Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (18)

Синята тетрадка

Минаха три дни, а ние почти не се разделяхме. Бяхме заедно през цялото време — вкъщи, на гости или на разходки. Като деца си измисляхме забавления и се подчинявахме само на прищевките си. Бяхме щастливи, че сме се намерили един друг, и мечтаехме дружбата ни да не свърши никога.

На няколко пъти се канехме да отидем в ресторанта на Гоги, но все нещо ни попречваше. Най-после решихме, че не трябва да отлагаме повече. Трябва да отидем към пет часа, когато започва да пее хорът.

Вратите на ресторанта се отваряха в три часа следобед и не се затваряха дотогава, докато последният посетител не излезеше от него. Тук прислужваха най-сръчните, пъргави и внимателни келнери, готвеха най-добрите готвачи. Хорът обикновено пееше до осем часа, а след това имаше изпълнения на сазандари^[1]. От салона три стъпала водеха към балкона, където имаше ложи-сепарета, отделени от салона с перила с резба и завеси. Тия завеси почти никога не се използуваха. Всички, които се намираха в ресторанта, се виждаха един друг и това създаваше уютна и непринудена атмосфера. Вероятно затова допринасяше и обстоятелството, че в ресторанта идваха едни и същи хора, все приятели и познати, което улесняваше техните отношения. Случваше ми се да довеждам тук и нови хора, но те обикновено много бързо свикваха и се чувствуваха като у дома си. Разбира се, заслугата за всичко това беше на самия Гоги. Той умееше да покорява сърцата. Едва престъпил прага, посетителят се потапяше в атмосфера на доброжелателност. Портиер тук беше дидубиецът^[2] Арчил, някога майстор на юмручния бой и голям побойник, а гардеробиер — флегматичният, пращящ от здраве великан Ерванд от Белисцихе. И двамата, ако се наложеше, прекрасно можеха да изхвърлят някого, иначе посрещаха гостите с весела почтителност, умееха да се пошегуват, да развеселят събеседника, да разкажат някоя смешна история, въобще бяха много привлекателни и симпатични хора. Още преди да влезете в салона, придобивахте добро настроение от неизчерпаемите им шеги и забавни истории. Рядко се случваше в салона да не стане да ви посрещне самият Гоги. Той винаги седеше на нечия маса, с лице към входа, за да вижда новодошлите. Трябва да кажа, че Гоги беше куц, под коляното на десния си крак имаше протеза, но вървеше много леко. Понякога, щом ви видеше да влизате в салона, той се извиняваше на сътрапезниците си, бавно и чинно се вдигаше от мястото си и го виждахте как, сякаш вдигнал котва, плува към вас с широка, приятелска усмивка. Това не бе заучена професионална усмивка. Не… Той бе дошел на света с нея, с тази усмивка на искрен и доброжелателен човек. Като го гледах, си мислех, че Гоги е роден за приятелска трапеза, за чистосърдечно веселие. Разбира се, той беше на служба, но знам, че не се оправяше добре със сметките и вечно дължеше пари на стопанина на ресторанта. Пък и можеше ли да бъде иначе, след като всяка вечер плащаше сметката ту на един, ту на друг посетител. Наистина тези разходи после се възстановяваха по различен път и в различно време, но въпреки това на горкия Гоги все не му стигаха парите. Написах „горкия“ и веднага спрях при тази неуместна дума. Не зная, но може би нямаше на света по-щастлив човек от Гоги. Във всеки случай на лицето му можеше да се прочете само радост от живота, освен ако не го помрачаваше скръбната вест за починал приятел или друга голяма печал. Той се опечаляваше само заради другите, за себе си не мислеше никога. Не знам, може би и мълвата, че работите му вървели добре, бе се появила само защото се държеше така, сякаш работите му наистина вървят добре. Може би… Откровено казано, обичах Гоги като брат. И не само аз. Отдавна бях забелязал, че самият Гоги ме привличаше повече от веселбите в неговия ресторант — той самият, сдържаните му думи и милите шеги.

И сега, когато въведох в ресторанта новите си приятели, ми се поиска да ни посрещне Гоги. Но той не бе в салона. Пък и ресторантът беше полупразен — изглежда, бяхме дошли твърде рано. Бяха заети само няколко маси и на една от тях седеше някаква компания. Познах ги веднага — Елизбар Каричашвили, Сандро Каридзе и Вахтанг Шалитури. Видяха ни. Елизбар стана и замаха с ръка, канейки ни на тяхната маса.

— Моят братовчед — каза Нано.

— Кой? — попитах.

— Елизбар.

— И аз го познавам — намеси се лазът.

Бях учуден, исках да попитам откъде го познава, но се сдържах, не попитах. Та нали за Нано сме близки приятели и аз би трябвало да зная с кого се познава той и с кого не.

— Откога си в Тбилиси? — попита го Нано.

— Този път ли? — уточни той. — Почти от месец. Идвал съм в този ресторант. Няколко пъти.

— И Гоги ли познаваш?

— С Гоги се познавам от шест години. Обикновено идвам при него. Гоги работеше тук от три-четири години. Значи, бяха се запознали другаде. Но къде? Съжалих, че не бях успял да го разпитам за всичко. Това бе толкова важно.

— Вижте, вижте кой идва! — възкликна Елизбар Каричашвили, когато се изравнихме с тяхната маса. — Няма да ви пусна, трябва да останете с нас. Сандро, Вахтанг, запознайте се: моята братовчедка Нано, моят приятел Арзнев Мускиа, лаз. С Ираклий се познавате… А това са моите приятели Сандро Каридзе и Вахтанг Шалитури. Сядайте, сядайте кой където му е удобно. Къде е Гоги, а? Казвах ли ви аз, че съм сънувал нещо? Сега ще се повеселим славно!

Елизбар Каричашвили измъкна от джоба си кърпа и я размаха, сякаш се готвеше да танцува кинтоури^[3].

Ние искахме да откажем.

— Ще седнем на онази маса — казах аз, — а после ще се присъединим към вас.

Лесно е да се каже, но трудно е да се изпълни. От Елизбар Каричашвили не е толкова лесно да се откачи човек. Навие ли си нещо на пръста, за нищо на света не се отказва от него. Нямаше как — приехме предложението му. Впрочем самият Елизбар ми беше симпатичен — добър момък, умен, общителен. Пък и със Сандро Каридзе можеше човек да поседи на една маса, сред грузинците той минаваше за рядко образован човек, странеше от освободителното движение, при това работеше като цензор. Той ми харесваше, въпреки че — зная го — не всички споделяха моите симпатии. Ако се опасявах от някого, това беше Вахтанг Шалитури. Знаех, че пийнеше ли, почваше да се заяжда. Той и трезвен беше трудно поносим, вечно се обиждаше за дреболии, беше мнителен и дребнав, нагрубяваше всички и се държеше просташки. Не исках гостите ми да попаднат в една компания с него, но беше вече късно.

В това време келнерите се стрелнаха към масата и почнаха да я зареждат отново. Запя и хорът. Винаги започваше с „Химн на лозата“ и свършваше също с него. Елизбар замълча и ни направи знак да слушаме. Той самият не умееше да пее, нямаше глас, но беше много музикален, съдеше за всяко изпълнение като познавач, вярно долавяше всички нюанси на изпълнението и обичаше грузинската народна музика. Бях забелязал, че тостовете, които произнасяше Елизбар в ресторанта на Гоги, бяха сякаш навяни от току-що отзвучалата песен, от нейния ритъм и настроение. А Сандро Каридзе имаше и глас, и слух и запееше ли хорът сълзите току потичаха по бузите му — своеобразна реакция наистина.

Помня, че веднъж Гоги го погледна и рече:

— Каква става тя, брате мой, денем си цензор, покорен на властите, държиш меч в ръцете си и убиваш ония, които теб искат да убият. А вечер идваш тука и оплакваш падналите от твоята ръка през деня, а? Не знам какво е това, може би някакъв особен садизъм…

Но при такива изявления Сандро Каридзе само махваше с ръка — един вид, какво разбираш ти от тези работи, да те пита човек…

Докато звуците на „Химна на лозата“ като дъга се преливаха над нас, докато Сандро Каридзе бършеше сълзите си, Елизбар Каричашвили бе потънал в себе си, заслушан в песента. А когато тя свърши, вдигна чашата.

— Аз ви поканих на тази маса — каза той. — И искам пръв да говоря. Искам да бъда домакин само за един тост, за да ви предложа програмата на нашата вечер, а после ще ви предам правата си. Тук са събрани хора, които имат какво да си кажат един на друг. Мисля — всички ще се съгласите с мен, — че не ни подобава един обикновен гуляй. Първият тост — за нашата среща — искам да вдигна аз. Искам да ви представя един на друг и да пия за здравето на всеки от вас. Но после ще вдигаме чашите поред. И всеки ще говори каквото иска. И тъй, аз ще бъда пръв, ще дам тон.

Елизбар Каричашвили говореше свободно и леко и всички внимателно го слушахме.

— Скъпи приятели — продължи той. — Имаме всичко, което е необходимо, за да прекараме щастливо тази вечер. Не само ястия и вино… Но и божествени песни… Сред нас е и една прекрасна дама, нашата Нано, чието присъствие прави всекиго от нас по-добър. Скоро ще дойде и Гоги… Да се веселим и нека всеки от нас открие пред приятелите си своята душа. Да бъде!

— Да бъде! Съгласни сме! — подхванаха всички.

Само Каридзе премълча.

— Не можеш без умуване — промърмори той. — И ти си един!… Хората искат сладко да си хапнат и да пийнат хубаво вино, дай им тази възможност — това е всичко, което е необходимо.

— Ти не се разпореждай! — възкликна Каричашвили. — Това не ти е цензурата. Ще се веселим, както си искаме, ние сме свободни!

Каридзе се усмихна, лапна една репичка и сочейки към устата си, поклати глава — на, виж, затворил съм си устата, трая си, само си трая, а ти говори, колкото ти душа иска.

