Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (23)

Никандро Килиа

Щом се здрачи, в полицията цъфна полковник Сахнов. Разположи се във вътрешната стая, която беше зад кабинета ми, и нареди:

— Килиа, доведете Туташхиа! Подгответе го както трябва. Ще изляза при вас, когато намеря за необходимо.

Няма що, добре се насадих! Както и да го усуквам, сух от водата няма да изляза… Според заповедта, която бях получил, Сахнов без Зарандиа уж крачка нямаше да направи. А сега действува сам. Ако стане нещо, полковникът ще изчезне в своя Петербург, душа да ми е яка, и за всичко мене ще ме дърпат. Пък ако успее Сахнов, ще си припише всички заслуги, може да подхвърли нещичко и на мене, но Мушни ще остане с пръст в устата. Вярно, той не гони много славата, но въпреки това няма да е доволен.

Но не ми се полага да разсъждавам, аз съм малък човек и трябва да изпълнявам заповедите на Сахнов. Една от тях не можах да разбера веднага — Дата Туташхиа не е гимназист, за какво да го подготвям? И направо попитах полковника. Отговори ми:

— Ударете му петнайсет тояги!

— Защо, господин полковник?

Екна такъв гръмогласен смях, че стените затрепереха. То се знае, глупаво беше да питам, нима сам не разбирах… Но се изпуснах, защото, ако Дата ни се изплъзне от ръцете, то на Сахнов той може би няма да успее да си отмъсти, но ще си го връща не само на мен, но и на децата ми. Премълчах си. Излязох от стаята и изпратих полицаи да доведат Туташхиа.

Петнайсет тояги? Моля, както желаете. Но аз знаех и кътните зъби на моите хора. Кой ще се реши да вдигне ръка върху Дата? Имам един глупак, Мангиа, по-глупав от него няма да намериш на света, но и той ще схване, че всеки удар, нанесен на Дата, ще му струва живота. Колкото удара, толкова присъди.

Доведоха го. Стои и ме гледа, дума не продумва. Можеш ли разбра какво е замислил, мерзавецът такъв?

— Съборете го! — заповядах аз.

Петима полицаи се нахвърлиха върху Туташхиа. Но в миг всеки получи по един юмручен удар, като бонбон — кого където свари цапна, — и моите хора застинаха като на парад.

— Съборете го! — извиках пак, не бях на себе си от злоба.

— Не се приближавайте! — спокойно каза Дата.

После погледна пръчките, сам легна на пода и се обърна към моите хора:

— Ти си Сабагуа, ти си Толуа, ти си Мангиа, ти си Чилориа, а ти си Габисониа.

— Започвайте! — наредих аз. — Всеки по три удара. Ще станат точно петнайсет.

Трябва да кажа, че хората ми не се стараеха особено. Наистина яростно замахват, пръчките свирят във въздуха, ама удрят лекичко, съвсем не така, както бе прието да се бие. Абрагът лежеше, без да мръдне, гледаше ме в упор, не пророни нито дума, нито звук.

И изведнъж се отваря вратата и полковник Сахнов застава на прага и се развиква така, като че бият него, а не безмълвния Дата Туташхиа.

— Какво става тука!? Прекратете тази варварщина! Кой ви е дал право?! Идиоти! Кретени с кретени! Марш навън! Килиа, изгони тия людоеди! Всички зад решетката!

Аз се досетих веднага какъв театър разиграва, не ми е за пръв път… Но хората ми приеха всичко за чиста монета. Щом чуха този вик, захвърлиха тоягите и като се блъскаха един друг, в надпревара побягнаха от кабинета.

— Станете, моля ви — каза полковникът с такъв тон, сякаш всеки момент щеше да поиска прошка.

Туташхиа стана.

— Свалете оковите му!

Извиках Мангиа и му заповядах да изпълни заповедта на полковника. Мангиа взе оковите и излезе.

— Моля, елате с мен, господин Туташхиа — каза полковникът, отправяйки се към вътрешната стая. И пак се обърна към мене: — Може ли така да оскърбявате човека? С пръчки!

Излизаше, че аз съм измислил всичко това, че аз съм виновен за всичко. Но Туташхиа не е глупак като полковника, видях, че той прекрасно схвана каква е работата.

