Включено в книгата
Оригинално заглавие
დათა თუთაშხია, (Пълни авторски права)
Превод от грузински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Госпожа Тико О…ни

… Опитът дойде, когато вече не се нуждаех от него. И защо ли ми бе, вече петдесетгодишна, да прониквам в тайните на любовното изкуство? А когато жадувах да ги зная, те ме отминаха и ме оставиха неуверена в себе си, нерешителна. Пък и трябваха ли ми? Не съм нито първата, нито последната — толкова хора яхват необяздените си химери и те влачат ездачите си, накъдето им хрумне. А на ездачите им се струва, че препускат своите мечти и че този Пегас ги носи по пътищата, които сами са си избрали. Имах приятелка, която цял живот търсеше, купуваше и изпробваше противозачатъчни средства. И въпреки това роди четири деца и едва не умря при раждането на петото. На шестдесет години тя ми довери, че познавала великолепно всички начини за предпазване от зачеване. Но нейният живот доказваше обратното, освен това не си спомням случай да е споделяла с някого своя опит.

От дете помня разказа за един старец, който, преди да умре, изнесъл от къщата си сандък със злато и в тъмната нощ го заровил на незнайно място толкова надълбоко, че никой вече не могъл да го намери. Старецът бил обладан от две страсти — едната го карала да трупа злато, за да го използува по-късно, другата го накарала да скрие златото така добре, че никой никога да не може да го използува. Тази приказка се отнася и за мене. Тъкмо така живях. Едва на старини разбрах, че в мен е имало две души. Първата е живяла с илюзии и е действувала. Втората е знаела истината, но е мълчала и заговори чак когато това беше вече безсмислено. Първата приличаше на кокошка, която си мисли, че е снесла яйце за закуска на стопанина си. Втората може да се сравни с ония правоверни, които, докато бил жив моллата им, нито веднъж не го нагостили с любимия му пилаф, а след смъртта му засипали с пилаф гроба му.

Не, не в леглото придобих опит в любовта, даде ми го моята наблюдателност. Ако беше в леглото, щях да имам този опит още докато ме биваше за нещо, а не сега, когато съм, кажи-речи, на седемдесет.

Господи! Къде се отплеснах! Започнах за клетия Мито Зурабишвили, за да разкажа за Дата Туташхиа, а се върнах към себе си. Изглежда, така ми било писано, другояче не мога. Каквото и да правя, в края на краищата гледам света през сито, а това сито съм самата аз. За каквото и да заговоря, все ще стигна до себе си. Всички са такива, само че се боят да си го признаят. Прекалено са влюбени в себе си и затова не могат да се видят отстрана — не им достига наблюдателност, а може би честност или смелост? Много добре познавам това състояние.

Когато се влюбих в Мито Зурабишвили, струваше ми се, че го обичам, защото е революционер и рискува живота си за щастието на народа и човечеството. Наистина в началото на деветдесетте години духът на революцията бе овладял разума на хората. Народ, гнет, свобода — в тези думи имаше вълшебна сила и политическите убеждения повече от всичко друго определяха подбудите и постъпките на хората. И все пак изворите на любовта са другаде. Да вземем например селския учител. Той разпространява сред народа знания и правда. И се случваше полицията да гледа на учителствуването като на политическа дейност. Когато отидох като учителка на село, мнозина мислеха, че се жертвувам заради революцията. Пък и самата аз така мислех. Струваше ми се, че съм напуснала Тифлис, за да се боря за свободата. А имах ли право да мисля така? Та работата беше там, че ме извикаха… И за кой ли път вече ме викаха, господи боже мой! Извикаха ме и ми казаха: „Избирай! Заточение в Пензенска или Костромска губерния или учителство в едно селце, ще ти кажем кое, и да изпълниш там една наша деликатна поръчка!“ Веднага разбрах към какво ме тласкаха. Да стана тайна агентка! Но какво можех да направя, когато бях забъркана в работи, за които наистина заслужавах заточение? На какви рискове само се излагах заради Мито — и ето, че всичко се разкри… Когато тръгнах с него, струваше ми се, че отивам заради революцията. Нищо подобно! На стари години умът ми се проясни: не революцията, любовта ме караше да рискувам. Обичах безумно Мито Зурабишвили. Живеех с тайната надежда, че ще се оженим, а моето участие в борбата… кому беше нужно?… — нима разбирах нещо от това? И какво щях да правя в Пенза или Кострома? Как щях да живея? На кой свети дух щях да се уповавам? Когато ми предложиха да стана учителка, помислих си: нека ме изпратят, чудо голямо, за обещаване — ще обещая, но няма да си мръдна пръста за нищо, какво ще ми направят?

Съгласих се и подписах декларация. Нямах, друг изход… Но вече ви говорих за това. Поискаха ми декларация, че ще отида да учителствувам в селото, в което живееше любовницата на Дата Туташхиа, Бечуни Пертиа, и че ще наема стая в нейната къща, ако не ми откаже. Тя не отказа, защото предварително я бяха склонили: вземи си квартирант, нека полицията да мисли, че искаш да се отървеш от Дата Туташхиа; и тя даде стаята под наем, за да я навестява той по-рядко, или изобщо да престане да идва.

Когато пристигнах, кметът ми показа най-напред няколко други къщи, но аз все отказвах. Посъветваха го да ме отведе при Бечуни. Кметът се изпули, но все пак ме поведе към любовницата на абрага. Тук ми хареса и аз наех две стаи.