Познавах тази странност на Каричашвили — на многолюдни церемониални вечери не го свърташе на мястото му, мълчеше и слушаше високопарните тостове с такъв вид, сякаш му беше неудобно заради говорещите. Но в приятелска среда беше неузнаваем, озаряваше го някаква вътрешна светлина и потокът на красноречието му се лееше неудържимо. Случваше се да почне да говори за страданията на човечеството, после стремително и остро ни довеждаше до някакъв неочакван извод, който караше всички да се замислят, след това със същата естественост и изящество, тостът му се завърташе около някого от присъствуващите и в края на краищата, пак се връщаше към началото — да не страда човекът. Някои недоумяваха защо са необходими такива дълги тостове, но това бяха хора, които се интересуваха повече от пиенето, отколкото от беседата. Пък и те самите нямаха дар слово. Такива хора обичат да се присъединяват към чуждите тостове, измънквайки една-две фрази. Според мен чувството за мярка никога не изменяше на Елизбар, освен след прекалено много чаши, но и тогава това, което говореше, не губеше обаянието си.

Елизбар и този път остана верен на себе си и пи първо за човешкото достойнство, за всекиго от нас, което за нашето познанство, разбира се, беше необходимо. Първа в неговия тост бе Нано, последен — лазът. Елизбар не сипеше пресилени похвали и не каза нищо излишно. Но говори прекрасно и завърши така:

— В съзнанието на човек, опиянен от водка, се вселява мрак, неговият език е уродлив и жесток. А съзнанието на човек, възбуден от виното, се изпълва със светлина, неговият език е език на любовта и красотата. Водката принизява, виното — прощава!

— Сега разбирам — прекъсна го Каридзе, — защо сутрин си толкова непоносим.

Но Елизбар си направи оглушки и продължи:

— Провидението ни е дарило с любов към виното, за да придобият мислите ни красота и благородство. То е предопределило трапезата за място, където да изявяваме себе си посредством искрени и непринудени размишления. Знаете, че грузинската трапеза прилича на грузинската песен: пеем с различен глас, но се обединяваме в хор. Така и нашето единомислие се ражда от противоречиви мнения — и няма на света по-възвишено единство!… Аз свърших, да пием за него!

Изглежда, Нано никога не бе виждала братовчед си в ролята на тамада и ораторският му дар я порази.

— Трябвало е да станеш адвокат — каза тя. — А си избрал провинциалната сцена.

— Грузинската сцена, Нано — поправи я Елизбар.

— Да, разбира се, прав си, грузинската, — подзе Нано. — Но колко красиво говориш!

— Красотата и очарованието навярно са присъщи на вашия род — усмихнато каза Вахтанг Шалитури, обръщайки се към Нано, — разбрах го и когато чух Елизбар, и когато ви видях.

Чукнахме се пак. Поде се тих разговор, а хорът запя кахетинско „Мравалжамиери“. Елизбар както винаги стихна, а Каридзе както винаги измъкна носната си кърпичка. Навярно беше ги сприятелила болезнената им любов към музиката — единственото според мен, което можеше да ги събере. Ние също слушахме мълчаливо, но после, както обикновено се случва на всяка трапеза, някой наруши мълчанието и беседата потече отново.

— Кажете, Нано — обърна се към нея Шалитури, — защо никога по-рано не съм ви виждал? Вие живеете в Тифлис, нали?

Смая ме разпуснатият тон на Шалитури. Той се обърна към Нано по име, без да прибави „ваша милост“ или „госпожо“. Забелязах, че и Нано беше засегната.

— Живея на различни места, батоно Вахтанг — отвърна тя. Но най-често в Тифлис. Нима е задължително да ме забележите?

— Но аз съм адютант на военния комендант! — Шалитури не откъсваше очи от нея. — Всички ме познават и аз познавам всички… Как съм могъл да не ви видя?

— Какво щастие за нас, че още не са те направили комендант! — изплува от своите музикални дълбочини Каридзе. Шалитури бегло го погледна и се извърна:

— Я го вижте, същинска кукувичка от стенен часовник! Изскочи, каже „ку-ку“ и пак се скрие.

Това сравнение толкова развесели Елизбар, че той се откъсна за момент от музиката и гръмогласно се разсмя, но после пак се превърна в слух. Нано протегна ръка, взе от фруктиерата ябълка, и започна да й бели кората с нож. А Арзнев Мускиа втренчено погледна Шалитури, после отмести поглед и сви рамене. Нано нещо не можа да се справи с ябълката, изглежда, беше й се случил изхабен нож, престана да я бели и извика:

— Лаз, помогни ми! Не виждаш ли как се измъчвам?

— Дай, аз ще ти помогна! — Шалитури почна да дърпа ябълката от ръката на Нано.

Това вече беше наглост.

— Простете, госпожа Нано, не съм свикнал с дамско общество и мога да сбъркам — рече лазът, присвивайки очи, като същевременно едва забележимо се изчерви.

Нано отблъсна ръката на Шалитури и предаде ябълката и ножа на Арзнев Мускиа.

— Вахтанг, на колко си години? — попитах Шалитури, като исках да му намекна, че би трябвало да се — държи прилично поне защото е по-млад от другите.

Шалитури прекара с пръст линия от мен към Лаза и Нано и рече:

— По-млад съм от вас май с десетина години. — Високо и самодоволно се засмя.

Разбирах, че именно ние тримата бяхме предизвикали раздразнението на Шалитури и той се стараеше да ни засегне.

— Че той бил съвсем зелен! — произнесе Каридзе.

— Мисля, че разликата е по-голяма, батоно Вахтанг! — каза Нано. — Аз съм на трийсет и шест години.

Сандро Каридзе я погледна изумено.

— Вие сте на двайсет и пет — уверено каза Арзнев Мускиа. — Повече никой не би ви дал.

Бях съгласен с него, прав е — Нано наистина е на двайсет и пет.

Шалитури не млъкваше.

— Жената си е жена — заяви той. — Ако й е остър езикът, дори да ти са мръсни ръцете, тя пак ще поиска ти да й обелиш ябълката.

Арзнев Мускиа не отрони нито звук. Останалите също. Хорът свърши „Мравалжамиери“. Но мълчанието продължи. Изведнъж Елизбар скочи от мястото си и като напълни чашите, извика:

— Господа! Тази песен се е родила, за да донесе на хората покой и умиротворение. На нашата маса сега като че става обратното. Но аз не искам да се примиря и въпреки всичко ще пия за любовта. Тази любов, за която пеят в кахетинското „Мравалжамиери“ и която е в състояние да възкреси от руините онова, което е разрушено от враждата и злото!

И пресуши чашата си.

— Това, което е разрушено с вражда и злоба, може да се възстанови само с вражда и злоба! И с нищо друго! — високо заяви Шалитури. — Така се пее и в кахетинското „Мравалжамиери“: за да не ни победи врагът!… Който има уши, да чуе.

И той си наля вино.

— Не — намеси се Сандро Каридзе. — Там първо се пее за любовта, и чак тогава идват думите, които ти каза. Любовта е първото условие за победа над врага. И думите, и музиката са се създавали в течение на хилядолетия и затова не може да има различно тълкуване.

Слушах го с огромно удоволствие. Трябва да кажа, че Сандро Каридзе имаше два маниера на общуване, като два вида облекло — единият всекидневен, обикновено разговорен, другият, ако мога така да се изразя, полемично-ораторски. Във всекидневната му реч имаше малко хумор и много цинизъм. Това му даваше възможност да бъбри с когото си иска и за каквото си иска, да иронизира на всякакви теми — дори за идиотизма на царския режим или за житейските неправди. Той говореше с такава неуловима зашифрованост, че самият цар Соломон не би могъл да разбере какво цели с приказките си. Но в полемичния му език всичко беше открито и логично. Мисля, че в служебните разговори би трябвало да се изразява по този начин, ако, разбира се, службата му изискваше разговори. Общо взето той беше много предпазлив, навярно се страхуваше да не навреди на кариерата си, но понякога избухваше — тия редки експлозии, трябва да му се признае, бяха много ярки и сега почувствувах приближаването на подобна експлозия. Затова не откъсвах очи от него.

— Струва ми се, че господин Сандро е близо до истината — каза Нано.

— Аз също не съм против любовта и доброто — каза Шалитури, обръщайки се към Нано. — Особено когато за тях се пее в кахетинското „Мравалжамиери“. Исках само да кажа, че възвръщането на отнетото и възстановяването на разрушеното изискват жестокост и смърт, изискват унищожаване на врага. А това е по силите само на омразата, не на любовта. На омразата!

Всички се объркаха от неговата настойчивост. Настъпи тишина и в тази тишина отчетливо прозвуча нечий глас:

— Това е по силите само на любовта!

Това беше гласът на Гоги, който се бе приближил към нашата маса.

— Какво й е по силите? — попита Шалитури.

— Дори такава омраза — отвърна Гоги и се обърна към всички ни.

— Добър вечер, приятели! Добър вечер, госпожо! С ваше разрешение се присъединявам към вас.

Забелязах, че Нано го гледаше много учудено и като му кимна леко, тихо каза:

— Господи! Не виждам ли всичко това насън… Тя се засмя, но в същото време пак се разнесе резкият глас на Шалитури:

— Всичко това ми напомня налудничавите идеи на блажения Тадеоз.

— Тадеоз? — попита Нано с прекалено оживление, стараейки се да не гледа към Гоги. — Кой е той? Никога не съм чувала… В коя епоха е живял?

Въпросите на Нано предизвикаха гръмкия смях на Шалитури и Елизбар.