Седнахме по местата си. Извадих листове, за да водя протокол на разпита. Гледам полковника, чакам да започне.

— Познавате ли братята Чантуриа? — внезапно попита Сахнов.

Братята Чантуриа бяха абраги и всички го знаеха.

— Кои Чантуриа? — запита на свой ред Туташхиа.

— Разбойниците.

— Не, не ги познавам.

— Познавате ги, познавате ги! — зае се да го уверява полковникът. — Кажете в какви отношения сте с тях?

— Но аз не ги познавам! — заинати се Туташхиа.

И той беше упорит и шмекер, не падаше по-долу от Сахнов. Половин час единият повтаряше „познавате“, а другият — „не познавам“. А аз всичко записвах в протокола — какво да се прави, длъжността ми е такава. Полковникът, разбира се, нищо не постигна и замълча. Като помисли малко, каза:

— Добре. После ще си поговорим за това. А сега чуйте какво ще ви кажа. По милост на наместника ви бяха простени всички престъпления, които сте извършили по-рано. Така е. Но документът ви губи сила, ако се провините в каквото и да било. И тогава ще ви съдят за всички престъпления, а те са толкова много, че делото ви няма да се побере и в най-дебелата папка. Бесилката е единственото, което ви чака. Известно ли ви е това?

Туташхиа не отговори.

— Достатъчно е да се докаже, че съществува престъпна връзка между вас и братята Чантуриа, и бесилката ви е сигурна.

— Не ги познавам! — за кой ли път повтори Туташхиа.

Полковникът поклати глава, сякаш съжаляваше за упорството му, и като се обърна към мене, заповяда:

— Да се повтори!

Отново извиках своите полицаи.

— Напразно е всичко това — каза Туташхиа. — Нищо няма да постигнете.

— Ще постигнем, ще постигнем! — обеща му полковникът. — Започвайте!

— Килиа — Туташхиа се обърна към мене на мегрелски. — Твоят полковник, както виждаш, не е от най-умните, гледай да не си изпатиш и ти заради глупостта му. Братята Чантуриа, както виждам, нямат нищо общо с тази работа. Какво иска той? Нека го каже направо, няма какво да си играе на криеница с мен, схващаш ли?

— Набийте го както трябва! — извика Сахнов и ме повика с пръст — искаше да му преведа думите на Туташхиа.

В този момент пак засвириха пръчките. Но на Сахнов, изглежда, не му хареса как работят моите полицаи. Той скочи от мястото си, изтръгна пръчките от ръцете на Габисониа и сам се залови за работа. У-ха! Пушилка се вдига! Би го, докато се умори. Туташхиа не помръдна. Полковникът си пое дъх и се отпусна в креслото, като ме накара още веднъж да повторя онова, което бе казал Туташхиа. После даде знак на полицаите да си отиват и отново потъна в размисли. Дълго седя така, сякаш си блъскаше главата над нещо. Дори бе прикрил очите си с ръце. Аз, грешният, вече взех да си мисля дали не е заспал моят полковник. А Дата Туташхиа лежи на хълбок и го гледа така, сякаш пита: каква ли глупост още ще измъдрят тия двама дърдорковци?

И какво мислите! Позна! Ние, разбира се, измъдрихме още една глупост.

— Седнете! — разнесе се гласът на полковника. — Тук! — Той посочи един стол.

Туташхиа стана, но така неохотно, като че му беше много по-приятно да лежи под пръчките.

— Значи, не познавате Чантуриа?

— Не, не ги познавам.

— Да речем, че е така. Но за нас съвсем не е необходимо да ги познавате. Бихте ли могли, да речем, да се запознаете с тях?

— Бих могъл. Но те хич не са ми изтрябвали.

— Няма значение. Важно е, че на нас ни трябват. А на вас ви е нужна свобода и собствен дом. Така ли е?

Туташхиа само сви рамене — санким не знам какво ми е нужно.

— Помогнете ни да арестуваме или да убием братята Чантуриа. Или вие ги убийте. Тогава няма да ви заплашват никакви неприятности, включително бесилка.

Туташхиа се разсмя, зарадва се, проклетникът, че е накарал полковника да открие картите си. Ама па и той го каза — бесилката, значи, била неприятност.

— Нищо няма да излезе от това, господин полковник — бавно отвърна Туташхиа.