Хареса ми и селото, доста голямо, както и околностите му. Къщите бяха твърде отдалечени една от друга и всяка имаше добре поддържано имение. Из селото кудкудякаха кокошки, писукаха пилета, от сутрин до късна вечер не стихваше детската врява. Нощем откъм блатата долиташе квакане на хиляди жаби и отвързаните кучета лаеха по закъснелите пътници.

Знаех, че хазайката ми е вдовица на горския. Стори ми се по-стара от годините си, а нямаше още трийсет.

Имаше шестгодишно синче. Това беше цялото семейство. Тя беше спокойна, едра и тиха, толкова тиха, че цяла седмица можеше да не чуеш гласа й. Но едно разбрах веднага: беше мълчалива не защото беше нещастна и не от мъка по покойния си мъж. Това беше гордо отчуждение, което подчертаваше достойнството и солидността й. Чувала съм някои мъже да казват, че една жена не може да определи доколко друга жена е добра в леглото. Това не е истина. Ние виждаме по-добре. Бечуни не представляваше нищо особено.

Събрах децата и уроците започнаха. Времето минаваше и поразена от тяхната памет, способности и жажда за знания, аз се чувствувах много щастлива. Живеех на древната колхидска земя и служех на своя народ, носех му светлина подобно библейски факлоносец.

Свободното си време посвещавах на четене, преписка с близките си и спомени за миналото. И аз, като хазайката си, карах двайсет и деветата година. Майка ми е мегрелка, някога имах и бавачка мегрелка и говоря малко мегрелски. За свой позор в селото аз скрих това. Знаех, че да се крие знанието на език, е равносилно на кражба и подслушване на чужда тайна, и все пак го скрих. Очевидно младостта ми ме тласна към това. Нека ми бъде простено — имам си и без това достатъчно угризения.

Постепенно започнах да откривам причините за тайнствената мълчаливост на моята хазайка и против волята си много мислех по този въпрос.

Една неделя се прибирах в къщи. Пияният Бардгуниа буйствуваше и размахваше сачмалийката си. Този двайсетгодишен момък беше син на мелничаря и обичайното му развлечение беше да се напие и да гони добитъка със сачмалийката си. При това сипеше най-ужасни псувни. Пушката му беше повредена и Бардгуниа сам викаше: „Бум, бум, бум!“ Докато не изтрезнееше, никому мира не даваше… Цялото село се събираше да му гледа сеира, рояк деца тичаха след него и също викаха: „Бум, бум, бум!…“ Като свих по нашата улица, видях Бардгуниа да тича след телето на Каджани. Бях вече до портата, когато ме видя. Заряза телето, извика на мегрелски, че иде оная пуйка Бечуни, и се втурна към мене. Преди да успея да хлопна портата след себе си, той ми прегради пътя. Опрях се от страх до оградата и в този миг се чу звънка плесница, която хазайката ми бе залепила на Бардгуниа.

… Онези, които се забавляваха с това зрелище, се надвесиха над оградата, да не би да изпуснат нещо. Децата замряха с пръст в устата.

Адамовата ябълка на Бардгуниа изпъкна, лицето му се наля с кръв.

— Ще те науча аз тебе! — процеди той. — Да не мислиш, че много ме е страх от него?…

— Мисля, че те е страх! — спокойно отвърна вдовицата. — Измитай се!

Бардгуниа онемя, затрепери с цялото си тяло, замуча, захвърли сачмалийката на земята и почна да къса дрехите си.

Хазайката ми ме хвана за ръка и ме помъкна след себе си.

Бардгуниа изпокъса всичките си дрехи, дори и долните, и хвърляше парцалите по земята. Жените занареждаха, а мъжете извиха ръцете на обезумелия момък и го помъкнаха към дома му.

— Как не те достраша да го удариш? — попитах аз, когато се качихме на балкона. — Ами ако ти го беше върнал?

Хазайката ми се усмихна само с очи.

— Мене тук никой не може да ме пипне!

— Защо?

— Така! — отсече вдовицата и като взе кофите, слезе на двора.

Жените зад оградата не откъсваха очи от нея. Бечуни полека прекоси двора и се скри в кухнята.

Зяпльовците неохотно се разотидоха.

Вечерта на двора се появиха две бабички. Моята хазайка ги покани да седнат под ореха. Прозорците на стаята ми бяха отворени и аз чувах почти всичко, което си говореха. Бабичките молеха да прости на Бардгуниа. Но защо Бечуни, а не мене?

— Нека утре се извини на учителката — каза Бечуниа, като изпроводи бабичките до пътната врата.

Бяха ме изпратили да следя Дата Туташхиа, а пък нищо не знаех нито за него, нито за живота му. Наистина, знаех името му и бях слушала за приключенията му: полковникът, който ми даде декларацията — фамилията му, доколкото си спомням, беше Князев, — ми наприказва за него какво ли не. Но докато съдбата не ме срещна с Дата Туташхиа, нямах определена представа за него. Случвало ми се беше да слушам за него и лоши, и хубави неща, но не вярвах нито на едните, нито на другите. Пък и за никой мъж не мога нищо да разбера, колкото и да ми говорят за него, докато не го видя със собствените си очи и не усетя мъжката му порода. Такава съм си, какво да правя! И, разбира се, обхвана ме страстно желание да видя прославения абраг, за чиито похождения толкова се говореше, да го наблюдавам тайно, да вникна в него, да го усетя. Но все не ми се удаваше да го видя. Това безкрайно очакване беше изпитание за търпението ми, мъчеше ме любопитството, пусто да остане.

