Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (32)

Граф Сегеди

По онова време криминалният отдел на тифлиската полиция се оглавяваше от един твърде опитен в криминалистиката човек, Иван Михайлович Усатов, който тогава вече бе прехвърлил седемдесетте. Още в деня на завръщането си в Тифлис аз побързах да отида в службата си, защото предчувствувах нещо лошо. И наистина, едва престъпих прага на кабинета си и ми доложиха, че Иван Михайлович Усатов моли за незабавна аудиенция.

Усатов беше подвижен старец с неукротим темперамент. Влезе някак припряно, накарах го да седне в креслото и се осведомях за здравето му. Но той страшно бързаше, поглеждаше ме, хитро присвил очи, и явно изгаряше от нетърпение да разбере зная ли по каква работа е дошъл. Не знаех и го попитах.

— Идвам по повод килима на Великите Моголи — промълви Усатов след внушителна пауза и отново вторачи в мене хитрите си очички.

— Килима на Великите Моголи? — проточих аз с чувството, че ми заговаряха за легендарния пояс на Джимшед или за Лабиринта на Минотавъра. Напрегнах паметта си… не, не можех да си спомня нищо подобно.

— Слушам ви, Иван Михайлович.

— Та вие, значи, нищо… нищо не знаете? — пак се завъртя на стола си Усатов.

Мнозина млади чиновници, когато говорят с началника, се стараят да покажат своята осведоменост и за най-дребните неща и по този начин да създадат впечатление за безукорна добросъвестност, любов към работата и енергичност. Тази черта бе останала у стария служител от младини и сега тя ми изглеждаше забавна.

— Не, нищо не зная. Какво има?

Като ми отправи още един недоверчив поглед — може пък наистина нищо да не знае, нищо да не е чувал за този килим, — Усатов каза:

— Тогава, ваше сиятелство, аз трябва да ви разправя тази история от самото начало.

— Заповядайте…

— След похода си в Индия Надир шах подарил на своя сподвижник, тогава още млад принц, а по-късно цар Ираклий Втори, огромен син килим, който някога бил принадлежал на Великите Моголи. Оттогава килимът се намира в Тифлис в Метехския дворец. Ага-Мохамед хан, като превзел Тифлис, заграбил заедно с другите съкровища и този необикновен килим и го подарил на Мелик Меджун, васал на Ираклий, задето се отрекъл от своя сюзерен и се бил срещу него като верен съюзник на Ага-Мохамед. Потомците на Меджун пазели килима като зеницата на окото си. Отначало той се намирал в Ереван, после отново го докарали в Тифлис. Преди две години англичаните давали за този килим трийсет хиляди. В началото на тази година Хаджи Сенд бил съгласен да даде трийсет и пет… Но притежателят поискал петдесет и килимът не бил продаден. В един прекрасен ден килимът изчезнал. Това се случи преди два месеца. Пострадалият, разбира се, дойде при нас и ние започнахме издирванията. Стопанинът на килима има многобройно семейство и тълпа роднини. Можете да си представите на какъв зор бях. Държаха ме в обсада, пред входа на участъка денонощно се мотаеше някой от това семейство. Уверяваха ме, че килимът ще бъде продаден или в Тифлис, или в Баку. Преди три седмици намерихме и килима, и крадеца. Как мислите, кой е той? — Усатов ме погледна така укоризнено, сякаш крадецът ми беше близък роднина или пък протеже.

— Нямам представа.

— Спарапет!

— Спарапет? — Това име нищо не ми говореше. — Нещо не си спомням… Спарапет… — Дори ми стана неудобно, че в разказа на Усатов толкова неща ми бяха неизвестни.

— Спарапет, ваше сиятелство, прочутият тифлиски мошеник, комарджия и крадец!… Вече две години, откак е обявено издирването му из цяла Русия. Никой не можа да го открие и да го хване… освен мен. — В гласа на Усатов прозвуча гордост и пак… укор. — Да, най-прочутият крадец и мошеник… и комарджия!

