Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (10)

Мосе Замтарадзе

Веднъж ни пребиха до смърт, и него, и мене двама прочути абраги. Десет дни не можахме да станем. На мен ми счупиха едно ребро, Дата Туташхиа не можеше да си завърти главата — беше му се възпалила раната на шията. Човек извън закона, сам знаеш, при доктор не може да иде, а в болница още по-малко. Впрочем по тия места за доктори и болници тогава не бяхме и чували.

Подредиха ни така по вина на Туташхиа. Човек винаги по своя вина се натопява. Има дори такава поговорка, забравих я как беше… С една дума, за глупаците, ама най-често умните се натопяват. Някой път така се нареждат нещата, че хич не си пъхай гагата. А набуташ ли се между шамарите — и ти ще си изпатиш, и този, който е с тебе, ще опере пешкира.

Това беше през зимата. Зимата за абрага е тежко време. Къде да се подслоним? Реших да презимувам в горите на Саирме при един познат, отракано момче беше. Една зима вече бях прекарал при него. Поканих Туташхиа да дойде с мене. Той никога не беше ходил в Саирме. Отидохме, скрихме оръжието си, оставихме си по един револвер и право в имението на Сетура — така се казваше онзи. Живееше сам, семейството му бе в Кутаиси. Неговото имение се намираше на много ценна земя. Тая земя я копаеха, промиваха, сушаха и с денкове я изпращаха в Кутаиси.

Там я купуваха англичаните. Казваха, че не може да се мине без нея при копаене на кладенци или при нефтени сондажи и други от този род. Сетура сума пари изкарваше от тая работа. Лани, когато зимувах там, четирима души копаеха. Четвъртият беше самият стопанин. Копаеше наравно с другите. Когато си отивах, Сетура ме покани пак да му гостувам през зимата. В тия години по горите на Саирме вилнееха разбойници, а с мен той беше като под охрана. От него имаше какво да се открадне, иначе за кой дявол щеше да ме вика.

Не открих на стопанина истинското име на Дата. Самият Дата не поиска. Човек, казва, е по-твърд от камъка, когато не знае някоя тайна. Ако разберат, че при Сетура е зимувал Дата Туташхиа, ще вземат да го бият, докато не признае. Даже ще го затворят. А ако знае, че е подслонил Чачава или някой си Пориа, колкото и да го биеш, нищо няма да изтръгнеш. Все това ще повтаря — Пориа ми гостува. И толкоз. Ще повярват в края на краищата, ще го ритнат и ще го пуснат. Казах на Сетура: „Това е моят приятел Пориа.“ Той ни се зарадва. Покани ни в къщи. Запозна ни с Табагари — „дясната ми ръка“. Миналия път, когато зимувах при него, Табагари го нямаше в имението. Беше псалт в църквата на свети Квирике. Моля за извинение, но не бях виждал на човек да му текат сополите непрекъснато. Като го погледнеш веднъж, никога да не помислиш за ядене.

Табагари сложи масата и се отдръпна, докато Сетура не му разреши да седне. Седна мълчаливо, тая вечер не му чухме гласа. Когато вечеряхме, Сетура ни каза, че „неговата дясна ръка“ Како Табагари, докато служел на бога, научил всички имена, каквито ги има на света, и знае на всички значенията. Като чу това, Табагари започна да се стеснява като малко дете, погалено от непознат чичко, завъртя се на стола, нацупи се, започна да си брои пръстите. Цяла вечер беше тих и вежлив. Отваряше си очите на четири, на масата имаше всичко, що ти душа поиска. Табагари беше кривокрак, нисък, невъобразимо дебел, но пъргав.

След вечерята Сетура ни проводи в стаичката, дето сега трябваше да живеем, и обеща да изпрати една бабичка да ни прислужва. Легнахме, но, изглежда, сме спали малко — още беше тъмно, когато заби една камбана и на двора се вдигна такъв шум, сякаш всичко наоколо гори и всеки гледа да си спаси кожата. Още не успели да скочим, на вратата се почука. Влиза, бабичката — дрипава като просякиня. Не знам дали от старост или от някаква болест се изгърбват така хората, ама носът и почти опираше в пода. Ала влезе твърде живо. Странно нещо — ще рече човек, че само чудо може да я излекува, а ето че се изправи, опря пръсти до слепоочието си, козирува като добре дресиран войник и докладва — какво именно бе невъзможно да се разбере, нямаше горката нито един зъб в устата си. Профъфли рапорта си, отпусна ръце, стои „мирно“.