Вечер, като сложеше сина си да легне, тя идваше при мен с някаква плетка и седеше до късно. Запалвахме лампата. Аз преглеждах тетрадки или четях. Понякога заедно пиехме чай. Искахме да намерим общ език, но разговаряхме рядко.

— Бечуни, за кого плетеш толкова вълнени чорапи? — попитах я веднъж.

— За моя Дата.

— А кой е той?

— Моят любим! Дата! — Навярно с такъв тон казват: „Не се приближавай! Ще стрелям!“

Да, да, тъкмо това се чувствуваше в походката на хазайката ми и в гордата й осанка, и в държанието й. С този тон тя хвърли в лицето на Бардгуниа онова: „Мисля, че се страхуваш!“ То се чувствуваше и в мълчанието й… Сега вече то разбрах, видях го. И в същото време такава откровеност… и то у една селянка?… Не, това не беше откровеност. Тя се хвалеше, че е свободна в любовта!

Вдигнах глава и я погледнах.

Тя приличаше на сабя, готова да сече.

— А кой е той? — попитах, сякаш нищо не бе се случило.

Лицето на гостенката ми се измени. Учудване и недоверие се появиха в очите й. После те се смекчиха, просветнаха и се усмихнаха.

— Дата?… Абраг!… Нима не си чувала? Дата Туташхиа.

— Защо? Чувала съм… Ами как се запозна с него?

Тя притихна и каза объркано:

— Че аз дори не съм се запознавала с него…

Стана ми смешно. „Може би и сега не го познаваш?“ — едва не я убодох аз, но се сдържах — страшно ми се искаше да я разпитам за всичко.

— Е, ами къде го видя за пръв път?

— Отивахме някъде… Не някъде… на черква… Беше празник. Вървяхме с мъжа ми. А насреща ни — той. Погледна ме в очите. В черквата го нямаше. Мъжът ми каза: „Това е Дата. Абрагът Дата Туташхиа.“

— Е, и после?

— Какво после?…

— Как те гледаше? Очите му… какви бяха?

— Какви?… — Тя помълча, явно си спомняше. — Учудени! Върнахме се от литургията. Мъжът ми беше горски. Имахме в гората царевична нива. Ходех да я копая. Цяла седмица ми се струваше, че Дата Туташхиа ме гледа от храстите. Беше ме страх и казах на мъжа си, че май някой ме следи. Той ми се присмя.

Бечуни замълча. За дълго. Странна жена — говореше бавно, сякаш насила.

— А после, после? — Страхувах се, че ще седи така два часа, без да отвори уста, и ще отиде да си легне.

— Веднъж той наистина излезе от храстите — не току-тъй ми се струваше, че някой ме следи, и на мъжа си бях казала… Стоеше и ме гледаше… а после започна да се приближава. Погледнах го в очите и такъв страх ме обзе… Той се спря съвсем близо до мен… и ме гледа. Искам да извикам, а не мога, цяла треперя, глас нямам. Ръцете му бяха… ей такива! И гръдта широка, силна, красива. Аз побягнах, а той разтвори ръце и аз се скрих в тях и страхът ми изчезна. — Очите на Бечуни засияха. — Тогава беше първо плевене, царевицата още не ни стигаше до коленете. Отвсякъде можеха да ни видят и аз поисках да си отида… не че поисках, а трябваше, но не можех да помръдна от мястото си. Най-после се откъснах от гърдите му… — Тя пак замълча и пак за дълго. — Седем години вече изминаха, скоро ще почне осмата от онзи ден, а аз никому не съм разказвала за това… Ще си вървя, госпожа Тико, късно е вече.

Виждах като наяве какво беше станало после. Жената върви напред, той — на три-четири крачки след нея и я гледа с широко разтворени очи. Тя стига до храстите, но не спира, все върви и върви. И би вървяла дълго, но той слага ръка на рамото й. Жената спира, треперейки с цялото си тяло, и чака, чака гръм да падне върху нея.

Господи! Колко си щедър към всички! А аз какво съм виновна пред тебе? Разбирала ли е поне нещичко тази жена? Може би изобщо не е искала да зачене? Само е усещала тревата под себе си и бодливите тръни и единствено за това е мислила?… Кой знае?

В моето въображение една картина, която не съм виждала, може да стане толкова зрима, сякаш всичко, което виждам, е станало с мен или аз самата съм присъствувала там. На младини тази моя дарба беше още по-силна, отколкото сега. Всичко, което се бе случило там, на царевичната нива, беше пред очите ми, осветено от толкова рязка светлина… така пламенно чувствувах всичко… така страстно! Не Бечуни Пертиа… аз бях там!…

Но и сега в душата ми пак се възцари покой. Моята съдба е игра на въображението. За истински душевен живот никога не ми е достигало онова, което може да е само една рязка и фина реалност…

Хазайката се сбогува и си отиде. Гледах я и не разбирах какво в тая жена можеше да привлече Дата Туташхиа. Да не би да е изрод? Веднага отхвърлих тази мисъл — не можех да се откажа от него. Вярно, моята хазайка имаше и снага, и характер, но онова, което привлича мъжете… Какво да се прави? За всяка стока се намира купувач. До разсъмване не можах да затворя очи.

Тази жена беше потомка на Ает — тя ми бе разказала за любовта на Медея и Язон.