— Разбираш ли, Нано — обясни й Елизбар — Тадеоз е гуверньорът на Вахтанг. Фамилното му име е Сахелашвили. Казват, че е бил монах. Дали са го изгонили от манастира, или сам го е напуснал — не знам. После бил учител, но не се задържал дълго и в гимназията, изгонили го и оттам, това е чиста истина, видях го с очите си, затова станал гуверньор. Скитал от къща на къща, докато съдбата не го наказала с един такъв нехранимайко като Вахтанг. Тогава Тадеоз разбрал, че хвърля семена в неблагодарна почва и избягал. Разправят, че сега ходел по селата и продавал книги.

— Вече не продава — каза Шалитури. — Смята, че развратът е проникнал и в книгите. Намерил си е нова работа. Живее в Тианети, броди по горите и ашладисва диви ябълки и круши. Ако реколтата е добра, свинете я изяждат.

— Но аз не разбирам — попита Елизбар, — какво може да проникне в една книга, ако тя е минала през ръцете на Сандро Каридзе?

— Аз се занимавам с изящната словесност, Елизбар — отвърна Каридзе. — Старая се според силите си да не я завладеят невежи и властолюбци. Убеден съм, че усилията ми допринасят за разцвета на родината. А прекрасните творения, зная, не са подвластни на цензурата. Тя не е в състояние да угаси ослепителното сияние на техните багри. Но съществува и един мъртвешки, мътен цвят, разбойническият цвят на бездарността. Аз се боря с този цвят, скъпи мой Елизбар!

— Горкият Тадеоз, изглежда, е добър човек — неочаквано се обади Арзнев Мускиа.

— Много! — подхвана Каричашвили. — Забележителен човек!

— Не, обясни ми все пак — обърна се Шалитури към Гоги, — как така любовта може да породи омраза?

— Ще ти отговоря — каза Гоги. — Но по-напред ти ми обясни как омразата може да спаси от разрушение?

— Как може ли? — попита Шалитури. — Ами че много просто. Кажи ми как ние, грузинците, сме довлекли смъртните си тела до наши дни? Нима дедите ни са срещали врага с отбрани ястия?… Да речем, идва враг превзема с пристъп нашите крепости и след победата изколва всички, които не му се подчиняват… Врагът понякога идва като приятел, вмъква се в душите ни, а после, като ни смачка, провъзгласява, че вече сме му в ръцете и трябва да бъдем кротки като божи кравички. И какво, да мълчим, да се примирим със съдбата си ли? А?! А врагът раздава карамелчета на страхливците и предателите, на онези, които са продали родния си брат, свободния са превърнали в роб, продали са душите си на дявола, забравили са родния си език и са плюли върху гробовете на прадедите…

Вахтанг Шалитури скочи, кръвта нахлу в лицето му, той стисна юмруци.

— Който и да е този враг, чужд или свой, коли го, пали го, в миша дупка го натикай, в капан, трови го, убивай го!… Лъжата, предателството — всичко е оправдано! Всичко е справедливо!

Той се запъна и замълча, сякаш бе изчерпал натрупания от дълго време запас от злоба, и на душата му бе олекнало. Седна на мястото си и потри ръце, сякаш му стана неудобно, че бе избухнал така.

— Добро или лошо — продължи той по-спокойно, — твоето си е твое. Той идва и разрушава всичко… Врагът! Той иска да те довърши… А ти го срещни с добро, дай му любовта си, прости му всичко… Нима това, което е разрушил, само ще възкръсне от пепелта? Не! Никога! Трябва да мразим, да убиваме и да изтребваме дотогава, докато врагът не разбере, че тук няма да го огрее, докато не се пръждоса по дяволите. Само така можем да се спасим. С омраза! С жертви! А вие искате да стърчим и да пеем: любовта ще ни спаси… Трябва да сте изпълнени с омраза, ако обичате свободата, ако искате да доживеете времето, когато ще можете да възстановявате разрушеното. Трябва да мразим!… Пък после с удоволствие ще пия и за любовта — всичко да си е на мястото!

Възцари, се мълчание. Не че думите на Вахтанг ни бяха смаяли с нещо ново. По онова време се срещаха хора с крайни възгледи, особено сред патриотично настроената младеж. Шалитури не бе казал нищо оригинално. Своеобразен беше може би само злобният му, злъчен темперамент.

— Вахтанг — надигна се Каричашвили, — ти не си бил за адютант, ами за терорист. Дошъл е моментът… Макар че съм ти го казвал и по-рано. И освен това…

— Почакай, Елизбар, остави аз да му кажа — прекъсна го Гоги.

— Моля, имаш думата. Виждате ли, какъв тамада съм, на всички отстъпвам — засмя се Елизбар. — Говори, Гоги!

— Ти каза — започна Гоги, — че нашите деди и бащи са срещали врага на нож? Прав си, почти винаги е било така. Но сега не е така. Къде е изчезнало всичко това, можеш ли да кажеш? Защо не воюват днешните грузинци, бащите и дедите на бъдещите поколения? Защо не убиват, защо са кротки като божи кравички?

— Изродил се е народът — отвърна Шалитури. — Продал се е за карамелчета и за дрънкалки.

— Не е толкова просто всичко, батоно Вахтанг — намеси се Нано. — Не е толкова просто, колкото ви се струва. Какво е станало с народа? Какво качество е загубил според вас?

— Вече казах — омразата.

— Не, не омразата! — възкликна Нано. — Любовта е загубил! Любовта към свободата, към родината, към държавата!

— Как благоволихте да се изразите, госпожа Нано? — Сандро Каридзе смръщи чело и с интерес погледна към Нано.

— Нима не трябва да се говори така? — засмя се Каричашвили. — Цензурата ли забранява?

Каридзе се замисли, почуквайки с пръст по масата.

Очевидно и Гоги не очакваше, че тази дама споделя неговите възгледи. Той погледна Нано някак странно, сякаш нещо ги свързваше, сякаш имаха тайна, която криеха.

Изглежда, Арзнев Мускиа също бе въвлечен в тази тайна. Той ту местеше поглед от Нано към Гоги, ту се вторачваше в плетените бутилки цоцхали и се стараеше да не вдига очи. Имах чувството, че нещо свързва лаза, Нано и Гоги.

Какво ли биха могли да крият?

— Засега още не всичко е ясно — възползува се от мълчанието Арзнев Мускиа.

От думите му Гоги дойде на себе си, сякаш слезе от небето на земята, и хвърли въпросителен поглед към лаза.

— Ще се опитам да обясня — каза Гоги, връщайки се към прекъснатата си мисъл. — Когато човек убива друг човек, за това трябва да има причина, нали? Грабителят убива заради плячката, ясно. Грузинец, който служи във войската на царя, шаха или султана, убива, защото е верен на клетвата си или мечтае за повишение, за награда. По същество и той в края на краищата убива заради плячка, за да бъде богат след време, но не признава пред себе си тази истина. Нещо повече — той се смята за човек, тъй като прикрива зверството си с човешки мотиви. А в действителност има друга цел… Но да се върнем към това, с което започнахме… И тъй, врагът идва в твоята земя, потъпква създаваните с векове устои на живота ти, осквернява вярата ти, взема в плен и прогонва през девет земи в десета твои съплеменници и не мисли да си отива… Разбира се, ти трябва да убиеш врага, но да го убиеш не защото го мразиш, а защото ти е отнел това, което обичаш. Любовта, а не омразата — разберете! — диктува мъжеството в боя и готовността да умреш за свободата. Но ние сме се отучили да се държим така, както диктува любовта. Защо? Госпожа Нано каза истината — ние сме изгубили любовта към свободата, родината, държавата. И аз не знам ще можем ли да си върнем това, което сме загубили, ако колим и убиваме. Има на света и други, по-човечни пътища. Култът към клането може да доведе само до клане. Той противоречи дори на здравия разум, защото насилието е способно да посее само насилие. Вярно, това е вече друга тема. Но „разрушеното от враждата ще бъде възстановено от любовта“^[4]. Смятам, че това е истина и пия за нея.

При тези думи Гоги поднесе чашата към устните си.

— Почакай, Гоги! — възкликна Елизбар. — За това трябва да се пие с ритони. Ако останем трезви, беседата ни няма да има добър край.

И той протегна към Гоги налят догоре ритон.

— И на мен дайте! — каза Нано. — Весело ми е. Дайте ми вино и цигара. Аз също искам да говоря. Налей ми, лаз!

— Ритон ли? — учуди се Каричашвили.

— Ритон!

Ами ако се напиеш и почнеш да плачеш? — казах аз.

— Все едно! — през смях отвърна Нано.

Арзнев Мускиа взе ритона на Нано и почна да налива вино. Шалитури се обърна към Каричашвили и тихо, но съвсем отчетливо каза:

— Професионално налива! Да не е бил келнер?

— Съвсем не, ваше благородие — отвърна лазът спокойно.

— Сиятелство! — поправи го Шалитури.

— Нима? — рече лазът и сложи пред Нано пълния ритон.

Всички бяха потиснати и объркани. Всички разбираха, че всяка дума, от която и да било страна, можеше да предизвика скандал, но не биваше и да се премълчи — та Шалитури вече втори път оскърбяваше гостенина… Мълчанието можеше да мине за одобрение… Не зная какво би излязло от всичко това, ако отново не беше запял хорът. Да, „Чона“ ни дойде на помощ, донесе ни успокоение и ни даде възможност да помислим. Само Каричашвили успя да каже:

— Бих искал да зная, Вахтанг Шалитури, какво разпалва в тебе такава злоба?

— Пропуснали са да го повишат — небрежно подхвърли Каридзе.

Шалитури мълчеше, напрегнато и горделиво се усмихваше като победител. А гласът на Саминашвили звънтеше и се лееше: „Деди, чонас могахсенеб…“^[5] Нано притихна, но не заради песента. Очевидно мислеше как да постъпи и какво би могло да се случи след наглото предизвикателство на Шалитури. А аз вече знаех какво да правя и щом свърши песента, вдигнах ритона.