Старият копой беше поразен от моята, неосведоменост.

Животът ми бе протекъл така, че крадците, мошениците и комарджиите минаваха някак настрана от мене, пък и аз никога не съм се интересувал от тях. Освен това на човек в моето положение не му прилича да лъже подчинения си, а дори ако това беше прието, то аз по природа не съм лъжец. Но дали защото изпитвах неудобство, доколкото един, общо взето, обикновен полицай знаеше за този Спарапет повече от мене, а може би просто от любезност, но аз отвърнах твърдо:

— Да, спомних си. Спаспет.

— Не Спаспет, а Спарапет, ваше сиятелство! — Усатов едва не се разплака — толкова му беше досадно, че не зная както трябва прякора на прочутия крадец.

— Да го вземат мътните! — разсмях се аз на това, че бях изпаднал, в такова глупаво положение. На стареца пък му се стори, че зная абсолютно всичко по тази история с килима, но, кой знае защо, предпочитам да не се издавам и да се правя на две и половина. Почувствувах, че е време да се овладея, и като изтрих сълзите, бликнали от внезапния смях, помолих Усатов да ме извини и да продължи интересния си разказ.

— Да, ваше сиятелство, заловихме ние Спарапет заедно с килима и не щеш ли, влиза господин Зарандиа и ни отнема всичко — и килима, и Спарапет… Мислех, че са ви доложили за всичко това. От този ден изчезнаха от очите ни и притежателят на килима, и всичките му роднини. Престанаха да обсаждат управлението на полицията и да ме тормозят с молбите си.

— Казвате, че е прибрал и крадеца? — Почувствувах, че тук започва да проблясва нещо важно.

— Тъй верно, отведе Спарапет… и килима взе. На мене ми заповяда: „Никого не сме намирали, нищо не сме вземали, никого не сме пускали и изобщо за нищо не сме чували.“ — Усатов замълча и присвитите му малки очички отново започнаха да се впиват в мен и да ме пронизват.

Очевидно Зарандиа се беше отървал от ощетените с обещанието, че килимът непременно ще им бъде върнат…

— Е? — с явно закъснение се обърнах най-после към Усатов.

— Ами вече седмица, ваше сиятелство, откак Спарапет е продал килима за дванайсет хиляди и е изчезнал от Тифлис.

— Много евтино го е продал, нали?

— Ами как — стоката е крадена.

— И на кого го е продал?

— На Хаджи Сеид, а самият той изчезна, изпари се… Мога да конфискувам килима от Хаджи Сеид като крадена стока, но много се опасявам, ваше сиятелство — ами ако господин Зарандиа смята да се разпореди с този килим по някакъв друг начин… а пък, от друга страна, си мисля — ами ако килимът пак изчезне?!

Олекна ми на сърцето, защото Усатов оперираше с измерения, достъпни за мене — Хаджи Сеид, Зарандиа.

Тук не се искаше особена проницателност: кражбата на килима бе организирана от Зарандиа, тя му бе необходима за нещо.

Повиках касиера.

— Внасял ли е Зарандиа някакви пари в касата преди заминаването си?

— Дванайсет хиляди в асигнации.

— За предаване в хазната ли?

— Не, за временно съхранение…

„Бива си го, не е дал дори възнаграждение на Спарапет“ — помислих си аз.

— Благоволихте ли да кажете нещо?

— Не, не, свободен сте.

Касиерът си отиде, а аз казах на Усатов:

— Иван Михайлович, Зарандиа сега е в Дагестан. Трябва да се върне след седмица. А засега е необходимо да постъпвате така, както ви е помолил.

— Разбирам ви, ваше сиятелство, разбирам ви, но Спарапет… пък и килимът… също!