Много се сближихме, но през цялото време в отношенията ни се чувствуваше фалш. Защо не? Посочете ми две жени, които искрено да се обичат една друга! В отношенията между жените фалшът винаги надделява над истината и чистосърдечието. Другояче не може да бъде. Жена съм, зная го.

Когато отивах да видя Мито в каторгата, мои спътници бяха двама грузински офицери. Една вечер си лежах, дремех, а те мислеха, че спя и тихо разговаряха. Единият от тях разказваше как веднъж, в някакъв затънтен край, се настанил за два дни, при самотна жена на около четиридесет години или малко по-възрастна. Те бързо се сближили и за да се покаже любезен, офицерът попитал: „На младини навярно си била хубава? Почитателите не са те оставяли на мира?“ — „С мене е спал Шанаев“ — с достойнство отвърнала тя. Шанаев бил тамошният пристав.

След този случай започнах да забелязвам, че жените охотно завързват връзки с хора на власт или просто известни с нещо и също така охотно при удобен случай се хвалят с такава близост.

Започна да ми се струва, че и Бечуни Пертиа се гордее с отношенията си с Дата Туташхиа. Това ме дразнеше и в същото време — не го признавах дори пред себе си — разпалваше интереса ми към него. Веднъж едва не се издадох — толкова ми се прииска да помоля Бечуни Пертиа да ми покаже своя любим. Успях да се овладея — та аз съм жена! По-късно Бечуни сама ми каза: „Чувствувам, че тази нощ Дата ще дойде… Искаш ли да ти го покажа?“ Странно, думите й ми бяха неприятни. Разбрах, че цялата прелест на срещата с Дата Туташхиа беше в нейната непозволеност. А позволена, тя не ми трябваше!

Беше ранна есен и беше топло. Отворих прозореца, угасих лампата и полегнах, без да се събличам. Не ми се спеше.

Отдавна преваляше полунощ, когато дочух скърцане на балкона и покрай прозореца ми се мярна сянка, която се плъзна към прозорците на Бечуни. Цялата се превърнах в слух. След минута в нощната тишина дочух задъхан шепот.

Лежах и ми струваше много усилия да не стана, да не изляза на балкона, да не се промъкна до прозорците на Бечуни… В четири часа сутринта отворих очи, прекачих се през прозореца, излязох на балкона и се притаих под прозореца на Бечуни. Там беше тъмно. Вслушах се — шепнеха на мегрелски. От срам цялата се изпотих. Уличих себе си в двойно престъпление: криех от всички, че зная мегрелски, а любовниците си шепнеха дявол знае какво и аз бях шпионка без съвест и чест. Краката ме теглеха обратно, но някаква непозната сила ме задържаше. Долепих се до стената, попивах звуците на чуждата любов, които моят слух не познаваше, и ми се струваше, че те са мои. После всичко стихна и ми се стори, че съм в пустиня и загивам от жажда, дали са ми вода… и след първата глътка някой избива канчето от ръцете ми. Едва не закрещях. Краката ми се подкосяваха. Обзе ме злоба, излязох от кожата си, никога преди не бях изпадала в такова състояние. Въображението ми рисуваше картина… виждах като наяве… как се отдалечавам от прозореца, прескачам перилата на балкона, тичам при кмета, будя го… казвам, че Туташхиа е тук… при любовницата си… полиция, къщата е обкръжена…

Откъм прозореца пак започнаха да долитат звуци: „Когато те няма, моля бога да дойдеш. А щом дойдеш, няма бог, и никой не ми трябва… Щом сме заедно — и бог е тук… толкова ме е страх, толкова ме е страх, Датуниа, Датуниа мой…“

Не лъжа, наистина ми идеше да тичам при кмета.

Но съвестта не ме пусна… Тъкмо това ми беше наредено да направя. Затова не отидох.

Зад прозореца вече разговаряха за друго нещо. Всичко се беше объркало в главата ми, аз слушах и не чувах. Осъзнах за какво говореха много по-късно, когато, за кой ли път, си спомнях събитията от тази нощ.

— Не си права, Бечуни.

— Не искаш ли да те обича?

— Искам. Кой баща не иска синът му да го обича?… Но за него е по-добре да не знае и да не ме обича.

— Да крием истината?

— От тази истина той няма никаква полза. Ще разбере, че е незаконороден, и ще се озлоби.

— Незаконороден ли?… Гудуна няма друг баща. Ти си му баща!

— Законът си е закон, Бечуниа. Като порасне и научи, че не сме се венчавали, ще започне да таи злоба, ще стане хитър, коварен.

— Извърташ нещо…

— Помисли, Бечуниа! Ако ме обикне, а мене ме убият или ме заточат в Сибир… Какво ще стане с него? Ще се изтормози, ще се озлоби, а злият човек е мизерен човек. Той е по-лош от мъртвец. Мъртвецът не го е грижа за живите.

— Детето има нужда от баща… Нали трябва да обича някого?

— Трябва. Научи го. Нека обича планините, родната си земя, хората, майка си… гроба на баща си… Да обича доброто! Много съм мислил за това, Бечуни. Чието име носи, за чийто син го смята народът, него да има за баща. Тъй ще е по-добре. Не плачи, глупавичката ми. Не се измъчвай… И не казвай на никого, че началството ще разбере… Нали няма да кажеш, Бечуни?… Нали? Обещай ми!

Тя изхлипа.

— Както кажеш, така ще направя. Нека всичко си остане, както беше.

— Бечуниа, закълни се!

— Кълна се в живота на моя Гудуна! Кълна се в живота на моя Дата!