— Аз ще започна, а моят тост предлагам да го завърши Нано — казах. — Тя е жена, тя най-добре ще съедини в един възел всичко, което говорим за любовта. Нека ми простят Сандро и Арзнев, че ги изпреварих. Но не искам да мълча, защото аз доведох тук гостите. И за тяхното настроение отговарям аз. За нанесеното оскърбление — също. Затова, Арзнев Мускиа, приеми моите извинения… Сам виждаш какво става! Срещнахме се под тия сводове, говорим за божествени и възвишени неща, прекланяме се пред доброто и се обичаме един друг. Но лоша дума престъпи нашия праг и легна като барут под фундамента на нашето здание, за да взриви онова единство на отношения и чувства, което ни е завещано от прадедите. Да, дойде като враг… И какво, заради него трябва да забравим за любовта, за онова, което е за нас светая светих? Да се въоръжим с омраза и да се изтребваме един друг ли? Не, не сме съгласни с това. Ще обявим безкръвна война и ще противопоставим на злото великодушие. От тези изпитания нашата любов само ще се закали, ние ще се издигнем още по-високо и от тази висота ще разберем как трябва да се държим! Ще помним: разрушеното от враждата ще бъде възстановено от любовта! Ще докажем на какво е способна враждата и на какво — любовта! Вдигни чаша, Арзнев Мускиа, приветствувам те! Да живееш, значи да издържиш!

Струваше ми се, че съм направил всичко възможно, за да обуздая Шалитури и да успокоя лаза. Не зная какво още би могло да се каже.

— Не съм напълно съгласен с теб, Ираклий! — надигна се Арзнев Мускиа. — В действителност всичко, разбира се, е по-сложно. Животът на малките народи не е лек, това ни е добре известно. И хората се мятат насам-натам, търсят изход и не го намират. Оттук почва озлоблението. А човек, престанал да се владее, лесно може да сбърка, нали така? Но ние, грузинците, трябва да го разберем, какъвто и да е той, свой или чужд, да го разберем и да му простим, да му дадем време да помисли. Батоно Вахтанг каза нещо излишно, а аз не можах да приема думите му на шега, но все едно — вече му простих и се надявам, че няма да прехвърляме вината един върху друг.

— А ако не беше ми простил — прекъсна го Шалитури, — какво щеше да направиш, а?

— Зависи какво щяхте да ми предложите вие, батоно — след кратка пауза отвърна лазът.

— Ами ако ви предложех дуел? — каза Шалитури и се разсмя високо.

— Не бих го приел. Това би било безсъвестно от моя страна.

— Така ли? Че защо? — с язвителна усмивка попита Шалитури.

Арзнев Мускиа не отговори. Всички мълчаха, очаквайки да се разрази буря. Хората от съседните маси наостриха уши. Лазът огледа салона, обърна се към Гоги, погледна го в очите и сякаш прочел в тях отговор на някакъв свой въпрос, бавно се надигна от стола си и каза на Нано:

— Нано, простете ми. Необходимо е… Тук няма да се случи нищо, повярвайте ми, но въпреки това простете… И вие също, Сандро батоно! — Арзнев Мускиа се обърна към Шалитури: — Това би било безсъвестно от моя страна, защото предимствата ми пред вас са твърде големи.

Понечих да скоча от страх, че ще трябва да ги разтървавам, но Гоги сложи ръка на коляното ми.

— Седни, Ираклий — каза тихо той.

Обърках се, защото не разбирах какво би могло да се случи сега. Изглежда, освен Арзнев Мускиа никой нямаше представа за това. Във всеки случай Нано беше побеляла като платно, Каричашвили се опитваше да каже нещо, но преглъщаше думите си от страх да не утежни още повече положението. А Каридзе се обърна към вратата, сякаш се готвеше да побегне.

Вахтанг Шалитури грабна една чаша с вино.

— Искам да се убедя във вашето преимущество. — С тези думи той плисна чашата към лицето на лаза, но лазът ловко отскочи настрана и виното само напръска ръкава му.

— Е, убеждавайте ме, чакам — повтори Шалитури.

Арзнев Мускиа поклати глава, после извади от джоба си пистолет и го подаде на Гоги.

— Трябва да улучиш, иначе ще повредиш тавана.

Нано сподави вика си и затисна с ръце ушите си. Гоги се отдръпна заедно със стола и взе пистолета.

— Е-ех! — възкликна той. — Да живееш, значи да издържиш! Така, струва ми се, го рече Ираклий.

— Хоп! — Лазът му даде знак и след миг празната чаша от ръцете му се стрелна към тавана.

— В същия миг се чу изстрел и парчетата от чашата с глух звън се посипаха по пода. Гоги поднесе пистолета към устните си, духна дима, целуна дулото и каза:

— Откъде ли тоя човек си намира такова оръжие? Хич не се целиш, само намира целта, господ да го благослови!

— Добър ли е пистолетът? — обади се Арзнев Мускиа.

— Ти по-добре знаеш!

— Тогава нека бъде твой.

— Гоги внимателно погледна лаза и когато очите им се срещнаха, лицето му засия от радост. Той пъхна пистолета в джоба си.

— Нека се намира. Ако потрябва, ще тръгнем от град на град и ще стреляме чаши.

— Само да даде господ! — отвърна лазът. — Ще запаля на свети Георгий Илотски свещ, висока колкото тебе.

Цареше гробна тишина.

— Как стреляте, батоно Гоги! — изумено каза Нано.

— Ами! И по-добре може. Хвърляш нагоре монета от десет копейки и тя не се връща… Лазът улучва девет пъти от десет!

Колкото и да е странно, изстрелът намали напрежението, а разговорът между Нано и Гоги би могъл да върне беседата в спокойно русло.

— Ей, сядай, какво си застинал като истукан! — шеговито подвикна Каричашвили на Шалитури.

Но той продължаваше да стои.

— Мълчи по-добре — отвърна Шалитури и се обърна към Гоги: — На кого е притрябвало вашето умение?… Ако се стигне до нещо сериозно… Вие само фокуси можете да правите, като клоуни… Хвани единия, удари другия. А иначе…

— Какво иначе? — попита Гоги.

— А иначе за какво ви бива? Да ухажвате жените? За това не трябват нито пушки, нито топове. Каква полза има от вашата стрелба, ако ще и пет пъти по-добре да стреляте? Защо ви е това?

Шалитури високо се разсмя.

— За какво ни бива — сухо каза Гоги, — това тебе, млади човече, не те засяга. Бива ни поне да стреснем един такъв нахалник като тебе.

— Вие си мислите, че съм се изплашил, а? — Шалитури пак бе обзет от бяс. — Работата съвсем не е там. Да допуснем, че се дуелираме… От мен пощада не чакайте! А вие, баби такива, няма да стреляте в мене! Това не ме удовлетворява. Нека никой не си мисли, че Вахтанг Шалитури се страхува от смъртта. Гледайте!

Той извади от джоба си револвер, изпразни го — изсипа на масата патроните и започна да ги брои:

— Енки, бенки, сикни, са, енки, бенки, сикни — вън!

Патрона, на който според правилата на играта се падна жребият, Шалитури пъхна обратно в револвера. После вдигна спусъка и обходи с поглед всички седящи на масата.

Не можах да разбера какво е замислил, пък и другите също го гледаха с недоумение. Само Елизбар Каричашвили добре знаеше на какъв номер е способен неговият приятел. Той стисна ръката на Шалитури, хванала револвера.

— Хайде, стига! — каза раздразнено Елизбар. — Някой път тази игра ще свърши зле! Търсиш си белята… Ако искаш да си простреляш главата, излез в градината, там няма никой, тиха вечер, лек ветрец, дърветата шумолят…

Шалитури грубо отблъсна Каричашвили и удари с длан по барабана на револвера; цилиндърът се завъртя и в този момент той опря дулото до слепоочието си и натисна спусъка… Изстрел не последва, револверът кихна, барабанът спря да се върти. Шалитури скри револвера, отпусна се на масата и припряно започна да яде.

Седяхме, без да помръднем. После Каридзе скочи, издигна ръце към небето и простена:

— Нещастна Грузийо, накъде отиваш?!

И пак седна на мястото си.

— Не разбирам какво стана? — попита Нано. — Обяснете ми, за бога!

Тя не можеше да повярва, че човешкият живот струва толкова евтино.

— Нищо особено не е станало — отвърна Елизбар. — Просто на света можеше да има един идиот по-малко.

Нано пребледня.

Арзнев Мускиа се вторачи в масата, замачка с пръсти покривката.

— Какво искаше да докажеш с тази детинска фукня? — обърна се Гоги към Шалитури. — Защо ти трябваше?

— Така! — промърмори Шалитури, продължавайки да яде.

Нано постепенно се съвземаше. Отпи глътка лимонада и каза:

— И всичко заради това, че не знаем защо живеем и защо умираме.

— Съгласен съм с вас — отзова се Шалитури.

Нано се обърна към Гоги:

— А жена може ли да се научи да стреля така?

— Може — отвърна Гоги. — По метода на три хиляди и петстотинте патрона.

— В какво се състои той? — заинтересува се Сандро Каридзе.

— Състои се от няколко операции: първо неподвижен човек трябва да изстреля хиляда и петстотин патрона по неподвижна цел. После — петстотин патрона неподвижен по движеща се цел. След това пак петстотин — движещ се човек по неподвижна цел и накрая последните хиляда — движещ се човек по движеща се цел.

— Колко време е необходимо за това? — заинтересува се Нано.

— От две седмици до месец, според способностите.

— Лаз, научи ме, а? — помоли се Нано. — Не, обещай ми пред всички.

Арзнев Мускиа се усмихна в отговор.

— Още не съм завършил тоста си.

— Внимание! — изкрещя Сандро.