— Не можех да обещая на Усатов, че Спарапет ще бъде върнат на полицията; за да стане това, старецът би трябвало отново да го търси и да го залови, но че килимът непременно ще бъде върнат на притежателя си, това обещание можах да поема. И изведнъж ме осени мисълта, че Зарандиа е наредил да бъде откраднат килимът на Великите Моголи съвсем не от желание да помогне на хазната. Щом като килимът е продаден на Хаджи Сеид, то от само себе си се разбира, че ще остане там, докато Зарандиа не се върне от Дагестан. Като съобразих всички тези обстоятелства, аз казах на Усатов:

— Иван Михайлович, разчитам на вашия опит и на вашите способности. Докато не се върне Зарандиа, килимът трябва да се намира там, където е в момента. Ако някой се опита да го изнесе, незабавно го задръжте заедно с купувача! Разбирате ли мисълта ми?

— Слушам, заедно с купувача в полицията, ваше сиятелство! — Усатов се изпъна пред мене, чукна шпори и излезе.

В душата ми остана неприятно чувство. Бях засегнат, че операцията бе проведена, без да бъда предварително уведомен за нея. Това, което оправдаваше Зарандиа, бе, че той замина два дни след мен. Може би операцията с килима бе предизвикана от нови, непредвидени обстоятелства.

Извиках заместника на Зарандиа, Шитовцев.

— Какво можете да ми разкажете за тази история?

— Всичко. Чаках телеграма от господин Зарандиа. — Тази сутрин я получих.

— Продължавайте…

— Основната операция изисква подготовка — необходимо е да установим акта на продажбата на килима. След това ще изпратим Усатов да направи у Хаджи Сеид обиск, при който трябва да се установи, че Хаджи Сеид е купил крадена стока и при това я е препродал… Напомням, преди това е абсолютно необходимо да се удостовери препродажбата на килима. Усатов ще потвърди документално този факт и уж за изясняване на някакви допълнителни обстоятелства ще остави този килим у Хаджи Сеид, като, разбира се, вземе разписка от него. Господин Зарандиа особено държеше килимът да се намира у Хаджи Сеид, докато не се върне от Дагестан.

— Ясно — казах аз, макар че далеч не всичко ми беше ясно. Безспорно беше едно: цялата тази операция поставяше Хаджи Сеид пред Зарандиа в положението на престъпник. Тази позиция даваше на Зарандиа важно предимство в техните по-нататъшни взаимоотношения. Дотук добре, но аз чувствувах, че има още нещо. Опитвах се да се ориентирам в смътните си догадки, когато ненадейно сложиха на бюрото ми телеграма, която известяваше за скорошното пристигане на Сахнов. Отдавна чакахме тази визита, но трябваше със собствените си очи да прочета съобщението, за да придобие мисълта ми веднага прозрачна яснота. Разбрах всичко.

Най-висшите аристократични родове в Русия обичаха да се перчат едни пред други с особените си вкусове и пристрастия. Родът на Романови се смяташе за притежател на най-голямата колекция от брилянти в цялата империя, а може би и в целия божи свят. Наришкини имаха великолепни конезаводи. Галицини притежаваха рядка колекция от кристални и фаянсови предмети. Юсупови имаха също толкова рядка колекция от часовници. Майката на Сахнов, по баща Шереметиева, бе получила като наследство приказна колекция от килими, която бе подарила на единствения си син в деня на сватбата му. Шереметиевата издънка с похвално усърдие продължаваше да попълва тази колекция. По едно време се разнесе слух, че бил заложил в Пермска губерния гори — зестра на жена му, — за да купи още няколко от килимите на Бухарския емир; изобщо значителна част от доходите му отиваше за килими. Това увлечение съвсем не беше безкористно. По баща дворянин със скромен произход и състояние, той с всички сили се стараеше да надмине поне с килимите си хората от онзи кръг, до който бе имал щастието да се издигне.