И пак целувки… и любов. Не можах да издържа повече и побягнах към стаята си.

Когато дойдох на себе си, започна да ме измъчва въпросът: какво ме беше довело до оня прозорец, любопитството или нещо друго?

На другия ден хазайката дойде при мен, поседя, помълча и попита дали съм чула, че през нощта е идвал Дата.

— Чух.

— Защо не дойде?

— Неудобно ми беше, Бечуни! — Едва не й признах всичко, но се сдържах. — Неудобно ми беше… не посмях.

Ако беше имало между нас някаква искреност, сега тя съвсем се изпари. Но какво можех да направя? Да й отговоря по друг начин, щеше да е още по-лошо.

— Нощ. Тъмнина. Как ще го видя?

Но, от друга страна, бих ли могла да го видя на друго място? Че аз изобщо не бих го видяла повече… никога!

Сърцето ми замря.

Бечуни ме гледаше втренчено и аз почувствувах как пулсираше мисълта й: „Криеш нещо от мен? Но защо?“

Треперех, наметнах шала си, но не можах да се стопля. Затворих, прозореца — треперех както преди.

— Ще си вървя, госпожа Тико — надигна се вдовицата. — Късно е вече.

От този ден хазайката все по-рядко ме посещаваше. Ревнуваше.

… Беше в края на зимата. По онези места почти не пада сняг, но тази зима и дъждовете бяха малко. Откъм морето духаше влажен вятър, пронизваше до кости. Камината в стаята ми гореше през цялото време.

Една нощ дочух предпазливите стъпки на Дата Туташхиа. Той мина през градината и хвърли камъче в прозореца на Бечуни. Вратата тихо скръцна и всичко стихна.

В съседната стая мъждукаше лампа. През завесата, която разделяше двете стаи, проникваше бледа светлина и се разсейваше в спалнята.

След малко близо до къщата се чу шум. Погледнах през прозореца. По двора и зад оградата сновяха сенки. В стаята на Бечуни отново скръцна вратата и аз чух стъпки в коридора. Нямаше съмнение: къщата е обкръжена и Туташхиа търси къде да се скрие. Или тайна вратичка, през която да избяга…

Обхвана ме ужас и се хвърлих по очи на леглото.

— Туташхиа! — чу се откъм двора. — Знаем, че си тук. Ако не искаш да те обесим, излизай!

В съседната стая с трясък падна столът, подпрян до вратата, която водеше към коридора. Тази врата нямаше резе и аз за всеки случай слагах до нея стол — ако някой влезе, без да чука, ще ме разбуди шумът от отместения или паднал стол. Скочих, промъкнах се до завесата и надникнах в съседната стая. На бледата светлина на лампата видях мъж с черкеска и свански калпак. Не беше ми се случвало да видя наведнъж толкова оръжие у един-единствен човек.

Той се огледа, отново сложи стола до вратата и тръгна към моята спалня. Имаше леко изкривени, но мощни нозе и стъпваше леко, сякаш не докосваше пода. Разгърна завесата и уверено влезе в стаята. Сблъскахме се лице в лице и той спря. Пред мен стоеше Дата Туташхиа. Естествено, веднага се досетих.

През копринената завеса проникваше жълтеникава светлина и блестеше като нимб около фигурата на Туташхиа. Той се извисяваше над мен. Усещах диханието му върху гърдите си. Когато се съвзех, първата ми мисъл беше, че стоя пред мъж и съм само по нощница с дълбоко деколте. Чувствувах, че ме гледа не абраг, попаднал в засада, а мъж! Прикрих с ръка деколтето си… Този жест вълнува мъжете повече, отколкото откритата гръд — така ме уверяваше една дама след много години.

— Ей, Бечуниа, мръснице такава, изкарай оня бик от къщи! — завикаха отдолу.

Дата Туташхиа едва забележимо трепна и отново замря.

Чу се как Бечуни разтвори прозореца към балкона.

— Ей ти, Никандро Килиа, кокошкарино неден! Не с Дата Туташхиа, ами с малоумния Бардгуниа ще легна, само не с овен като тебе! Да беше помислил за това с магарешкия си ум! Попитай твоята гъска, белким не те излъже! Кое дрънкало ти каза, магаре такова, че Дата е при Бечуни?! Хайде, доведи казаците и стражите си, нека търсят, като си нямат друга работа! — И прозорецът се затвори.

— Какво дрънка оная? — обърна се есаулът към Никандро Килиа и извика нещо на казаците си.

Казаците се размърдаха, около къщата лумнаха огньове и слабо осветиха стаите. Дата Туташхиа стоеше със скръстени на гърдите ръце и местеше поглед от мене към прозореца.

В мозъка ми нещо бръмчеше, сърцето ми биеше до пръсване, тресеше ме.

— Кой си ти и какво искаш? — отроних аз.

Никакъв отговор. Абрагът почака малко и тръгна към прозореца. Прекоси ивицата светлина, която падаше от огъня през прозореца, и аз го видях съвсем ясно. Сякаш скала се движеше. Обзе ме страх. Вървях след него превита и цялата разтреперана.

Той се спря до леглото ми и погледна към двора. Застанах до него и се взрях в лицето му. Той дишаше спокойно и дълбоко. Раменете му бяха широки, ръцете — големи. Тялото му излъчваше удивителна магнетична топлина. Стори ми се, че съм станала мъничка като костилка и мога цялата да се сместя на гърдите му. Изпитах желание да се притисна към него, да го прегърна, но това продължи само миг.