— Когато ви слушах — каза Арзнев Мускиа, — знаех, че сте прави. Да, това, което е потъпкано от злото, може да се възроди само чрез добро. Но ние двамата — и Гоги, и аз — пуснахме тук враждата. Нека ми прости уважаемият Вахтанг и ако не ме отблъсне, бих му предложил дружбата си от все сърце. И без това всичко започна от любов, от нашата любов към пировете и веселите беседи… И може би няма да наречем зло онова, което любовта ни накара да направим. Но знае ли човек кога направеното от него добро ще се превърне в зло? Колко примера може да си спомни всеки?… Пред очите ти се върши зло, ти не можеш да се стърпиш, хвърляш се на помощ, както ти заповядва сърцето. Но употребяваш сила, отговаряш на насилието с насилие. Искаш да спасиш човека, а в същност спомагаш за неговата гибел. Дори само един зле възпитан човек — иначе не лош човек! — донася толкова насилие на света!… А в наше време петдесет на сто от хората са такива. И този, когото си спасил, е такъв. А онзи, когото си наказал в името на доброто, да не би да стане ангел? Струва ти се, че любовта ти е възстановила разрушеното. И понякога наистина е така. Но прилагайки насилие спрямо злосторника, не го ли правиш нещастен? И възстановявайки едно здание, не изпепеляваш ли в същото време съседното? Нека каже някой от вас, какво да прави рабът божий, как да постъпва?

„Навярно очите и лицето му са такива, когато е болен“ — помислих си, вгледан в Арзнев Мускиа.

— Признавам, отдавна не съм се намесвал в чужда беда. Загубих вяра в доброто. Но днес не постъпих така, както се бях зарекъл, може би защото бях лично засегнат. Тъкмо от своето, от личното започва гибелта на човека. И аз моля провидението да ми върне вярата, вярата в това, че… че разрушеното от враждата ще бъде възстановено от любовта. Е-ех, имах я някога!

Лазът на един дъх пресуши чашата си.

— Дълго говорих. Търпелив народ сте вие, тифлисците!

— Че това дълго ли е? Ще разбереш какво значи дълго, като почне Сандро — усмихнато каза Каричашвили, доволен, че всичко се уреди и се върна спокойната атмосфера. — Сандро знае колкото си щеш чужди думи и ще говори, докато не свърши целият му запас. Тогава да ни съжали човек, а твоят тост беше и кратък, и скромен, и умен.

Хорът подхвана „Черният дрозд“. Келнерите донесоха нови ястия и започнаха да ги нареждат на масата. Имахме нужда от пауза, която да намали нервното напрежение. Не се гледахме, всеки искаше да се абстрахира от другите и да потъне в себе си. Междувременно в ресторанта бяха надошли много хора, само две сепарета още оставаха празни. — А в салона нямаше нито една свободна маса. Но тази вечер Гоги нито веднъж не стана да посрещне някого, очевидно това, което ставаше на масата ни, го бе приковало към нас.

„Черният дрозд“ бе към края си, когато лакеят, запъхтян от напрежение, се приближи към нас с огромен поднос, отрупан с бутилки и плодове.

— Кой го изпрати? — попита Гоги.

— Симоника Годабрелидзе подарява това на вашата маса батоно Георгий — отговори лакеят, — виното за мъжете, шампанското на госпожата за търпението й — така поръча да ви кажа. На Кето даде една рубла, задето прибра парчетата от чашата, и на мене рубла за този поднос. Да сподоби бог щедрите люде с повече пари, а на моята челяд да праща повече щедри люде!

— А-а-а! Симоника! — извика Елизбар Каричашвили и изпрати към салона въздушна целувка. — Евтино искаш да се отървеш!

Друг келнер донесе малка масичка и те сложиха на нея всичко от подноса. После и двамата пиха за наше здраве и си отидоха.

Тогава Сандро Каридзе вдигна чаша. Всички стихнахме.

— Навярно нищо на света не зависи така тясно едно от друго — каза той — както нравствеността на отделната личност от съдбата на нейната нация, нравствеността на отделния гражданин от достойнствата и недостатъците на неговата държава. И обратно… Те са така слети, че не знаеш кое от кое произлиза…

— Като кокошката и яйцето, нали? — засмя се Каричашвили. — Вахтанг, стига си се сърдил и кажи кое е било по-напред — яйцето или кокошката?

— Моят портиер, дидубиецът Арчил, казва, че пръв е бил петелът — каза Гоги.

— Прав е, така е било в действителност — каза през смях Арзнев Мускиа, — но да не пречим на господин Сандро, той говори толкова интересно.

Шалитури беше мрачен и сякаш не разбираше защо все още седи между нас.

— Какво наричаме нравственост? — продължи Каридзе. — Мисля, че нравствеността е онази вътрешна сила, с помощта на която личността управлява поведението си, подчинява го на някакви норми, регулира го, тъй да се каже… Във всеки случай, съчетава своите желания с интересите на своя народ, на своята държава…

— Регулира ги и ги управлява в съответствие със своята нравственост, така ли?… — Този път аз прекъснах Каридзе.

— Прав си, Ираклий, тъкмо така е — отвърна той и продължи: — Един малък народ не може да създаде своя държава, ако тази държава не е необходима на човечеството или поне на една значителна част от него. Затова всяка държава има свое международно и историческо предназначение, своя функция, тъй да се каже…

— Това не е всичко — пак се намеси Елизбар Каричашвили. — Първо трябва да възникне историческа необходимост от тази функция. Освен това на народа, който се нагърбва с една или друга мисия, са му необходими талант, енергия, воля за борба и победа.

— Разбира се, Елизбар, — продължи Каридзе. — Тогава да започнем със следното… Виж какво излиза. В някаква област на земното кълбо, да речем, в Закавказието, възниква потребност, а следователно и историческа необходимост от създаване на държава. Възниква, независимо от това кой населява тази част от сушата. А сме я населявали ние, грузинците, и ние сме осъществили тази необходимост — създали сме държава. Фундаментът на християнската държава Грузия е бил положен благодарение на това, че сме се нагърбили с ролята на крайна крепост на християнската цивилизация на Изтока. От друга страна, за Персия и Византия ние сме били онази сила, която е задържала напора на скитническите племена от север, устремени на юг. В същото време създаването на държавата е внесло ред и стабилност в нашия живот. По грузинската земя минават и се кръстосват важни търговски пътища, развива се националната икономика, която придобива значителна тежест в азиатската търговия. Но за да се изпълни жребият, който ни е бил отреден в световната история, ние сме били принудени постоянно да отблъскваме нападенията на врага, да водим непрекъснати войни и затова нашата държава се е формирала като военна държава. Отделната личност отразява функцията на държавата, осъществява нейната мисия — отблъскването на врага. Войната станала за човека основно занятие, ежедневие, живот. Казвам — живот! Животът — това е процес на добиване на духовна и материална храна, а нравствеността е силата, която организира този процес. Сполуките и бедите на гражданина са в пряка зависимост от бедите и успехите на държавата. Да желаеш нещо за държавата, значи да го желаещ за себе си. Оттук възниква и с течение на времето се утвърждава моралният принцип: първо аз давам на народа и държавата всичко, което имам, и чак тогава вземам от тях толкова, колкото успея да откъсна или колкото ми дадат или подхвърлят. Разбира се, от гледна точка на висшата справедливост подобен принцип няма никаква стойност, но тогавашното човечество се е намирало на това ниво и е имало своя представа за справедливостта. Тъй или иначе, този нравствен принцип е породен от функцията на нашата държава, а формираната през вековете нравственост на свой ред подкрепя и съхранява държавата. Говоря за това, което нашата нация впоследствие е загубила. Госпожа Нано каза светата истина — ние сме изгубили любовта си към свободата, към родината, към държавата… Изгубили сме тези устои на нравствеността, за които, скъпи мой Елизбар, аз говорих толкова дълго и при това с чуждици. А тостът ми ще бъде кратък. Гоги е прав. Когато нашите прадеди са побеждавали чужденците, водела ги е любовта. Тогава грузинците, както и други народи със сходна историческа съдба, са имали във фундамента на живота си любовта. Любовта е способна всичко да възстанови и всичко да излекува. Пия за тази любов!

Сандро Каридзе допря чашата до устните си и бавно, на пресекулки, я изпи.

Всички го слушахме с увлечение.

— Много важно е — казах аз, — че в онези времена в основата на живота е била любовта. Не се смятам за познавач на изкуството, не се наемам да твърдя категорично, но според мен най-прекрасното в грузинската музика, в литературата, в народната поезия, всичко, което обичаме, се е появило именно тогава. И в него лъжата никога не е побеждавала, насилието никога не е било издигано на пиедестал. Великодушието и самопожертвованието са плътта и кръвта на нашето изкуство.

— Вземи дори днешното „Мравалжамиери“ — подкрепи ме Гоги. — И думите, и музиката са създадени тъкмо по това време.

В този момент са обади Нано.

— Думите и мелодията на този химн — каза тя — утвърждават: унищоженото от вражда не може да се възроди без вражда и омраза… И тук, Вахтанг, разбира се, е прав. Но при едно условие — че омразата е породена от любов, а не от завист, егоизъм, алчност, властолюбие или от други низки стремежи.

— Ако е така — обади се Шалитури, — тогава защо трябваше да се разбиват чаши в моята глава?

Всички си дадохме вид, че във възвръщането на Шалитури към общия разговор нямаше нищо неочаквано. Пък и репликата му прозвуча съвсем безобидно и размекнато.

В това време Арзнев Мускиа заговори, като гледаше към Нано:

— Спомних си една басня, тя не е наша. Лъвът е смъртно ранен, от гърдите му блика кръв, а наоколо тържествува глутница чакали, радват се, че лъвът ще умре и трупът му ще стане тяхна плячка. Лъвът не може да изтърпи ликуването им и с последни сили връхлита върху тях, разкъсва ги на парчета. Чакалската кръв на локви се стича в краката му. Изнемогналият от дългата борба лъв се хвърля в тази кървава локва и кръвта на враговете и завистниците го изцелява, връща го към живота. Така е казано в баснята. — Арзнев Мускиа за миг замълча. — Всички знаете грузинското стихотворение „Орел“. Велик човек го е написал, Важа Пшавела, най-великият съвременен грузинец според мене. На него не му е дошло наум да изцери ранения орел с кръвта на враните. Защото такъв завършек би бил призив към насилие и мъст. А той не е искал, не е могъл. И за пръв път, и за стотен да четеш това стихотворение, чувството винаги е едно и също — любов към орела. Любов към слабия, към обречения — към това зове поетът. Бог щедро го е дарил с тази дарба — да разбира, да съчувствува. А щом неговото чувство се предава и на нас, значи, той ни вярва. Вярва, че и твоите постъпки вече ще бъдат породени от любовта и затова не поучава, не наставлява, не принуждава. Навярно е така във всички велики творения, само че аз не съм мислил за всички.