Започнах да отгатвам източника на предчувствието, което ме измъчваше — не беше ли разгадката в тази жалка страст на Сахнов?… А Зарандиа… Колко много очакваше той от това посещение, как се готвеше за него!

Между килима на Великите Моголи и пристигането на Сахнов… долавях тайна връзка, хармонично звучене…

— Готов ли е планът на операцията?

— Тъй верно! — отвърна Шитовцев.

— Кой го състави?

— Аз… но скицата е направена от Зарандиа. Той ми нареди да ви го покажа и само с ваше съгласие да действувам по-нататък. Ако имате време… Работата е спешна, ако сте зает, аз, разбира се, не смея… а иначе всичко е готово.

— Върнете Усатов и донесете плана на операцията.

Ще изпреваря събитията и ще кажа, че операцията беше проведена и що се отнася до нравствените ми принципи, те не бяха накърнени. Политическото разузнаване осъществи тази операция, чиято крайна цел временно остана скрита. Ала защо веднага не прехвърлих в съзнанието си мост между похищението на килима на Великите Моголи и колекционерската страст на Сахнов? Та нали интуицията ми беше нащрек и ми изпращаше тревожни сигнали? Ако това бе се случило преди няколко години, щях да сметна тази операция за обикновена наша акция и не би ми дошло наум да мисля за някакви косвени последици, защото бих се придържал строго към своите стереотипи. А сега бях пасивен, нищо не предприемах и това само по себе си говореше за прелома, който се извършваше в моето светоусещане — но за това ще говоря по-късно.

Прегледах скицата на плана, направена от Зарандиа, после и поясненията на Шитовцев, обмислих всички възможни варианти, за осъществяването му, както и възможните усложнения, но въпреки това истинският замисъл на Зарандиа ми беше неясен.

Работата започнала с това, че Хаджи Сеид бил посетен от някакъв богат французин. Визитната му картичка свидетелствувала, че е един от директорите на трансатлантическа пътническа компания и неин крупен акционер. С посредничеството на Искандер ефенди той съобщил, че иска да купи някои уникални ценности. Хаджи Сеид му показал около дузина най-различни изделия. Клиентът почти не се пазарил. Взел веднага каквото му харесало, а което не било по вкуса му, с жест наредил да го приберат. Предметите били опаковани пред него и на пратките бил написан марсилският му адрес. След това той поискал да пресметнат общата стойност на разходите и оставил на Хаджи Сеид полица за твърде голяма сума. Направил всичко това с такава безгрижност и лекота, сякаш хвърлял на тезгяха на някакво дюкянче грошове за аделхановски цървули. Палтото, шапката, ръкавиците, чадърът — вече бил готов да си отиде и се поспрял на вратата само за да уточни срока за изпращането на покупките си, а Хаджи Сеид все още се измъчвал от въпроса, който не му давал мира, откакто французинът бил престъпил прага му: би ли могъл този клиент да купи килима на Великите Моголи и струва ли си да отваря дума за това? Блазнела го възможността да убие с един куршум два заека: да се отърве от крадения килим и да получи за сметка на чужденеца огромна печалба. Психологически тази крачка от операцията била много точно пресметната. Купувачът вече протегнал ръка да се сбогува и в този миг Хаджи Сеид не устоял на изкушението и помолил Искандер ефенди да преведе:

— Виждам, че сте истински ценител и ако средствата ви позволяват, бих могъл да ви покажа една изключителна рядкост.

Французинът се съгласил спокойно и с достойнство. Килимът на Великите Моголи беше осем аршина широк, двайсет и четири аршина дълъг и с малко по-лек от мъртъв слон — с около четири фунта, не повече. До ден-днешен се чудя как бе успял Спарапет да го открадне — и да го премъкне на новото място, когато, само за да го покажат на французина в салона на горния етаж, се наложило да се поти и да пъшка целият персонал на Хаджи Сеид.