— Госпожо, не ви гледам… — каза тихо абрагът. — Ще замръзнете, наметнете се.

Господи! Той дори не ме гледа!

Не помня, легнах ли си, или паднах на леглото, обляна в сълзи. Не, не плачех, нямах никакво желание да плача. Сълзите сами течаха. Абрагът се откъсна от прозореца и погледна към мен. Стори ми се, че беше много учуден; той съвсем тихо се засмя. Искаше да каже нещо, но от другия край на балкона се чуха стъпки. Туташхиа мигом се сниши, вдигна спусъка на маузера и вече не откъсваше поглед от прозореца. Стаята се озари от светлина, в прозорците сякаш плисна гранатов сок — мярна се папахата на един казак с факел и в същия миг изчезна. И всичко стихна.

— Веднъж ви видях на пътя за Зугдиди — прошепна в лицето ми коленичилият абраг. Вие сте необикновено красива, госпожо!

— Лъжеш! — не се сдържах аз.

Абрагът се усмихна.

— Хората лъжат от страх, госпожо. Аз никога не лъжа. — Погледна ме пак и каза: — Не плачете, няма нищо страшно!

Ако и това не беше страшно…

Пак скърцане на балкона и пак светлина.

— Какво са намислили? — попитах аз, поразена от това, че вече не изпитвах страх.

— Донесоха факли и май ще започнат обиск.

— А после?

Туташхиа вдигна рамене.

— Прав беше, Толораиа. Стана така, както казваше.

Исках да го попитам за какво говори, но в този момент на балкона, в коридора, в стаите започнаха да се вмъкват казаци. Затропаха врати. Блъснаха и моята врата. Изтрака катурнатият стол.

Скочих от леглото си и боса, само по нощница, се шмугнах в съседната стая, вдигнах фитила на лампата и се хвърлих към вратата. През нея вече се провираше червенокоса муцуна и предпазливо въртеше очи.

— Какво надничаш, подлецо? — завих аз и тръшнах вратата.

Вратата удари казака по лицето. Той високо изпсува и с всичка сила я натисна от другата страна. Нищо не му струваше да ме надвие и все пак вратата се открехна само дотолкова, колкото да може да се промъкне това едро животно, което на всичко отгоре беше отрупано с оръжие.

— Марш оттука! Свиня! Насилник!… Помощ! — закрещях аз и забих нокти в лицето му.

— Пусни ме, мизернице! — зави казакът, като напразно се опитваше да се отскубне от мене.

Беше така изподраскан, че по дебелите му бузи се показа кръв. Тъкмо затръшвах вратата под носа му, когато някой забоботи:

— Какво става тук, Пептюк?

— Една женска, ваше благородие… като се вкопчи… целия ме изподраска.

Разтворих вратата и надникнах в озарения от факлите коридор.

— Аз съм княгиня, негодник такъв! Апелирам към вашата чест, господин есаул!… Ваш дълг като офицер и благороден човек е да защитите, една дама!

— Да, но… ваша светлост! Трябва… принуден съм да ви помоля… позволете да огледаме покоите ви!…

— Господин есаул! Аз съм в такъв вид… Ще подам жалба до негово превъзходителство губернатора… Ваше задължение е да ми окажете покровителство… Аз съм беззащитна!

— В къщата има бандити, ваша светлост! — опита се да ме прекъсне есаулът.

— Какво? Как! А-а-а! — Не си спомням през живота си да съм крещяла така истерично. — Бандити! — От вика ми затрепериха стените. Отскочих от вратата, замятах се като луда насам-натам, надничах под масата, под дивана, под креслата и под столовете. Есаулът и казаците, без да престъпват прага, ме гледаха с отворени уста.

Втурнах се в спалнята си и с вопли закръжих из нея. Дата Туташхиа, с два маузера в ръцете, ме следеше с очи и аз чувствувах, че иска да ме успокои, но не знае как. Повъртях се още малко, пак изскочих в другата стая и се притиснах към есаула, който най-после се осмели да престъпи прага.

— Помогнете! Те могат да влязат през прозореца!

— Успокойте се, ваша светлост! Там има охрана.

А аз все крещях, хващах есаула за ръцете, криех се зад гърба му… Полусъблечена, бях цялата достъпна за погледа му и забелязах, че моят спасител скришом ме разглежда. Това ме окуражи и аз закрещях още по-отчаяно и пронизително. Изглежда, че тъпанчетата му не издържаха и той избоботи:

— Оправете се, ваша светлост! Нищо не ви заплашва. — Той се обърна, за да си отиде.

— Нямате право да изоставяте една благородна дама! Не ви пускам!… Ваш дълг е да останете с мене! — Хвърлих се към него.

— Ама… ваша светлост! — Есаулът беше съвсем объркан. — Трябва да ви напусна… Ще оставя един човек. Ей, Безродков!

— Слуш-шам, ваше бла-ародие!

— Застани до вратата! Ще охраняваш княгинята! — Есаулът с мъка се отскубна от ръцете ми, тръшна вратата и закрещя: — Обискирайте тавана! По дяволите! — Последното беше произнесено тихо и се отнасяше за мене. Таванът не му беше виновен за нищо.

Едва не го изнасилих нещастника!

Из къщата отново затропаха ботуши.

Оказа се, че е трудно да се успокоя. Потисках воплите, които напираха да се изтръгнат от мене. Имах желание да се мятам и да беснея. Най-после се овладях, сложих стола до вратата и дръпнах завесата към спалнята.