— Ще излезе, ще излезе — пак запя своята песен Сахнов.

Такъв твърдоглавец като него никъде не бях виждал. Ще излезе! И толкоз… Главата си режа, че Туташхиа за такава работа няма да се хване. Пък и да се хване, Чантуриа не стрелят по-лошо от него и умът им не сече по-зле.

— Откъде сте толкова сигурен, господин полковник? — попита в този момент Туташхиа.

— Ударете му десет тояги! — обърна се към мен Сахнов. — А после ще му обясня откъде.

И пак се втурнаха полицаите с пръчки, и всичко започна отначало. Не се стараеха много, ала все пак тоягите са си тояги, пък и каква порция!

Като си свършиха работата, полицаите си отидоха. Сахнов заповяда на Дата да седне на стола.

— Сега чуйте какво ще ви кажа. — Сахнов се замисли и ми даде знак, че не е необходимо да записвам повече. И се обърна към Дата: — Нима не разбирате, че хората най-после разбраха какво представлявате. И ако по-рано са ви подпомагали, сега са ви врагове. А порасналите деца на ония, които сте ограбили и убили, сега няма да пропуснат възможността да стрелят в челото ви от засада.

— Но това е лъжа! Никому не съм навредил, не съм правил никакви злини и не съм замесен в нито едно убийство!

— Кой ще ви повярва! — закрещя Сахнов и започна да излива наведнъж всичко онова, за което на времето бяхме разпространявали слухове и което народът беше измислил допълнително. В Луци — всички го знаели — изклал цялото семейство Тодуа, в Мартвили убил двама разбойници — Медзвелиа и Гомелагдиа, а на друго място изнасилил четири моми… Сега даже не мога да си спомня всичките му зулуми.

— Всичко това е лъжа — каза Туташхиа. — Знам какво се говори. Но в тия приказки няма капка истина.

При тези думи Сахнов избухна в смях:

— Горкичкият! Гледай ти как го били оклеветили!

Какво да приказваме, до три часа след полунощ се проточи тая дандания. Дата Туташхиа май започна да се поддава, по-сговорчив взе да става, по-мек. Но виждах, че хитруваше, кучият му син, как само хитруваше!

А Сахнов си знаеше своето.

Тежко ви е положението, много тежко — казваше той. — Най-преданите ви приятели се отвърнаха от вас, не е ли така? Отказаха да ви помагат и да ви укриват. Прекрасно знам това. Сега сте сам и няма къде да се подслоните. Обречен сте, можете да ми повярвате. Ако останете на свобода, все едно, ще ви убият враговете ви, за да си отмъстят. А ние нямаме право да подпомагаме убийства и престъпления, до каквито би довело освобождаването ви. Следователно нямаме право да ви освободим. А щом нямаме право да ви освободим, значи, трябва да ви съдим за престъпленията ви. И резултатът е един — бесилка. Трябва да разберете, че имате само един изход — да постъпите на служба при нас. Тази служба ви дава неприкосновеност — враговете ви няма да се осмелят да ви докоснат, защото им е добре известно какво ги чака за убийство на наш човек. Помислете си какви перспективи ще се открият пред вас — заплата, благополучие, награди и служебни успехи. Вие трябва да решите сам — или затвор и бесилка, или свобода и преуспяване. Не може да има съмнение какво ще избере един разумен човек. Съгласете се, че логиката е на моя страна, но не само логиката — на моя страна е нещо по-важно от всякаква логика, на моя страна е силата. Силата на могъщата, на най-великата на земното кълбо Руска империя… Вие или ще се подчините на тази сила, или ще загинете… Разберете, този път искаме от вас съвсем малко. Доставете ни братята Чантуриа, живи или мъртви. Само толкова. А за това, освен благодарност, ще получите възнаграждение три хиляди рубли в злато.

Възцари се тишина. Така хубаво говореше полковникът, че аз даже се ядосах, дето тоя мерзавец толкова се опъва, не разбира каква полза има от тази работа.

— Не ми давайте зор — каза Туташхиа. — Човек не може да се заеме с такава работа, без да си помисли.

Полковникът едва се сдържа да не извика от радост и очевидно реши, че трябва да го натиска, да не го оставя дъх да си поеме.