Клиентът дълго и внимателно разглеждал този наистина невиждан шедьовър и показал не само разбиране на познавач, но и хладката сдържаност на опитен търговец. Като се осведомил за цената — Хаджи Сеид поискал петдесет хиляди, — той извадил от чантата си някакъв справочник, дълго го прелиствал, изчислил споменатата сума във франкове и казал на Хаджи Сеид:

— Моля ви да почакате до утре сутринта. Трябва да помисля.

Килимът бил скатан, сложен обратно в големия сандък, скован специално за него, и французинът си отишъл…

Хаджи Сеид, разбира се, предпочитал сделката да бъде извършена още същия ден, но той много добре разбирал, че един истински купувач, който знае цената на парите, няма да ги изсипе веднага след като е видял килима само веднъж. Тъкмо това го убедило, че клиентът е сериозен и достоен за предложението му.

Най-важните събития станали на другия ден. Французинът се явил точно в уречения час и предложил за килима на Великите Моголи петнадесет хиляди. Хаджи Сеид плувнал в студена пот: нима французинът е подушил, че килимът е краден и затова предлага толкова малко?

— Тази цена е оскърбителна за родословието на килима — превел Искандер ефенди отговора на Хаджи Сеид.

— Напротив, моята цена е определена от неговия произход — възразил французинът и с това само усилил подозренията на Хаджи Сеид.

Тифлиският търговец загубил ума и дума. На какво се надявал, а какво излязло? По-нататък разговорът им наподобявал повече състезание по шантажиране и изнудване, отколкото търговски преговори. Хаджи Сеид бил вече готов да се откаже от сделката, само и само да го оставят на мира, но нали не било изключено този надменен французин да съобщи за килима в полицията? Французинът пък настоявал Хаджи Сеид да му отстъпи килима за петнадесет хиляди, защото в противен случай щял не само да го загуби, но и да си създаде неприятности. Ала и Хаджи Сеид не бил вчерашен в тия работи и не се предавал лесно. Той дълго се пазарил и принудил французина да се съгласи на двадесет хиляди, но не предвидил в договора неустойка в случай на нарушаване на сделката. Французинът му оставил полица за двадесет хиляди и Хаджи Сеид го изпроводил с намерението още утре да прати килима на Великите Моголи на търг в Лондон, а французинът да получи полицата си на своя марсилски адрес заедно с писмен отказ от сделката.

Хаджи Сеид смятал, че се е отървал от капана и се радвал неописуемо. Ние също останахме доволни, тъй като създадохме желаната за нас ситуация: Хаджи Сеид бе уличен не само като прекупвач на крадена стока, но и като неин продавач.

Изпускам по-нататъшните подробности. Ще кажа само, че Хаджи Сеид прибягна до хиляди хитрини, за да се измъкне от обсадата на Усатов, но накрая всичко стана така, както беше замислено от нас: ние вече разполагахме с достатъчно факти и документи, за да го арестуваме. Усатов му прочете заповедта за домашен арест и взе от него разписка да не я разгласява. На килима на Великите Моголи бе сложена пломба и той бе предаден в склада на фирмата като реквизирана стока. Сега трябваше да се чака пристигането на Зарандиа, както бе наредил той.

Следващите два дни отидоха за обмисляне на по-нататъшните действия с техните подробности и варианти. Обхвана ме истинска настървеност и в същото време в душата ми се промъкна тревога: бях провеждал несравнимо по-сложни операции, но сега ме бе овладял страхът да не се изложа и, не дай боже, да завърша тази операция с по-малък успех, отколкото би я завършил Зарандиа. От самото начало на операцията забелязах у себе си тази вътрешна тревога и напрежение и въпреки желанието си да се овладея и да не ги покажа пред околните, можах да се избавя от тях едва когато всичко беше завършено. Нима можех да мисля за нещо друго и за някакви странични последици от събитията, които ставаха в момента!