Туташхиа се смееше.

Приближих се до леглото, преизпълнена от щастие и гордост. Спасеният от мен Дата Туташхиа беше тук, до мен, насаме с мен, която толкова го желаех.

— Как се изплаших! — прошепнах аз.

— Нямаше да сте толкова съобразителна, ако бяхте изплашена. От страх хората се объркват. Нито един мъж не би се справил в подобно положение. Само жена може да успее, и то такава като вас! — Той ме прегърна и се взря в очите ми.

В гърба ми се опряха два маузера. Интимно до немай-къде.

— Какво правите? — прошепнах аз.

Дата Туташхиа трепна и се наведе над мен.

Целувката му предизвика в мен инстинктивна съпротива; всяка жена в подобна ситуация се откъсва от своя съблазнител и произнася: „Не!“ Но не беше ли твърде късно?

Казах „какво правите?“ толкова строго, сякаш не бях отвърнала на целувката му.

Туташхиа се отдръпна и седна.

— От радост е, госпожо! — каза той. — Нима не ви се е случвало да се радвате, когато видите нещо светло, грациозно, съвършено?

— И това е всичко? — изтръгна се от мен.

— Не. И от благодарност също.

Хвърлих се на леглото и заридах. Абрагът коленичи до възглавето ми и ласкаво ме погали по главата. Душата ми се смири и аз му простих всичко — и това, че не се сети да ме погледне, когато стоях пред него полусъблечена и жадуваща, и че беше ме целунал просто от радост, и че ми призна на мен, която изгарях, че ме целува единствено от благодарност…

Той ме галеше по главата, сякаш бях момиченце, а аз исках да му кажа: „Ела при мен!“ Ако бях го казала, първият мъж в живота ми щеше да бъде прочутият абраг Дата Туташхиа!… Тези думи се надигаха, напираха като приближаващ вулканичен взрив, но някаква безсмислена и властна сила ги задържаше, потискаше ги — и най-после ги укроти.

И аз не произнесох тези думи.

Повтори се онова, което се бе случило вече веднъж, а колко пъти после, един бог знае! И на Сахалин бях отишла най-вече за да бъде Мито Зурабишвили първият мъж в живота ми, а дали щеше да ми стане съпруг, или не — там вече както ми е писано! Прекарах с него две седмици и всеки божи ден си казвах: „Тази нощ!“ Само крачка — и това желание щеше да се сбъдне, а аз се върнах в Грузия, без да я направя. Сега ми е трудно да си спомня как и защо стана така. Ту ни в клин, ни в ръкав ми идваше наум онази фраза от разговора на спътниците ми: „С мен е спал Шанаев“, ту пък други мисли — вече не мога да си спомня какви. Още по-малко мога да разбера защо стана така с Дата Туташхиа. Но веднъж — бях вече към трийсет и пет годишна — в решаващата минута, почувствувах как в мен пропълзя същата змия — и оттогава тя остана завинаги… Някъде в глъбините на съзнанието ми се таи убеждението, че моята девственост е илюзия, мираж. Та аз бях същинска курва! С кого ли само не съм лягала!… А мъжете… те, горките, си мислят, че блудството идва от плътта! Слава богу, че останах стара мома. Иначе щях да се пържа на оня свят в кипящата смола.

… Ето че пак се отплеснах съвсем на друга страна!

Както ви казах, не бях в състояние да промълвя тези думи.

Потънах в свои мисли, унесе се в своите и Дата Туташхиа. Мислех, че не трябва да викаш мъжа, сам ще дойде и още как — няма да се отървеш… Но защо не идваше? Може би си мислеше: отде се взе това странно създание — всеки миг може да ми бъде последен, а нея на любов я избива!

— Господин Никандро! Господин Никандро! — извика някой от двора. — Идвам по работа, по бърза работа, неотложна, господин Никандро!… Пусни ме! Пусни ме!

Скочихме и двамата едновременно. — Това е Куруа! — каза Туташхиа. — Интересно какво ли го води насам?

Двама казаци влачеха, този Куруа при полицейския началник и есаула, залегнали зад каменната ограда. Бяха му извили ръцете на гърба и го теглеха, като го окуражаваха с ритници. Не чухме разговора, който се водеше долу, но казаците се отдръпнаха на няколко крачки, полицейският началник стана, приближи се и есаулът. Прекъсваха се един друг, отрупваха го с въпроси, после есаулът изкомандува:

— Тръ-ъ-г-вай!

Даде в движение още някакви заповеди, запъти се към къщата и хоп — на балкона с факел в ръка. Дата Туташхиа отскочи и се залепи за стената. Стъклата заблестяха от пламъка на факела и след миг видях физиономията на есаула.

— Ваша светлост, сведенията се оказаха неверни. Не се тревожете. Ние си отиваме… — Есаулът замлъкна, без да довърши, и замига толкова разтревожено, че си помислих: божичко, усетил е нещо; но… — Ваша светлост, осмелявам се да ви помоля… ако благоволите… позволете ми да ви посетя!

Усмихнах му се малко двусмислено. Вложих целия си, женски талант в тази усмивка, цялата си съблазнителност. Есаулът изчезна, успокоен и обнадежден.

— Излизай, Бечуни, гаси огньовете, глупачке такава, че ще ти изгори къщата. Ние нямаме време — извика Никандро Килиа.

Те наскачаха по седлата и изчезнаха.

— Каква муха ги е ухапала? — попитах аз, когато тропотът на копитата заглъхна.

