварталния пристав, — без която е невъзможно да се изпълняват законите, и няма държава, която би могла да мине без такава служба. Когато виждаме, че определена държавна система стои твърдо на краката си и няма опасност да рухне, това означава, че повечето граждани са доволни от съществуващия ред, че те са на страната на действуващите закони, следователно и на своята полиция, и в такъв случай можем да бъдем сигурни, че необходимите сведения съществуват потенциално в главите на хората — трябва само да умеем да ги вземем. Подобно твърдение звучи парадоксално, но тъкмо в тази парадоксалност е силата му: парадоксът тласка мислещия човек към анализ, а анализът го довежда до извода, че има пред себе си не парадокс, а истина.

Дейността на Мушни Зарандиа протичаше пред очите ми и мога да свидетелствувам, че той неизменно се ръководеше от този принцип. И в Дагестан не потърси други пътища. Пристигна и нареди на тамошната полиция да разучи къде и при кого ходи Кара Исмаил и кой от хората, оказали му гостоприемство, буди подозрение. Тези сведения бяха готови, трябваше само да бъдат погледнати под определен ъгъл. Зарандиа изучи доставените му сведения, сложи точки срещу шест имена, каза, че четирима от тях са резиденти, обмисли как да действува по-нататък, нахвърли плана на поредната операция и замина за Тифлис.

За да постигне успех, Мушни Зарандиа се съобразяваше с още едно обстоятелство. Известно е, че турците са натрупали хилядолетен опит в държавните работи и в разузнаването. И в същото време те са твърде пестеливи. Ако турчинът изпраща пари, непременно ще иска потвърждение, че парите са стигнали до получателя и че му е доставена цялата сума. Но принципите на тайната война няма да им позволят да увеличат броя на лицата, приобщени към тайната, защото това увеличава риска от разгласяването й. Затова, за да получат потвърждение за доставянето на парите, те не биха намесили нови лица. Възможно най-краткият и най-сигурен път беше един: Кара Исмаил — Хаджи Сеид — Чекурсо бей — турското разузнаване. Тук Искандер ефенди не можеше да помогне. Той не бе свързан с тази верига, но Зарандиа ни най-малко не се съкрушаваше заради това. Беше сигурен, че потвържденията на резидентите за получаването на парите ще бъдат намерени в джоба на Кара Исмаил.

След известно време Кара Исмаил се появи в Тифлис и по нареждане на Хаджи Сеид Искандер ефенди му наброи две хиляди златни рубли. Не мина и час и ние вече знаехме за това.

Но само по себе си получаването на парите от Кара Исмаил още не доказваше нищо. Е, получил ги. И какво от това? Вече споменавах, че бяхме хващали куриери, които носеха пари, и това не довеждаше до нищо. Важно беше да се докаже на получателите, че са получили парите от турците, и то за дейност, подкопаваща основите на държавата. Иначе установеният факт си оставаше факт за вътрешно ползуване, той не даваше възможност за действие. Трябваше да намерим документ, който да доказва вината на получателя. Необходими бяха признания и показания. Как да ги получим? Ето от тази мъртва точка не можехме да помръднем вече много години. А Зарандиа я преодоля, но как успя да го направи, не знаеше никой, освен мен, докато желаният плод не падна в ръцете ни. Тогава самият резултат показа на какъв път бе получен. Сега ще кажа само, че всички жълтици, които Кара Исмаил бе получил от секретар-касиера на Хаджи Сеид, бяха фалшиви.

Зарандиа обкръжи Хаджи Сеид със свои хора и, разбира се, уведоми дагестанската тайна полиция, че акцията започва. В момента нямаше какво да прави в Дагестан и остана в Тифлис, изцяло погълнат от делото за австрийския шпионаж.

— Според вас по каква схема ще се развият сега събитията? — попитах го веднъж.

— По най-елементарната, ваше сиятелство.

— Защо мислите така?

— Когато в продължение на много години шпионинът работи, без да чувствува присъствието на тайната полиция, то дори да е извънредно предпазлив, той става невнимателен, разпуска се и започва да нарушава дори най-елементарните правила на конспирацията. Ние ще се сблъскаме именно с такъв случай.

— Дай боже, но все пак бих искал да зная предполагаемата схема на събитията?

— Предполагам, че госпожа Ламие получава сведения от военен характер от поручик Старин-Ковалски. Този млад човек е непрекъснато в компанията на офицерски жени, попива клюките, коментира ги с присъщото му остроумие и цинизъм. След тази обработка клюката става още по-пикантна и съблазнителна за по-нататъшно разпространяване; той импровизира разни слухове, които се консумират като топъл хляб. Талантлив бъбривец. Ако някой има нещастието да му попадне на езика, подробностите от личния му живот, особеностите на характера му, навиците и увлеченията му излитат във въздуха като балончета и пръчици в ръцете на жонгльор. Достатъчно е едно заинтересувано лице да го послуша, да зададе два-три незначителни на пръв поглед въпроса, и представата му за човека е готова. Ползувайки се от благосклонността и кесията на мадам де Ламие, Старин-Ковалски отначало чистосърдечно предполагал, че получава хонорар за плътски и духовни услуги. По този начин в ръцете на австрийците попаднали служебните досиета на нашите офицери и веднъж мадмоазел де Ламие помогнала на Старин-Ковалски да открие, че е станал ни повече, ни по-малко изменник на държавата. Тя го е накарала да лапне тази въдица, а всичко останало вече не се нуждае от обяснения. Трябва да се изясни каква роля е играл полковник Глебич в изтичането на сведенията за нашето артилерийско въоръжение. Тук са възможни два варианта: или полковникът е станал непредпазлив, или Старин-Ковалски е намерил ключове за неговия сейф. Глебич има военна закваска и е човек на дълга. Съзнателната измяна тук е изключена. Същото може да се каже и за Кулагин. Той е фанатично предан на интересите на империята и смята, че без неговите доклади за вътрешнополитическото положение, които изпраща нагоре два пъти в годината, олтарът и престолът ще рухнат. Ако добавим и докладите, които Кулагин е служебно задължен да прави, ще видим едно бюро, отрупано с документи, твърде ценни за чуждестранното разузнаване. Съпругата му е постоянна клиентка на мадмоазел де Ламие. Остава да се изясни дали тя е продавала документите на мъжа си за пари, или ги е обменяла срещу дамско бельо, или пък мадмоазел де Ламие се е упражнявала да фотографира непосредствено в кабинета на Кулагин.