— Не, мислил си — разпалено каза Нано. — И дълбоко си вникнал във всичко, за което се говори там.

— Всичко това е прекрасно — заяви Каричашвили. — Но кой ще върши работа, ако приказваме до сутринта? Нано, твой ред е. И следващият тост ще го пием с две чаши, че иначе Арчил и Ерванд ще ни изхвърлят оттук като трезвеници.

— Тебе май затова те наричат бивш артист, защото изцяло си се посветил на друго изкуство — на нашето, трапезното, грузинското! — промърмори Сандро Каридзе.

— Аз съм художник, Сандро — огорчено отвърна Каричашвили. — Когато бях млад, увлече ме сцената и бурята от аплодисменти. Но нима знаех своя жребий, нима разбирах какво значи голямото изкуство?

— А сега разбираш ли?! — подсмихна се Каридзе.

— Разбирам! — каза Каричашвили. — Голямото изкуство, Сандро — това е съвестта. Аз нямам право да играя повърхностно! Това е най-важното. И нямам право да лъжа хората. Да лъжа съотечествениците си, които трагичната национална история е отбила от правия път, да ги тласкам към пропаст… Затова не играя какво да е… Вече година репетирам една нова роля… Може би ще ми е необходима още една година. Не зная… Но ще изляза на сцената едва тогава, когато ще мога да покажа нещо, което възвишава душата. И ако по очите на зрителите разбера, че съм постигнал целта си, тогава ти ще останеш да слушаш аплодисментите, а аз ще дотичам тук, за да си пийна вино и да поговоря с Гоги и Ерванд за грузинската борба. Хайде, друже! Наричай ме бивш артист. Какво друго може да очаква човек от циник като тебе! Не възразявам… Нано, мила — обърна се той към Нано. — Слушаме те! Внимание! — загърмя гласът му.

— Не, не сега! — каза Нано. — Бих искала още да послушам Сандро Каридзе, нека раздели с нас своите съкровища!

— За бога, госпожа Нано, аз съм готов, но не зная какво да деля.

— Сега ще обясня… Вие говорихте какво сме имали и какво сме загубили. А как сме го загубили, защо… Какви сме станали, какво сме сега… Това ми е необходимо за моя тост, иначе той ще бъде несвързан и може да изглежда глупав.

Каридзе явно беше поласкан от молбата на Нано.

— Ще се радвам — усмихна се той. — Но нашата компания ще трябва да се запаси с търпение, макар че ще се постарая да бъда лаконичен. Все пак мислил съм над тези въпроси не една година и зная това, което ми предстои да кажа, като „Отче наш“.

— Започвай, Сандро — подзе Каричашвили. — Във всеки случай поне ще се наприказваме. — Кой знае какви превратности ни готви утрешния ден.

Сандро Каридзе не чака втора покана и започна веднага:

— За жалост не всичко е вечно на нашата грешна земя — бавно каза той. — Появили се славянските феодални държави и опасността от северни нашествия за южните империи намаляла. И грузинската държава изгубила предназначението си — да бъде преден пост, задържащ набезите на степните народи. А разложилата се Византийска империя я довършили, както знаете, кръстоносците и турците. Католическото християнство пък било дотолкова разядено отвътре, че намерило за необходимо да създаде инквизицията. А когато е заплашена крепостта, съдбата на укрепленията виси на косъм. Връзките ни с единоверците от другите страни се разстроили и идеологическата функция на Грузия постепенно почнала да отмира. Не след дълго, с развитието на мореплаването, големите търговски пътища преминали по моретата и океаните. По този начин ние сме загубили и икономическата си функция. Накратко, в един прекрасен ден станало ясно, че нашата страна е загубила международното си значение. Нашата могъща държава, която доскоро още правела добрини на човечеството, започнала да се превръща в арена на междуособици между дребните князе и в примамка за всевъзможни завоеватели, родени под щастлива или злощастна звезда. Какво са в историята на Грузия тези пет века преди присъединяването й към Русия? Спокойно можем да ги наречем петстотингодишна война за физическо съхраняване на нацията и спасяване на нейната култура. И забележителното е, че националното, грузинското политическо мислене винаги си е давало сметка за това, че съществуването на нашата страна е изцяло обусловено от нейната историческа функция. Пръв се е опитал да осъществи това виждане в живота Вахтанг Горгасали. Когато Грузия престанала да бъде предна крепост, при нашествията на степните народи, Давид Строител и политическите му съратници се опитвали да направят грузинската държава културна и икономическа сила в Мала Азия и Близкия Изток и успели в много отношения. Когато основите на световната християнска държава се разклатили и величието на Византийската империя било погребано, държавата на Тамара се опитвала да претендира за хегемония в православния свят и за въдворяване на ред в мюсюлманския. Тя би успяла и в това, ако не било започнало нашествието на монголците, причина за страшни трусове в нашата история. И, както знаете, не само в нашата. Впоследствие, вече в по-ново време, Ираклий Втори възнамерявал да извърши операция, географски обратна на онази, която извършил на времето си Вахтанг Горгасали — опрян на севера, да обърне меча си на юг, но по това време вече сме били толкова изтощени, че сами сме се нуждаели от покровителство. И сме го намерили в съюза с Русия. Грузинците стигнали до покровителство. — Равният дотогава глас на Каридзе леко затрептя. — След кратка пауза той продължи: — Говоря ви за това, за да не потъне в забрава мъдростта на неспокойните и непрекъснати търсения на нашите предтечи, за да бъде заслужено оценен техният исторически подвиг… Да, петстотин години! Един високообразован човек при достатъчна обективност може да намери за сравнение само един пример — американските индианци. Други случаи не мога да си спомня. Разбира се, физическото съхранение на нацията и нейната култура също може да бъде смисъл на живота на една страна, нейно предназначение. Но предназначение тясно национално, недостатъчно за жизнената дейност на една велика държава. Грузинската държава, уви, престанала да съществува. Нашият народ загубил активното чувство за собствена отговорност за радостите и горестите на своята страна, а безбройните поражения и опустошения отнели на нашия гражданин увереността в себе си и чувството за непобедимост. И тогава нашата нравственост направила първите си крачки към упадъка. Тясно националният смисъл на живота и незначителните международни връзки не можели да не дадат опустошителни резултати. Сега животът се свеждал само до усилия за продължаване на съществуването и това не можело да не деформира нравствените устои на обществото, да не усили егоизма, да не доведе до низост и дребнавост — нещо, чуждо на етическите норми в една силна държава. И все пак, въпреки всичко, можем да кажем, че до деветнайсети век честта и съвестта на грузинския народ оставаха неопетнени. Макар и в името на тясно националните интереси нашият народ все пак оставал сплотен, способен на единство и самопожертвование. Но тези петстотин години ожесточена съпротива, както вече казах, му донесли физически разгром и духовна изтощеност. Не сме имали друг избор, освен този, който сме направили, приемайки защитата на православна Русия.

Нашият древен стремеж към културни връзки със Запада се осъществява в нова форма — ставаме част от най-голямата държава в Европа! Присъединяването към Русия решава много остри проблеми на нашия живот. Освобождава ни от войните, от набезите на планинците, страха от изтребление, от хилядолетната династия на Багратидите и дори от данъците… Този отдих ни е бил необходим. Но той носи своята закономерност: грузинецът, привикнал през своята история към отговорност пред човечеството и пред своята страна, загубва смисъла на живота си… От него вече не се изисква нищо, абсолютно нищо! И нашият народ заприличва на пуснато сред поляните стадо, което има само една грижа — да скубе трева! Сто години пасем… Единствената ни цел е да ядем, да пием и да се грижим за децата си. Разбира се, тази цел разрушава до основи старата, традиционна нравственост… Но ако и до днес се срещат хора, запазили любовта към свободата и любовта към родината, то е, защото нравствеността е най-устойчивата духовна категория, присъща на човека… Ето, госпожа Нано, как се е стигнало дотам, че сме загубили всичко. А какво представляваме сега, ще ви отговоря, но моля да ме извините за грубостта на моята истина. Ние сме един разединен, загубил единството си народ, който се занимава с плячкосване, ние сме бивша нация! Остава ми да добавя само следното. Стара истина е, че никой поробител не е освобождавал някого от ярема доброволно, само от хуманни съображения. И ние няма да молим цар Николай Втори да извърши този небивал акт… Аз свърших, Елизбар!

— Как така! — възкликна Шалитури. — Излиза, че докато на Кавказ не възникне онази твоя мисия, грузинците изобщо не могат да се надяват на своя държава?

— Точно така! — потвърди Каридзе.

Шалитури се разсмя.

— Ти си измислил всичко това, драги Сандро — каза Гоги, — за да оправдаеш равнодушието си към съдбата на родината.

— Не си прав, Гоги — намесих се аз. — Човекът плаче, щом чуе грузински напев, а ти го обвиняваш в равнодушие.

Гоги не отговори, само махна с ръка.

— Знаеш ли защо плаче? — попита Каричашвили.

— Я да те видя как ще го обясниш? — рече Каридзе.

— Ами защото преди хиляда години ти, Сандро, си бил достоен човек, а днеска си червей.

— Това е чистата истина, Елизбар! Не я оспорвам — сериозно каза Каридзе. — Но нима това не е повод за плач?