— Нима е капан?… Да си помисля, че са си отишли, а отвън да ме чака засада… Но какво искаше Куруа?

— Какво представлява този Куруа?

— Нищо особено. Обикновен скотовъдец… Само че не си пасе сам стадото, наема други. Той е от съседното село, от Тквири.

— Излъгал ги е нещо, те са му повярвали и вдигнаха обсадата!

— Повярвали… На чужд няма да повярват. Значи е свой. Прав е Коша Толораиа, Куруа е техен човек!…

— А кой е този Коша Толораиа?

— Мой приятел. Твърди, че Куруа бил отровил Таташ Чанба и го издал на Килиа вече мъртъв. Не можех да повярвам: та Куруа се пада племенник на Чанбаевци. А миналата година, когато Куруа и големият му син щели да се удавят в реката, Таташ ги измъкнал и двамата. Таташ Чанба беше абраг. Страшно силен човек!

— Господи! Какви работи стават по света!

— Когато Таташ станал абраг, дал на Куруа стадото си от четиристотин глави, разбрали се Куруа да го гледа. Ако Коша Толораиа е прав, значи, горкият Куруа се е полакомил за чуждия имот.

— Горкият?

— Щом човек е алчен, той е нещастен, госпожа Тинатин!

— Този нещастник е изпратил своя кръвен роднина и спасител на онзи свят и, ако интуицията не ме лъже, цялата тази обсада и тупурдия е негова работа.

— Че е негова, права сте, ала защо дотича и ги накара да вдигнат обсадата?

На двора излезе хазайката ми и като извади вода от кладенеца, започна да гаси огньовете. Мразех я, в душата ми ечеше победен марш.

Но защо ли се чувствувах победителка?

Притиснах се към Туташхиа целувах го, галех го. И досега не мога да забравя тези омайващи ласки. От тогава са минали четиридесет и осем години, но ме е срам да си спомням за тях. Не искам да отнасям в гроба най-сладостното преживяване в живота си, а нима бих могла да разкажа на друг това, което сега ви доверих!

Дата Туташхиа ме хвана за раменете и ме обърна към прозореца. Вдовицата стоеше долу и гледаше право към нас. В тъмнината се виждаше как святкаха очите й. Ако не беше Дата, щях да падна — краката ми се подкосиха. Обърнах се с гръб към прозореца — и пак се притиснах към него — беше ме страх да гледам в тия пламтящи очи…

— Отиде си! — промълви след малко Дата.

Такава щастлива лудост никога вече не ме е овладявала. Само с Дата я изпитах. Дълго не можех да се откъсна от гърдите му, макар да знаех: не е мой. Най-после се овладях и се отпуснах на леглото. В душата си не му се сърдех.

— Куруа трябва да бъде наказан и народът да знае за какво! — прекъсна абрагът нашето безкрайно мълчание.

Той тръгна към вратата и се спря на прага.

— Моля да ми простите, госпожо, че не постъпих така, както подобава на вашето и на моето достойнство. Сложни са нещата, объркани… Вашето присъствие в този дом и съпротивата, която оказахте на казаците, ми замаяха главата… Не бих искал да ви обидя, но вие сте изпратена тук с някаква цел. Не зная защо, но съм сигурен, че е така.

— Всичко беше хубаво и това също! Сбогом…

— Да ви благослови бог!

Много по-късно, когато за кой ли път си припомнях събитията от тази нощ, аз разбрах, че Дата Туташхиа нарочно се правеше на човек от простолюдието. По някаква причина това му беше необходимо.

Минаха десетина минути и аз чух тихо изсвирване, а после — далеч, към брега — глух тропот на копита. Тогава за пръв път си помислих, че грузинците не биха били толкова пристрастни към конете, ако не умееха, препускайки, да грабнат жена върху седлото.

През тази нощ изгоряха до основи къщата и имението на Куруа. Сред народа плъзнаха слухове. Разправяше се, че Дата Туташхиа изпратил Куруа при Бечуни да й каже да го чака в уреченото време — щял да отиде да вземе нещо, както се били уговорили. Когато Коша Толораиа научил за това, много се разсърдил на Дата, задето се е доверил на предател — та Куруа даже роднината си не бе пожалил. Дата не му повярвал и отишъл при Бечуни. Тогава Коша Толораиа и абрагът Хухиа залегнали наблизо. Като видели казаците, които били обкръжили къщата на Бечуни, те се втурнали към Тквири, нахлули в дома на Куруа, вързали синовете му и Хухиа ги отвел неизвестно къде. А Коша Толораиа казал на Куруа: ако искаш да видиш синовете си живи, тичай при Никандро Килиа и му кажи, че Дата не е при Бечуни, а нощува в дома на Чилу Велбана.

Куруа бил съгласен на всичко. Какво се случи след това, вече ви разказах. Килиа се затирил към Чилу Велбана! Когато Хухиа видял, че казаците си отишли от Бечуни, пуснал синовете на Куруа, понесъл се пак към Тквири и подпалил къщата и имението на предателя. Абрагите почакали пламъкът да се разгори добре и забързали към Бечуни. Именно техния сигнал бях чула.

Разправяха още, че този номер го бил измислил самият Дата Туташхиа, но аз не вярвам. Туташхиа явно не знаеше защо Куруа изведнъж бе дотичал.

На другия ден си намерих нова квартира.

Когато носачът изнасяше нещата ми, Гудуна, синът на Дата Туташхиа, стоеше наблизо и се мъчеше да разбере защо ли напускам къщата им…