Ние с Дата мълчим, нищо не разбираме.

— Май нещо… за закуска и умиване — казвам аз.

Бабичката пак взе да рапортува, но Дата я прекъсна, помоли я да почака, докато се облечем.

— Каква ще е тая бабка, Мосе, как мислиш? — попита ме той, когато останахме сами.

— Ами че навярно Сетура я праща да ни прислужва. Каква друга може да бъде? С ума май… нещо… Работата е ясна. Не мога да разбера само защо му е притрябвал тоя номер?

— Умът й си е на място — казва Дата. — Аз номерата на малоумните ги знам. И обичам да си приказвам с тях — някой път ще ти кажат такива неща, каквито и от умния няма да чуеш. Нещо друго има тука… Да-а… знаеш ли какво? Ти вчера си беше бая пийнал и може би не помниш, че все Абел го наричаше. Абел ли се казва той или как?

— Абел, разбира се. Умът ми засега си е на място.

— А защо те поправяше — Архип, казва, ме наричай?

— Архип ли?! — Започнах да си припомням, че стопанинът наистина през цялото време ме поправяше, но не му обръщах внимание. Дали ще е Абел или Архип — все тая. Както иска, така ще му викам. Все ми е едно.

Облякох се и отидох до прозореца да погледна какво е станало, та ни вдигат с кокошките. Абрагът не бива да се приближава до прозореца, това трябва да ви е ясно. Аз застанах на известно разстояние от него, но така, че да виждам двора. Нищо особено не видях, всичко бе стихнало. Мина някакъв човечец и с вълча походка се вмъкна в една землянка. Наоколо имаше сняг, та го видях, иначе — тъмнотия, нищо не се вижда. Стаята ни имаше балкон. Гледам — на балкона нашата бабичка. Стои, притиснала се до стената. Защо ли, мисля си, тя като фелдфебел пред генерал се изпъва пред нас? Гледам я, долепила се до ключалката — нищо не й струва, нали е извита като кука. Чувствувам, че шари с очи из стаята. Изведнъж се завъртя — разбирам, мене, втория квартирант, ме е изгубила от погледа си, как няма да се върти. Старата вещица се бе сетила, че може да я наблюдаваме. Приповдигна се, надникна през прозореца, но, разбира се, нищо не видя.

Дадох знак на Дата, той се промъкна покрай стената към вратата и изведнъж я отвори. Бабичката, както си беше до ключалката, така си и остана, извита като кука.

— Е, майко, изправи се и влизай! — каза й Дата.

Влезе, притвори вратата.

— Къде се е видяло, леличко, да стърчиш пред чуждата врата? — казвам й.

— У нас се е видяло! — отсече тя.

— Кой и защо е въвел такъв ред? — попита Дата.

— Дойдохте в къщата, двама ябанджии. Трябва ли да знаем за какво мислите, какви ви са намеренията? — Хранителят наш, всичко трябва да знае!

— Че кой те храни тебе, пуст да остане дано! — не се сдържах аз.

— Ах ти, поганецо! Ти да опустееш! — разяри се бабичката. — Я се погледни в огледалото, твар бездомна! — вика ми. — Архип Сетура е наш хранител, баща, майка и господ-бог. Кой друг да бъде?

Старицата ни руга дълго. Дата я слушаше така, сякаш цар Соломон ораторствуваше пред нас. Аз затърсих с поглед по стените — няма ли някое огледало, та да видя на какво съм заприличал, щом даже тая вещица ме сочи с пръст.

— Я ни кажи, майко — улучи Дата една пауза между ругатните й, — твоя Сетура как го викат, Абел или Архип?

— По-рано го викаха Абел, а сега е Архип — рече тя и добави, сякаш искаше да ни направи благодеяние. — Той си пожела. Така трябва!

— Добре — рече Дата след кратко мълчание, да вървим да се мием.

Старицата ни заведе зад къщата, поля ни и едва започнахме да се бършем, пак изгърмя камбаната и наоколо се вдигна врява. Погледнахме иззад ъгъла.