Операцията завърши в събота към три часа следобед и тъкмо тогава ме връхлетя страшна умора и безразличие към всичко на света. Поиска ми се да отида на баня, да се оставя в ръцете на теляка, да вдъхна блудкавия мирис на топлата сярна вода. Повиках каретата и след половин час наближавахме вече Орбелиановата баня.

Проснах се на мраморните плочи и прочутият в цял Тифлис теляк Кямбиз започна да ми смъква кожата. В главата ми се свиха на кълбо мислите, чийто край не се виждаше, и тези мисли потънаха в дрямка, както и аз самият, замрял и отчужден от всичко. Но достатъчно беше те само да трепнат, да се раздвижат — и пред мен в безпощадна голота се изправяше истината, че килимът на Великите Моголи е необходим на Зарандиа, за да хване в капан Сахнов — за нищо друго. Вече не можех да се съмнявам в това и единственото, което не можех да си представя, беше как Зарандиа се е изхитрил да подхвърли на Сахнов тази стръв. Един умен и коварен човек съзнателно готвеше безизходен, съдбоносен край на човек ограничен и просташки хитър. Нишката на моите размишления за момент се прекъсна, тъй като Кямбиз скочи на гърба ми и всичките ми прешлени запукаха. Стъпалата му преминаха от шията ми до края на гръбнака, стана ми по-леко и… ми дожаля за Сахнов. Видях кръщелника на великия княз да се търкаля в краката му и в същия миг разбрах, че този пъклен номер бе замислен от Зарандиа, а го бях осъществил аз.

— Ваша сятелства, разхлади вас? — чух гласа на Кямбиз.

Кимнах и върху разгорещеното ми тяло връхлетя мощна студена вълна.

Кямбиз хвърли върху плещите ми огромен чаршаф и се сбогува с мене.

Отивах си пеша и съвестта люто ме гризеше. Прекарах цялата вечер в кресло до камината. През нощта се въртях три часа в леглото си като на шиш. Събудих се на разсъмване, лежах до пладне, но не можах да се отърва от мислите, които ме тормозеха.

Сега само в най-общи линии мога да възстановя онова, което тогава ме измъчваше, и ще се опитам да го разкажа, защото… защото това промени целия ми живот.