— Ако това, което казахте, е чистата истина — намеси се Нано, — тогава всички ние, заедно с целия народ, трябва не само да плачем, но и да се преселваме на оня свят.

Нано вдигна чаша.

— Искам да доразкажа една история — започна тя, — която не успях да довърша в кантората на Ираклий. Там случайно се сетих за нея, така се завъртя разговорът, че си спомних как в Абхазия с мъжа ми ни нападнаха разбойници… Ираклий и Арзнев Мускиа! — Тя се обърна към нас. — Извинете ме, но трябва да разкажа с няколко думи онова, което вече знаете.

Отначало тя повтори онова, което бяхме чули. Но чудна работа, слушаха я със затаен дъх не само новите ни приятели, но и ние с Арзнев Мускиа. Нано се обръщаше най-често към Шалитури, явно за да върне окончателно на нашето весело царство това почти загубено княжество. И действително Шалитури лека-полека започна да се оживява и дори се развесели. А Нано разказваше своята история по съвсем друг начин, съсредоточаваше се най-вече върху куриозните й страни, върху нелепиците и недоразуменията…

— Можете ли да си представите, че цялата тази операция — каза тя — бе осъществена само от четирима разбойници. Сарчимелиа и неговият помощник залавяха хората на пътя, откарваха ги в гората, ограбваха ги и събираха вещите им в чували. Друг разбойник ни пазеше, за да не се разбунтуваме. Откъм хълма зад нас от време на време долиташе такова страшно изсвирване, сякаш главните сили на разбойниците бяха залегнали тъкмо там. А се оказа, че там под дървото имало само един разбойник, който наблюдаваше пътя, пазеше плячката и от време на време изсвирваше, за да ни сплаши, и чудесно постигаше целта си.

— Почакай — през смях я прекъсна Елизбар Каричашвили, — така ли седяхте, както ви е майка родила, и мъже, и жени заедно?

— Не — отвърна Нано, — бандитите излязоха по-тактични от теб. Между нас имаше разстояние около две крачки и се чуваше добре какво си говорехме. С една дума, седим ние и чакаме да се върне Сарчимелиа. Всички си шепнат нещо, всеки за своите си работи. Някаква полусъблечена бабичка погледна към синьото небе и каза: „Ох какво ли ще стане с нас, ако завали…“ Един нисък мъж се впусна в предположения кой ли този път ще попадне в мрежите на Сарчимелиа и много му се искаше това да е някакъв негов познат, не помня как му викаше — Бабухадиа ли, Митагвариа ли, и ликуваше предварително, потриваше ръце от удоволствие и умираше от смях. Най-много говореха за това: на кого какво са му взели… Пострадалите обявяваха стойността на отнетите вещи и паричните суми, като че се хвалеха един пред друг с размера на загубите си. Само едно голобрадо момче си призна, че нямало нищичко, и то самото не знаело за какво се намира между нас. Беше слуга на един богат турчин, Сарчимелиа го бе заловил заедно със стопанина му и не го пускаше. Беше минало вече доста време и можехме дори да се шегуваме с това, което ни се беше случило. Но, откровено казано, не ми беше до шеги. От време на време ме обземаше отчаяние, когато си представях съвсем ясно какво ще стане, ако Сарчимелиа изпълни заканата си и ме отведе като заложница. Пък и на другите не им беше лесно. Едно момиче на около петнайсет години бе пленено заедно с някакъв възрастен мъж. Момичето ридаеше и на колене се молеше да го пуснат — майка му умирала и то водело доктор от Очамчири, за да я спаси. Някаква жена си скубеше косите и нареждаше, че е вдовица, цял живот събирала пари за зестра на дъщеря си, събрала двеста рубли, а тия злосторници й ги взели… Можеш ли да разкажеш всичко? Не можехме да си помогнем, черно ни беше пред очите… Изведнъж до мен долетя мъжки глас.

— Извинете — казваше някой на руски, обръщайки се към мъжа ми, — госпожата, ограбена заедно с вас, е ваша жена, нали?

Обърнах се и видях, че говореше човек с отрязан под коляното крак. Мъжът ми помълча и отвърна доста сухо:

— Да, господине, госпожата, ограбена заедно с мен, е моя жена.

— Искам да ви дам един съвет. Грабителите, естествено, са злодеи от класа, но по жени няма да стрелят. Сигурен съм, повярвайте ми, сега не е време да ви обяснявам това. Пошепнете на жена си да склони жените… Нека се развикат колкото им глас държи, и да не млъкват дори ако грабителите ги заплашват.

— Каква полза от това, господине?

— Е, в най-лошия случай ще дойде краят на тази подла процедура… Предайте го на жена си на вашия език, защото часовоят подслушва.

Ширер очевидно бе обмислил думите му и бавно каза:

— Това е безполезно. Седете мирно, господине.

Но аз бях чула всичко и се досетих, че непознатият тъкмо на това разчиташе. Идеята му ми се стори добра, но не знаех как да я осъществя. В края на краищата реших се. Когато бандитът, който ни пазеше, се поотдалечи малко, зашепнах:

— Жени, не мълчете! Хайде да се развикаме, да завием, да закрещим всички заедно. Ние сме жени, те няма да ни пипнат, не се бойте! Някой по пътя ще ни чуе и ще ни помогне. Хайде да викаме! Нищо лошо няма да се случи!

Някои от жените знаеха грузински и разбраха какво шепнех. Другите не разбраха нищо, почнаха да питат — какво говори тя? След няколко минути всички вече знаеха какво казах, но продължаваха да мълчат и никоя не ме подкрепи. Попитах жената, която седеше до мене:

— Какво мислиш за това?

— Ами ако започнат да стрелят?

— Няма, няма!

— Взеха ми само седем рубли и заради седем рубли да умирам?!

— А на мене деветдесет ми взеха, проклетниците, но няма да си оставя децата сираци даже и заради толкова пари!

— Ако викат другите, ще викам и аз.

— Ако викат всички — тогава!

Те пак замълчаха. И аз изведнъж реших, че трябва да им дам пример. Ако започна аз, другите ще ме подкрепят. Започнах тихичко да нареждам. Но никой не ми пригласяше. Тогава извиках силно, но пак останах сам-самичка… Закрещях с всички сили, но спечелих само това, че жените се изплашиха да не пострадат заради тази глупава госпожичка. А аз вече толкова бях влязла в ролята си, че съвсем не беше лесно да ме усмирят. Часовоят отначало беше слисан от моя вик, гледаше ме с опулени очи. После се приближи до мен и продължи да ме оглежда. И след това, без да мисли много, ме удари по главата. Не очаквах такава простащина и от изненада млъкнах, като го гледах стъписано. Възползувал се от тишината, каза с хладнокръвна усмивка:

— Я кажи какво си се развикала такава, а?! Ако мислиш, че ще те подкрепят, лъжеш се, те са привикнали да мълчат и да се подчиняват. Е-ех, вреш се, дето не трябва, нищо не разбираш… А ние си знаем работата, виждаш, че при нас всичко върви по мед и масло, а който не знае — да си трае и да кротува.

Обърна се и се отдалечи. Ширер високо се разсмя. Не се обидих, но ми беше неудобно. И ме беше срам. Толкова се срамувах… Чак почервенях. Като се поуспокоих, погледнах към мъжете — по лицата им бе изписано насмешливо превъзходство. Отново се почувствувах зле. Само безногият не се усмихваше, сучеше мустак, мислеше нещо. За да се утеша, реших, че ми съчувствува. А на Сарчимелиа, изглежда, не му вървеше с новата жертва. Времето минаваше, а него никакъв го нямаше. Най-после се показа, водейки пред себе си двама мъже и три жени. Той ловко започна да ги претърсва и толкова се вдълбочи, че не забеляза как на пътя се появиха още двама души. Те представляваха странно зрелище. Единият вървеше напред, гол до пояс, представете си, а краката му пъхнати в ръкавите на ризата, чиято пола придържаше с ръце на кръста. Изглежда, е нямал друг изход, защото след него се движеше елегантно облечен човек, насочил револвер в гърба му. Човекът беше отрупан с разни оръжия, включително и онова, което доскоро бе принадлежало на неговия пленник, облечен така чудновато. Те вървяха право към Сарчимелиа и награбената от него плячка. Появата на тези двамата беше толкова неочаквана и странна, че слиса всички. Нашият часовой стоеше като вкаменен, изглежда си помисли, че сънува. Когато въоръженият се изравни с нас, някой извика:

— О-ох! Дата Туташхиа!

— Какво има, Дзуку? — безпомощно промърмори часовоят, вдигнал очи към полуголия пленник. Но пленникът не отговори, държеше си ризата и смирено крачеше напред. Тогава часовоят премести поглед към човека, когото бяха нарекли Дата Туташхиа, и тъпо заследи движенията му. Сарчимелиа и неговият помощник също се вцепениха. А през това време еднокракият легна по корем, мълниеносно припълзя до часовоя, грабна един огромен камък, подскочи на един крак и го прасна с камъка по главата. Сарчимелиа понечи да се хвърли на помощ на приятеля си, но въоръженият гостенин насочи револвера си към него и той клекна. Събореният часовой се отърва с още един удар по главата, този път с приклада на собствената му пушка, а еднокракият легна на земята, използувайки тялото на часовоя като заслон и опора за пушката, и се прицели в Сарчимелиа. Всички замряха, някой извика:

— Охо! Този, дето е с ризата наместо гащи… та това е бандитът, дето беше на хълма и свиреше!

Дата Туташхиа направи няколко крачки и се изравни със Сарчимелиа. Не зная мегрелски и не разбрах всичко. Но после ми преведоха разговора дума по дума. Така и ще ви го кажа…

— Сарчимелиа! — тихо каза Туташхиа. — И ти… не зная как те казват — и посочи към втория разбойник, — хайде, хвърляйте оръжието, ето тука!