— Няма нищо за мислене — решително каза той. — Всичко, което ви казах, вече е претеглено и обмислено преди нашата среща. Нямам възможност да чакам повече, в Петербург ме чакат неотложни работи. Затова всичко трябва да се реши сега, за да успея да дам нареждания, а сутринта да замина.

Полковникът измъкна от джоба си часовник и тракна капачето.

— Чакам точно две минути!

След като двете минути изтекоха, Сахнов прибра часовника и започна да събира книжата от масата, давайки си вид, че има намерение да си тръгва.

— А колко време ми давате? — едва чуто попита Туташхиа.

— Десет дни… Най-много — две седмици.

— Ами ако нищо не стане?

— Ще стане, ще стане — отново заповтаря Сахнов и аз си помислих, че май пак ще трябва да викам полицаите.

— Е, добре, съгласен съм, щом е така! — отрони Туташхиа.

Тогава да оформим всичко, както му е ред — забърза Сахнов.

Той започна да пише на отделен лист, изброявайки всичко, което трябваше да изпълни Туташхиа и в какъв срок, като в същото време посочваше по каква алинея и какъв параграф ще бъде даден под съд, в случай че не изпълни онова, което му е възложено. Това беше обикновена разписка, която Туташхиа трябваше да подпише. Като свърши да пише, Сахнов попита Туташхиа:

— Ще можете ли да го прочетете?

— Ще мога.

Туташхиа придърпа към себе си листчето, написано от полковник Сахнов, и бавно започна да го чете. Държа го пред себе си поне половин час. После каза:

— Обмислих всичко. Две седмици няма да ми стигнат. Както искате. Най-малко месец и половина. Дайте да го препишем пак.

Виж го ти какво измислил този нехранимайко! Веднага разбрах накъде клони. Значи, да не останат никакви съмнения у Сахнов, да смята, че работата е опечена — примамили сме на своя страна Туташхиа, и толкоз! Искаше да остави впечатлението, че наистина се съгласява.

Виждах аз, че абрагът хитрува, че иска да ни прати за зелен хайвер, но на Сахнов едно му трябваше — да подпише документа. Захвана да го убеждава: че малко ли са две седмици, къде повече от това? Туташхиа си знае своето — месец и половина, и нито ден по-малко. Едва не се сдърпаха. Но Сахнов почна да отстъпва, предложи отдолу, на същия лист да напишат забележка, че срокът, на изпълнението е удължен и да се подпишат двамата. Туташхиа се наежи, накара го да препише целия документ, пак чете беловата сто пъти. Но в края на краищата подписа. С това приключи всичко и те си определиха явка след една седмица. Когато излизаха от кабинета, успях да пошепна на полковника, че абрагът ще ни метне. И какво мислите, тъй ми се облещи с рибешките си очи, от злобни по-злобни, като че не Туташхиа, ами аз се подигравах с него и се канех да го оставя с пръст в устата.

Излязохме на двора. Туташхиа ни накара да му изведем телето, качи се на коня и дим да го няма.

Право да ви кажа, повече не го видях.

На другата сутрин полковник Сахнов ми втълпява до втръсване какво да правя с Туташхиа, когато бъде свършено е братята Чантуриа. И замина с файтона си за Поти.

Седмицата се изтърколи бързо, дойде време да тръгвам на среща с Дата.

Но аз не съм такъв глупак, разбирам какъв подарък може да ми приготви той за тоягите. Никому не се умира! Изпратих един преоблечен полицай, а аз се скрих в храстите. Седя и чакам. Ето го, иде моят полицай, приближава се до уговореното място — никого няма. Огледа се, видя до моста някакъв малчуган на около осем години, а до него дисаги. Полицаят стои и чака да се зададе Туташхиа. После попита малчугана:

— Ти какво търсиш тука?

— Туташхиа ме изпрати — отвърна момчето. — Трябвало да се срещне с някого.

— С мене — отвръща полицаят. — Какво ти каза да предадеш?

— Помоли да ви предам тия дисаги.

— Защо?

— За да ги дадете на Никандро Килиа.

Когато в храстите развързахме дисагите, видяхме, че в едната торба имаше кокошка, а в другата — пуйка.

С това се свърши всичко.