Моят седми прадядо, граф Лайош Сегеди, постъпил на военна служба при руския цар, оженил се за руска дворянка и оттогава към нашето родословно дърво не се е примесвала друга кръв. От 1589 година насам всички мои прадеди да считали за своя единствена родина Русия и за свой единствен сюзерен руския цар. На руския престол те отдавали всичко — съвест, талант, живот. Били забелязани и заслугите им били оценени високо. Разполагали свободно с имения, високи чинове, звания, големи възнаграждения, широки връзки. Аз бях единствен пряк наследник на титлата и още от млади години служенето ми на престола олицетворяваше за мен не само високо обществено положение и залог за стабилно материално положение, но навярно преди всичко то беше за мен попрището, на което моята преданост към държавата, моята чест и жажда за висша самопожертвувателност можеха най-пълно да се изявят и да стимулират шлифоването на вродените ми достойнства и недостатъци. Според този кодекс на честта, който изповядвах, бях призван да отдавам на отечеството всичко, а да получавам само толкова, колкото ми беше необходимо, за да мога да отдавам всичко. Нека не бъда сметнат за самохвалко, но аз наистина живеех именно така, поради което останах ерген, бездетен и на преклонна възраст самотен. През студентските си години, прекарани в Сорбоната, и много по-късно, в продължение на още единадесет години, се числях към тайната служба на Руската империя в Европа. Но дойде време, когато по независещи от мен обстоятелства трябваше да напусна Европа и да замина за Петербург, където бях отзован. Върнах се с чин полковник и ако не ме лъже паметта, от моите връстници само неколцина бяха постигнали подобен успех. Даже моето фиаско в Европа ми донесе „Александър Невски“ — една от най-високите имперски награди. Споменавам това не от желание да се покажа в благоприятна светлина, а само за да отбележа, че всички врати бяха разтворени пред мен и аз можех да вляза в която поискам. Избрах жандармерията, тайната полиция и Кавказ, където тайната служба протичаше в най-сложни условия. Навярно може да се намерят стотици духовни и материални причини за този избор, но търсенето и установяването им би било излишен труд, защото причината беше една — аз знаех, че да защитиш достойнството и честта си там е по-трудно, отколкото на всяко друго място. Тъкмо жаждата да позная тези трудности отблизо, в непосредствен сблъсък с тях, ме доведе в жандармерията. Това ми позволяваше да продължавам военните действия срещу самия себе си, против всичко случайно и суетно, напластено в мен, което ме теглеше към съблазън, притаено в лабиринтите на душата ми, и противостоеше на моите представи за достойнство и чест. Аз живеех, служех, изразявайки се с думите на Дата Туташхиа — „сражавах се със самия себе си“ и се радвах на победите. Службата ми беше източник на моето душевно равновесие, без което не можех да живея. Притежавах богата колекция от стереотипи, имах веднъж завинаги изработено отношение към нещата и — кълна се в бога! — не осквернявах себе си с компромиси, докато не се промъкна до мен като дявол Мушни Зарандиа. От компромис до компромис има разлика. Не говоря за такъв случай, когато човек трябва да пожертвува своето в интерес на обществото или държавата, а аз, да речем, не съм бил в състояние да го направя. Или за това, че Мушни Зарандиа със силата на своето обаяние или дух един-единствен път ме принуди към компромис със съвестта ми. Не! Сега говоря за коренния прелом в моите принципи, за ясните признаци на промяна в светоусещането ми, за рухването на идолите ми… С една дума, стана така, че на това поприще аз загубих всичко онова, за чието съхранение го бях избрал!

Пробен камък стана Сахнов!

Гръбнак на моята гражданска позиция беше стереотипът, според който цялото човечество се разделяше на „ние“ и „останалите“. „Ние“ — това са тези, които вярно служеха на трона и изповядваха целостта на Руската империя, които бяха убедени в нейната велика и изключителна всемирноисторическа мисия и честно служеха на тази идея. Онези, които не споделяха този възглед, бяха за мен „останалите“. Трябва да направя уговорка: никога не съм изпитвал към тези „останали“ никаква омраза. Бях само предпазлив. Знаех, че не само „ние“ населяваме земята. „Останалите“ съществуват и те са огромното мнозинство. Бях наследил това убеждение и възпитанието ми бе изградено върху принципа: „Убивай в себе си още в зародиш чувството на омраза, привикни към благоразумна търпимост и лелей в себе си самоотвержена любов към всичко «наше».“

Но да се върна към главното. Стереотипът, за който споменах, се подразделяше на три подстереотипа. Имам предвид спецификата на моята служба, на моята професия, и затова искам да бъда разбран правилно: за фактор, регулиращ взаимоотношенията на империята с „останалите“ държави и техните граждани, считах нормите на международното право, дипломацията и военната сила. За регулатори на взаимоотношенията между „ние“ и „останалите“ вътре в империята смятах закона и законността, пред които всички са равни, независимо от интелектуалните, съсловните и имуществените различия. При разследване на престъпления, извършени от „останалите“, независимо дали тези „останали“ бяха поданици на Руската империя или на други „останали“ държави, смятах за допустими всякакви средства, дори коварството, защото това беше борба с враг. Напротив, ако получавах донос срещу човек от моя кръг (това беше трети подстереотип), противодържавните прояви на този човек третирах като заблуждение на ближния, или казано на днешен език, виждах в него фракционер и затова действувах срещу него само с достойни средства. Наистина това продължаваше само докато не започнах да виждам в него смъртен враг.