Показа къде… Разбойниците не мръднаха от местата си. Сарчимелиа, разбира се, знаеше, че безногият го държи на мушка, револверът на Туташхиа почти бе пъхнат в устата на другия, а третият си държеше ризата. Не им бе лесно да се съпротивляват, дума да няма, но и да се предадат, никак не им се искаше. Еднокракият през това време стреля. Куршумът, изсвири между разбойниците и се изгуби в листака.

— Горе ръцете! — извика Туташхиа.

Единият от бандитите с готовност изпълни заповедта, Сарчимелиа се позабави, но също започна да вдига ръце.

Тогава Туташхиа се обърна към мъжете:

— Моля, някой да дойде тук!

Ширер излезе най-бърз от всички и без да чака указания, взе от разбойниците оръжието им и го струпа накуп. При това той щателно ги обискира и им взе всичко, което намери у тях. После с всичка сила удари Сарчимелиа по главата, след него — и приятеля му и зашеметени ги повали на земята. Еднокракият се спусна към чувалите с плячката, намери там протезата си и бързо си я сложи. После измъкна от купчината моята амазонка и ми я поднесе:

— Госпожо, толкова съм виновен пред вас! Заради мене този мръсник ви удари и ви оскърби.

Нано си пое дъх.

— Та при такива обстоятелства се запознах с Гоги. Тогава не си знаехме имената. Срещнахме се едва днеска — сред избухналия смях каза тя.

Гоги заобиколи цялата маса и с тържествен поклон целуна ръката на Нано. Всички заговориха един през друг, но Нано пак взе думата:

— Останалото ще се помъча да ви го разкажа по-накратко, за да знаете все пак как завършиха нашите приключения… Туташхиа повика ограбените и им нареди да си вземат нещата. Когато разбойниците видяха тълпата, тръгнала към тях, хукнаха, накъдето им видят очите. Не зная от какво повече се изплашиха — от разярените мъже или от разярените жени? Във всеки случай беше съвсем ясно, че не искаха да попаднат в ръцете нито на едните, нито на другите. Сарчимелиа тичаше най-бързо от всички, но когато дърветата го закриха от нас, чухме гласа му:

— Дата Туташхиа! Разбираш ли ти кого закриляш? Запомни ми думата: дойде ли време да умираш, ще умреш от техните ръце!

А Ширер намери златната си табакера, обсипана със скъпоценни камъни, и я протегна на Туташхиа — за спомен от нашето избавление. Туташхиа му благодари, но не поиска да я вземе. Тогава аз започнах да го моля, да го увещавам, но той беше непреклонен. И не я взе. Не можехме да си тръгнем веднага, трябваше да обуздаваме пострадалите, които искаха да грабнат нещо чуждо.

А после се качихме на конете си и препуснахме.

Така завърши Нано своя разказ.

— Извинете ме, че излезе толкова дълго — каза тя. — Надявам се, че не съм ви отегчила с тази история… А сега искам да вдигна тост, и то не един, а два наведнъж… Гоги и Туташхиа се хвърлиха да ни помогнат в името на доброто и човечността. Такава беше подбудата им, когато ние, ограбени и унизени, седяхме в гората. Доброто ни се яви в образа на тези двама души. Пия за реалното добро, което се разкрива в реалните дела на ето такива реални хора!

Трябва да кажа, че Нано беше очарователна и ние бяхме във възторг от нейния разказ. Заръкопляскахме така силно, че всички, които се намираха в салона, се обърнаха към нас. Нано поднесе чашата към устните си, но отпи само до половината.

— Лаз — каза тя, — искам още една чаша. Елизбар каза, че ще пием с две чаши… Вахтанг, долейте ми. — Нано подаде на Шалитури недопитата чаша. — И освен това моят разказ изисква две чаши.

— Кажете, моля ви, госпожа Нано — тихо, почтително, прикривайки неудобството си, се обърна към нея Шалитури. — Онзи човек, който водел разбойника с ризата… Как го нарекохте? Вие казахте…

— Туташхиа.

— Отде се взе той?

— Беше чул моя вик и се отзова.

— Също като принца от приказките? Нали? — Шалитури поклати глава. — Не е ли онзи Туташхиа? Разбойникът?

— Той е абраг — отвърна Нано.

Елизбар отново започна да ни усмирява:

— Не пречете на Нано да говори!

Тя продължи:

— Не е тук мястото да изясняваме как е възникнала, как се е създала легендата за свети Георгий. Никой няма да оспори, че този култ идва още от времената преди християнството и се е вкоренил в нашите обичаи толкова здраво, че ние, грузинците, празнуваме деня на свети Георгий триста шейсет и пет дни в годината… Спаси изпадналия в беда, спаси го на всяка цена, дори с цената на живота си… Такъв е смисълът на легендата. Знаете ли, никога не съм обичала поклоненията по светите места. Само веднъж, като дете, се случих на празника на свети Георгий в Атоци. И повече никъде не съм ходила. Но днес, ако си послужим с думите на поета: „Сред пясъците храм намерих аз. Във мрака светеше кандило вечно…“^[6] — Един прекрасен храм, пълен с чудеса, храм, чиято украса е човекът, а не иконата. Обещавам пред господа бога да идвам тук колкото може по-често за благоговейна молитва към живия — през всички триста шейсет и пет дни — свети Георгий! Имам една старинна икона горе-долу с такъв надпис: „Свети Георгий! Непобедими радетелю за справедливост, великомъчениче в името на народа, бъди ни застъпник пред небето, закриляй с всемогъщата си сила твоята недостойна слугиня Нано Тавкелишвили!…“ Ето думите на моята молитва!… И тъй, за здравето на Гоги, господа, нашия стопанин, истински син на своето отечество, рицар и изразител на нашата гостоприемна държавност… И мой спасител!

Ние викахме колкото ни глас държи, приветствувайки Нано. Но тя вдигна ръка, показвайки ни, че още не е свършила.

— Сами виждате — каза тя, — тостовете произтичат от моя разказ. Затова искам да вдигна втората чаша за храбрия Дата Туташхиа. Това е един безумно смел, благороден човек, но аз разбирам, че на смелия често му е по-тежко, отколкото на страхливеца. Нека му помага бог и в беда, и в радост. И щом като сме се впуснали в молитви, искам да дам още един обет. Ако някога се случи тъй, че да бъда необходима на тези двама прекрасни хора, напълнили докрай нашите чаши с добро и радост, аз ще бъда щастлива да им протегна ръка… Винаги и навсякъде… Не защото искам да заплатя с добро за доброто. А защото те двамата заслужават да им служим.

Нано излезе иззад масата и се обърна към всички седящи:

— И още пия за всички вас и ви благодаря за чудесната вечер… Моля да ме извините, че ви напускам. Вижда бог, не бих искала да си отивам, но нямам право да остана повече. Каня всички, които седят на тази маса, на гости след три дни, на двайсет и шести, в осем часа вечерта. Покорно ви моля. Ираклий, поръчвам на тебе да доведеш гостите. Освен вас ще има още двама-трима души, не повече…

Ние с Арзнев Мускиа също станахме. Неочакваното ни тръгване, както става винаги, предизвика известна суматоха — всички викаха, молеха ни да не си отиваме, апелираха към нашата съвест и чест. Но Нано държеше на своето. Наистина в последния момент нас с лаза ни накараха да пресушим две огромни чаши, което изпълнихме успешно. Всички искаха да ни изпратят, но Нано позволи само на Гоги да дойде с нас.

— Лаз, откъде познаваш Елизбар? — попита Нано, когато излязохме от ресторанта.

— Ами че Гоги ме запозна. Добър човек е Елизбар, много ми харесва.

— А кой те запозна с Гоги?

— Това е стара история… Ще ти я разкажа някой път… — уклончиво отвърна лазът.

До изхода стърчеше Арчил.

— Нахранихте ли кочияша на госпожата? — попита Гоги.

— Нахраних го и го напоих. Едва се държи на капрата.

— А къде е Ерванд?

— Изнесъл си е стола на двора, седи и спи. Не спи, разбира се, само се прави на заспал, увесил е глава като стара кранта.

— Защо? — учудих се аз.

— Преди три дни, когато беше заспал на двора, му измъкнали от джоба шест рубли. Оттогава всяка вечер се преструва, че спи, чака крадеца пак да дойде… Как не… Много му е притрябвало да идва.

— Ще дойде, можеш да не се съмняваш — чу се откъм улицата гласът на Ерванд.

— Много си му изтрябвал… Ела тук, гостите си отиват!

Ерванд дойде и почна да четка дрехите ни, като си мърмореше:

— Не оставят човека да си поспи… Разбира се, той да не е луд да идва, щом не спя!

— Бре! — възмути се Арчил. — Ами ако заспиш пак? И той пак те пребърка и си отиде? Е, не си ли пуяк?… И как можа за такъв пуяк да се намери парче хляб на белия свят, просто се чудя!

— Те ни изпратиха до каретата, продължавайки да спорят дали крадецът ще дойде, или не. И докато Гоги помагаше на Нано да се качи, аз улучих удобен момент да пъхна в джоба на Ерванд пари, за да плати сметката ни. Потеглихме.

— Ти ни покани за двайсет и шести, нали? — попитах Нано.

— Да.

— Защото на двайсет и седми съм зает, чакам клиенти.

— Кои?

— Долабашвили, двама братя. Интересно дело!

В нощната тишина приятно чаткаха копитата на конете ни.

— Защо така се разбързахте, госпожа Нано? — попита Арзнев Мускиа. — Скучно ли ви стана?

— С теб… и с Ираклий никога не може да ми бъде скучно! — отвърна Нано.

Дълго мълчахме.

— Лаз, зная кой си ти — тихо проговори Нано.

— Ех, царице наша, аз самият не знам кой съм — чу се гласът му. — И вие, струва ми се, също!

Нощта беше лунна, светла. Вятър шумолеше в листата на тополите.

През тази нощ в душата ми за пръв път се вселиха съмнения.