Когато зимувах при Сетура, той живееше в една тясна землянка. На това място нямаше нищо, освен нея. А сега тук се издигаше хубава къща и няколко десетки слепи полуземлянки като хоро около нея. Пак изгърмя камбаната и се разнесе звън. От землянките се посипаха хора, припнаха към къщата на Сетура. Изпълзяваха от всички страни и ситнеха като къртици, изгонени с пушек от дупките си. И ето че суетнята спря. Настъпи мъртва тишина. И някакъв човек, чието лице не се виждаше, заговори. Ама как? „Мрън-мрън-мрън“ — иди го разбери. Помрънка, млъкна — и като загълчаха всички! Всеки вика без прекъсване, като че само едно иска — да надприказва съседа си. Една глъчка се вдигна на площада — нищо не се разбира.

— Я да идем по-наблизо, Мосе — казва Дата, — да видим какво става там.

— Слязохме на двора и какво да видим? Куцият псалт, дясната ръка на Сетура — снощи на вечерята не беше проговорил нито дума, — се изправил на един пън, който явно е бил отсечен за тази цел, и мърмори, мърмори, дума не му се разбира. Пред него се изправили в две редици около трийсет души и мърморят и те като омагьосани. Помърморят и млъкнат. Табагари пак загъгна от пъна. Сега го разбрах:

— Ти, който даряваш хляба наш насъщен, отче и благодетелю наш, Архип, бъди жив и здрав вовеки веков!…

„Архип“ в края на всеки стих, а после три пъти: „Полихронион, полихронион, полихронион“. Тази дума ми беше добре известна — така наричаха едного Имедадзе от Сачхере. Та той ми беше казал, че на гръцки „полихронион“ значи „многая лета“.

Свършиха да се молят и Табагари каза „свободно“.

Всички прегъваха крак в коляното — същински войници.

— Спиридон Суланджиа, кучи сине, за теб днеска няма работа! — с неразбираемия си говор започна пак Табагари. Пилат Сванидзе, изгони го от строя!

Пилат Сванидзе веднага халоса Спиридон Суланджиа по врата. Нещастникът падна на снега и занарежда. Никой не му обърна внимание.

— Мирно, надя-я-сно, ходо-ом марш! — изкомандува Табагари.

И тръгнаха с войнишка стъпка всичките тези окъсани хорица.

— Къде отиват, майко? — попита Дата.

— На работа.

— Ами тая буболечка и тя ли ще работи? — попита Дата. — Какво е това джудже?

— Той е най-главният.

— Ами какво е направил Спиридон Суланджиа?

— Малко го биха, да му опустее главата, да се благодари на Архип… — Старицата изведнъж си прехапа езика и се развика по нас: — Няма какво да се навирате в чужди работи, че иначе на бърза ръка ще се изметете оттука!

Ще повярвате ли, ние си глътнахме езиците — гледаме как джуджето, едва местейки крака, подкарва паството си и не гъкваме.

Бабичката ни поведе към дома на Сетура.

Стопанинът се беше излегнал на дивана, отрупан с големи и малки възглавници. Когато влязохме, той се изправи, важно ни се поклони и ни покани на трапезата, която пак изобилствуваше с ястия.

— Угоди ли на гостите, Асинета? — попита я той.

— Лоши хора са те! — отсече бабичката.

Сетура се намръщи, помълча малко и рече:

— Е… добре, върви! Сам ще се оправя.

Щом старицата изчезна зад вратата, той се облегна на възглавниците и избухна в смях.

Като се насмя до насита, Сетура изтри сълзите си и рече:

— Значи, тъй, братлета, лоши хора сте вие. Чухте ли какво каза Асинета?

От всичко, което бяхме видели тази сутрин, настроението ни беше почти плачевно. Смехът на Сетура ни поободри.

И наистина, помислих си аз, малко ли са ни нашите беди, та и за тая сган да мислим, да вървят по дяволите, какво ни интересуват… Но казвам на глас, като на шега, в тон със Сетура.

— Защо, друже мили, твоята Асинета ни вдигна посред нощ?

— Тук се става в пет часа — каза Сетура, — хората трябва да видят, че редът е ред за всички в еднаква степен, иначе всеки ще поиска да се търкаля в леглото до пладне и работата ще куца. Ала не за работата ме е грижа — за хората. За техния живот и благо. Дълга история е тя, Мосе батоно! Дай да се чукнем за Евангелието от Матея, ето сулугуни, заповядайте, вземайте си, чудесно мезе за водката, по-добро от него — здраве!