Но какви ги забърка после тоя подлец Туташхиа — нямам сили да ви опиша. Всичките му предишни злодеяния са играчка в сравнение със сегашните. Правеше всичко така, че да не остави никъде следа. Но можете да ми повярвате, че откакто отново стана абраг, всички палежи, убийства и насилия, колкото са станали в Грузия, са негова работа. Това ви го казвам аз, Никандро Килиа!

Мина всичко на всичко месец оттогава и ето го, пристига от Кутаиси губернското ми началство заедно с някакъв офицер и ми заповядва да му предам работата. Пестник под носа вместо длъжност!

Аз, разбира се, веднага отидох в Тифлис при Мушни Зарандиа. Като ме видя, той така се разяри, сякаш горещи главни се посипаха от устата му. Два часа ми крещя, магаре съм бил. Реших, че ми е спускана работата и се развиках и аз:

— Заради вас си загубих мястото! Заради вас децата ми ще гладуват! Вие нагласихте всичко, вие го поправяйте, че иначе ще ви покажа къде зимуват раците!

— Какво ще ми покажеш — разсмя се Зарандиа. — Кажи ми го, не ме измъчвай!

— Твоята жена, Мушни батоно, май че и сега носи ония обеци, дето й ги подариха евреите? — попитах аз.

Зарандиа ме повика с ръка.

— Ела тук, Килиа — поде той. — Седни до мен.

Отвори огнеупорния шкаф, дълго рови там, докато не извади някаква хартийка. Сложи я пред мен и рече:

— Ти, разбира се, си един нагъл идиот. Но, струва ми се, можеш да четеш. Я прочети какво е написано тука.

Това беше разписка, заверена от нотариуса. В нея се казваше, че Мушни Зарандиа е върнал обеците на евреите точно седмица след като те ги били поднесли на жена му. Виж го ти! Чак се вцепених от изненада. Можете ли да си представите колко години Мушни се държа с мен така, сякаш ми е благодарен, че не съм донесъл за този подкуп. А аз смятах, че го държа в ръцете си и всеки момент мога да го накарам да играе по свирката ми и да прави каквото ми изнася! И изведнъж какво излиза?! Едва не откачих от досада и яд и се развиках колкото ми глас държи:

— Ти, Мушни Зарандиа, си мислиш, че си се изплъзнал от ръцете ми, така ли? Няма да го бъде! Знай, че бедата на децата ми ще се стовари върху твоята глава! Всеки ден ще пиша доноси срещу тебе, ще ги изпращам до всички инстанции… Че Мушни Зарандиа е крадец, че Мушни Зарандиа взема подкупи, че Мушни Зарандиа е враг на царя и престола! Знам, никой няма да повярва, но целият ще бъдеш в кал — така ще стане! Ако не ми върнеш мястото!

Мушни Зарандиа ми се изсмя, в лицето.

— На какво си способен — каза той — знам и без тебе, Килиа. А сега мирувай малко. Постарай се да се опомниш. Ще приема един човек, а после ще поговорим.

Той позвъни, влезе един посетител и те дълго говориха по служба.

Аз през това време наистина дойдох на себе си, не че се успокоих, но се опомних и бях готов да си блъскам главата в стената, че надрънках толкова дивотии.

Наведох глава, седя и ме е страх да помръдна.

Като изпрати посетителя, Зарандиа измъкна от бюрото си още един лист и ми го подаде.

— Препиши го — каза той, — остави ми го и си отивай. Ще си починеш някой и друг месец, а после ще видим какво ще правим с теб.

Започнах да чета и не вярвам на очите си!

Представете си, той написал от мое име обяснение до министъра с молба да ме остави на служба. И как го написал!

— Не мисли, Килиа — каза той, — че си ме наплашил и аз правя това от страх. Не ме е страх от тебе, повярвай ми! Но към теб се отнесоха несправедливо и като човек аз съм длъжен да ти се притека на помощ. Разбира се, ти не си особено умен, но не си рушветчия, не крадеш държавата, верен си на царя и отечеството. Познаваш си добре околията, заслужаваш си мястото. Препиши обяснението и си заминавай.

И какво мислите? След два месеца отново бях полицейски началник.

Та затова казвам, че Мушни Зарандиа беше хитрец, ала добър хитрец. Добър човек! Сигурно и вие сте се убедили, че съм прав. Трябва да се живее само така, както живя Мушни!