Полковник Сахнов беше човек с твърде елементарна душевност, дотолкова елементарна, че дори да преминеше в лагера на „останалите“ и да станеше наш непримирим враг, не можеше да ни причини големи злини. Но той никъде не мислеше да преминава и нямаше никакви намерения да става враг на престола и на държавата. Онзи олтар, на който аз и моите прадеди служехме в течение на няколко столетия, се увенчаваше от негово императорско величество и августейшото семейство. Това беше светая светих на империята, а родството на Сахнов с царската фамилия беше всеизвестно. Следователно той не само беше „наш“, но и олицетворяваше онова начало, на чието служене бях задължен да отдавам всичко, а да получавам само толкова, колкото бе необходимо, за да имам възможност да отдавам всичко…

Двамата с Мушни Зарандиа имахме намерение да се разправим със Сахнов, тоест с един „наш“, така, сякаш той принадлежеше към „останалите“.

Но това беше само част от вината ми. Още по-тежък и много по-значителен дял от тази вина се съдържаше в посегателството ми срещу основата на основите на всички империи, които някога са съществували в историята на човечеството, и в нарушаването на устава. Работата е там, че когато става дума за империята, то в редовете на „ние“ се оказват както „синовете на държавната нация“, така и представители на малцинствата. „Синовете на държавната нация“ осъществяват собствената си държавност, тоест служат на величието и процъфтяването на своята нация. Представителите на малцинствата се намират на чужда служба и съставят неизбежната и необходима във всяка имперска йерархия прослойка от ландскнехти и кондотиери. Служейки на държавната нация, те в действителност осъществяват преди всичко собствените си интереси и след това хитро прикритите интереси на своята нация, което в края на краищата противоречи на интересите на империята.

Исторически е доказано, че по време на катаклизми „синовете на държавната нация“, независимо от различията в политическите си възгледи, твърдо защищават целостта на държавата. Докато поведението на представителите на малцинствата обикновено е белязано със знака на сепаратизма. Макар че „синовете на държавната нация“ и представителите на малцинствата съставят единно привилегировано управляващо съсловие, всяка от страните се придържа към свой принцип в това единство. Когато прибягва към услугите на представители на малцинствата, държавната нация не трябва напълно да им се доверява, независимо от всичките им заслуги към трона и империята. В стълкновенията, които могат да възникнат между син на държавната нация и представител на малцинство, принадлежащ към нашето съсловие, както в случая Сахнов — Зарандиа, мой патриотичен дълг беше да застана на страната на една твърде ниска, но устойчива духовна стойност, тоест на страната на Сахнов. А аз застанах на страната на неговия противник и тъкмо това беше посегателство върху основата на основите на нашата държавност, тъкмо това беше престъпление против устава.

Че Зарандиа започна да действува против Сахнов със средства, допустими само в борбата с „останалите“, аз почувствувах веднага, макар че тази догадка беше твърде мъглява. Но мина известно време и ми стана ясно, че Сахнов се бе заплел в мрежата от провокации, разстлана от Зарандиа, а аз не само че не му се противопоставях, но дори му помагах! Бях длъжен да издигна глас и да разкрия тази интрига, но не намирах в себе си нищо, освен съзнанието как трябва да се държа, без да имам ни най-малко желание да са държа по този начин. Познавам хора, които постъпват само така и живеят само така, без да виждат в държането си нищо лошо и се смятат за безупречни, а за мен всичко това беше истинска драма и аз изглеждах в собствените си очи като жрец, който е угасил свещения огън по метода на Гъливер. Оприличавах се на благороден човек, внезапно впуснал се в разгулен и разпътен живот и забелязал една сутрин каква катастрофа е станала с него, без да намира у себе си сили да скъса с всичко това и да се върне към предишния живот. Подобни хора търсят спасение в нови оргии. Над мен надвисна страшна опасност — предстоеше ми да се преселя в света на компромисите, които непрекъснато разрушаваха някогашните ми устои и също така непрекъснато пораждаха угризения на съвестта.