Пийнахме и пак питам Сетура:

— Ами това, дето Спиридон Суланджиа днеска го халосаха по врата и го изхвърлиха като мръсно коте, и то ли е за негово добро?

— А ти как мислиш? Престане ли човек да се страхува, веднага ще се почувствува нещастен! Знаеш ли какво е казал Спиридон Суланджиа? Архип, значи, ни дава толкоз, колкото да не изпукаме от глад! От богатството и разкоша идат всичката развала и безнравственост. Да речем, че дам на този дръвник повече, отколкото му давам. Той веднага ще каже: дай още; ако не получи, пак лошо — ще почне да завижда и да краде. Право казват: пусни го под одъра, той на одъра ще поиска да се качи. И какво излиза. Ако мислиш доброто на човека, не му давай да преяжда. Защо Спиридон Суланджиа е казал това, което е казал? Беше отгледал девет прасенца. Шест взех аз, три оставих за него. Той ги продаде и в къщата му влязоха пари, а в главата му мисли. Ако му бях взел осем прасенца и му бях оставил само едно, щеше да си мълчи, кучият син, като риба. Такива ми ти работи, братко. Сега някоя и друга седмица Табагари няма да дава работа на това дрънкало, дечицата му ще поквичат и той ще има да съжалява, че си е развързал езика. Хем за другите пример да не се учат да дрънкат каквото не трябва, хем самият Спиридон ще е на седмото небе от радост, дето пак ще му дадат да работи и да изкара нещо. Това, което е казал Спиридон, наистина е голям грях. Сгрешил е и си е платил за грешката — това се ядва. Но нали и на другиго е пуснал фитила: и ти, демек, кажи нещо такова, докарай си беля на главата. Ето кое е лошото. Ако наистина съм благодетел на тия хора, трябва да разбирам: всичко, което може да отбие хората от правия път, от което народът може само да страда — всичко това трябва да се изтръгва с корен, да се унищожава още в зародиш, че иначе ще покълне и ще избуи. За какво стърча аз тука, ако не дене и ноще да се грижа за хората, за това, да живеят добре? Да дойдеш на този свят, да ядеш, да пиеш и да не донесеш добро на хората — това живот ли е? Е, да пийнем. За второто Евангелие — от Марко. Ето ви есетрица, вземайте си, сулугуни е добро за мезе, ама рибката е по-хубава.

Ние само слушахме, страхувахме се дума да пророним, и Сетура въодушевен продължи:

— Тъй е то, милостиви господа! Ако човек не познава страха, ако няма от какво да се плаши, той е загубен.

Но само страхът не е достатъчен. Трябват още някои неща. Преди всичко дисциплина: в човека всичко трябва да бъде опънато, като струна на чонгури. Дадеш ли му свобода, той ще се отпусне и ще падне духом, о-хо-хо! Хиляди недъзи ще се нахвърлят върху тялото му и ще го отнесат на оня свят. Непременно ще го отнесат. Вземи му на човека грижите, разклати волята и духа му и неговият живот е свършен. Така е, вярвайте ми. А иначе какъв смисъл има да ги дигам по тъмно и да ги дресирам като войници? Вземете гърбавата Асинета — при друг стопанин отдавна да е хвърлила топа. Разбира, дъртушата, че й продължавам живота, затова ми е благодарна и предана. „Умният си търси наставник, а на глупака той му е в тежест“ — често повтаря Какошка Табагари и право казва. Неразумен е човекът. Ти си за него, а той с дявола — против тебе. Тъй върви светът. Ако мислиш на хората доброто, сей любов в сърцата им. Но как ще вдъхнеш любов на неразумния? Само със страх, казвам ви, нищо не се постига. Трябва всеки ден да повтаря името ти, да слуша как те превъзнасят другите и ще почне и той да те прославя. Затова доведох от църквата на свети Квирике тоя Табагари. Той ми съчинява молитви. Едни в стихове, други ги натъкмява с музика, трети — просто така. Хубаво ги прави тия работи, по-добре от това — здраве. Моите хора по три пъти на ден се молят — сутрин, по време на работа и вечер. От време на време молитвите трябва да се сменят. Омръзне ли молитвата, губи си силата.

Сетура ни огледа и наля водка.

— Да пием за третото Евангелие, от Лука. И ще ви кажа най-важното. Защо не си вземате маслини? Не обичате ли? Жалко. Имат толкова приятен вкус.