Колкото до Хаджи Сеид, той е сложна фигура, която води двойна, а може би и тройна игра. Обърнете внимание, графе, че закупчиците му сноват из целия Кавказ и имат възможност да се сдобият с всякакви сведения. От друга страна, постоянно го посещават европейски посредници, които препращат стока на Запад. Никой не му пречи чрез някого от тях да изнася агентурни сведения и да получава инструкции. Това е еднакво удобно и за Хаджи Сеид, и за мадмоазел де Ламие. Всичко това може да се смята за почти доказан факт. Не е изключено също така Хаджи Сеид и мадмоазел де Ламие да търгуват помежду си с получените сведения. Знаем, че подобни покупко-продажби са твърде разпространена форма на комерчески отношения между шпиони на различни държави. Освен това открихме нова интересна подробност относно мадмоазел Жанет де Ламие. В продължение на три-четири години тя е била притежателка на малък хотел в Атина. Наистина тогава се е наричала Зизи Жермен.

— Как установихте този факт?

— Наш агент го е купил в Истанбул от един пияница, грък, за двайсет лири. Такава е схемата на събитията, които очаквам. Сигурен съм, че скоро ще се разкрият нови подробности и обстоятелства.

„О, господи, бъдете проклети всички вие и ме оставете на мира!“ едва не извиках аз.

Зарандиа излезе, за да се заеме пак с многобройните си работи, очаквайки всеки момент да го повикат в Дагестан.

Според предположенията му трябваше да го повикат, след като бъдат направени обиски у резидентите и у тях се намерят фалшиви жълтици. На Зарандиа трябваше да му съобщят (така предполагаше той), че резидентите са арестувани и изпратени в различни затвори — по такъв начин те нямаше да знаят нищо един за друг, а семействата им също нямаше да знаят къде са. Кара Исмаил е хванат след поредното си пътуване на половин час езда от Темирханшура, щателно е обискиран и е заловен така, че за това не знае никой, освен него, и онези, които са го заловили.

И така, Мушни Зарандиа седеше и чакаше, но в един прекрасен ден нещо го прихвана и той, толкова невъзмутим при всички обстоятелства и премеждия, изведнъж изгуби търпение и покой, а след като дойде съобщението, че в близки дни в Тифлис ще пристигне полковник Сахнов, съвсем се побърка. Към тези две причини за безпокойството, което го бе обзело, скоро се прибави още една и като не можа да издържи тази толкова нехарактерна за него душевна треска, той след една седмица застана пред мен.

— Ваше сиятелство, моля, посъветвайте ме какво да направя: налага се да отида на село при баща си, защото Дата Туташхиа се е съгласил да се срещне с мен, но никой не знае кога точно ще пристигне полковник Сахнов, а аз по това време трябва да съм в Тифлис. А в Дагестан непременно трябва да отида, в края на краищата това е най-важното…

— Получили ли сте известия от Дагестан?

— Не.

— Тогава защо трябва да пътувате?

— И аз не знам!… — усмихна се Зарандиа.

В този миг разбрах (и до ден-днешен мисля така), че този негов порив не беше някакъв каприз, а властен тласък, идващ от глъбините на душата му, и този порив не беше породен от моменталното му състояние, а бе следствие на дълго съзряваща вътрешна убеденост, че непременно трябва да отиде в Дагестан.

— Вие се надявате да склоните Дата Туташхиа?

— Това е почти безнадеждна работа, графе, но нали се казва, че рискът е половин успех и че който рискува, съпътствува го вятърът на съдбата.

— Но формата… По какъв начин смятате да му поднесете предложението си?

— Честност и откровеност, няма друг път. Него не можеш да го излъжеш. Пък и не ни прилича да го лъжем. Какво ще спечелим по този начин?

Поклатих глава, защото не вярвах в това начинание.

— Но и аз трябва да пътувам… ще инспектирам нашите губернии — казах аз.

— Не съм забравил.

— Няма какво да се прави, заминавайте.

Исках да му кажа, че напоследък е явно развълнуван и това може да го доведе до прибързаност, а следователно и до грешки, но се сдържах. По отношение на Мушни Зарандиа подобни предупреждения бяха излишни.

Но той сякаш прочете мислите ми и каза:

— Не се безпокойте, графе, ще направя всичко, каквото е необходимо и възможно.

На другия ден заминах за Баку, а след още два дни Зарандиа потегли за Мегрелия. На връщане завил на север от Мцхета и без да се отбива в Тифлис, минал през проход Крестовий и се намерил в Дагестан.

Предстоеше ми двуседмично пътешествие. Страхувах се, че и това време няма да ми стигне, защото ме чакаха съвещания в три града, но обстоятелствата се стекоха така, че свърших работите си преди определения срок и на десетия ден се върнах в Тифлис. Зарандиа още го нямаше.