Сетура беше в стихията си. И ако ще го питаме защо си е сменил името, сега е моментът.

— А знаеш ли какво значи Абел? — попита стопанинът. — Абел на гръцки… я ми подай ей оная книга… така… ето го… Много угрижен, измъчен от грижи човек — това значи Абел. Тоест безполезност, суета, призрак. Родителите ми са били неуки хора. Не са го знаели. Сега да видим Архип. Архип… ат, водач на табуна. Ето какво е Архип.

— Ами хората ти знаят ли, че се наричаш водач на табуна?

— А ти как си мислиш? Ако им кажеш, че не са коне, а хора, знаеш ли какво ще ти отговорят? — Сетура помълча малко и изрече: — На човека не трябва да му казваш, че е човек, иначе тон ще ти каже: „Щом като съм такъв като тебе, слизай от мястото си.“ А слезеш ли, ще го събориш в пропастта. На човека трябва да му се внушава, че е кон, магаре, катър. Той ще ти вярва, защото си знае, че е така. Вярва и е щастлив. Живее честно. Това е то. Наистина това не трябва да му се казва направо. Трябва да се намерят особени думи. Архип замълча и се вторачи във вратата. Ах ти, проклетнице, Асинета, дрипо такава, лепнала се на вратата като пиявица! Хайде, влизай!

Влезе Асинета и отдаде чест.

— Е, какво? Пропусна ли барем думица? Върви на гауптвахта. Само да не намислиш да запалиш печка, че с три дни няма да минеш. Още ще ти дам.

— Щом казваш, ще ида, ама не подслушвах тебе, благодетелю. Ей тия приятелчета следях.

— Че аз да не съм сляп и глух, не виждам ли сам, не чувам ли?

— Че е така, така е, бащице и благодетелю. Ама по-друго си е четири уши да чуят вместо две.

Сетура потри брада.

— Добре. Не ходи на гауптвахта. Прощавам ти. Сега намини при Кокинашвили и тъй, между другото, като си приказвате с Пелагея, кажи, че сутринта Спиридон Суланджиа са го наказали, задето е говорил лошо за Архип и Колпинов го е наклеветил пред Табагари. Повтори!

Старицата падна на колене и не че пропя — езикът на тази вещица пропадаше в гърлото, — но с ясна скоропоговорка израпортува молитвата, съчинена от Какошка псалмописеца. Стана, повтори заръката на своя благодетел и тръгна, но още не бе направила и две крачки към вратата, Сетура я спря.

— Ако Пелагея я няма в къщи, отбий се у Колпинови и също така между другото пошушни на Терезия, че Кокинашвили е издал Спиридон Суланджиа. Дали ще е едното или другото, все толкоз.

— Докато човек е сам и на никого няма доверие — Сетура изчака, докато в коридора стихне шляпането на Асинета, — той може да бъде полезен и на себе си, и на другите, ама почне ли да си излива душата, не чакай добро от него. Във всякаква мръсотия може да се забърка. Беда ще си навлече. Ако погледнеш отстрана, не е хубаво да насъскваш хората един срещу друг, нали така? Всъщност аз го правя за тяхно добро. Ако не си доверяват един на друг, всеки ще живее сам за себе си, няма да ги спохождат лоши помисли, нито лоши дела. Господи, за какво страдам така — извъртам, хитрувам, мъча се. Но доброто без страдания не се постига. Почнеш ли да съжаляваш себе си, смятай, че всичко е загубено… Е, за третото Евангелие!…

— Каза го вече! — напомних му. — Пихме за него.

— Не, за третото не сме пили! А защо не ядете? Или гощавката ми не ви е по вкуса?

Нямаше смисъл да спорим. Пихме и по пета чашка за Евангелието от Лука. Друга наздравица не признаваше, подлецът. Обиждаше се, когато отказвахме, укоряваше ни, проклет да е дано.

Не помня колко бяхме изпили, когато Сетура се надигна и рече:

— Ако гостите желаят, мога да им покажа работата и как моите хора си изкарват насъщния.

Пътят беше кратък. Спряхме на края на дълбоко дере. Сетура посочи с пръст голяма дупка, която се чернееше в каменистия склон на урвата. Това беше рудникът, дето работеха хората му.

— Изкопаха тунел около двеста сажена дълъг — обясни Сетура, — пробиват отдолу нагоре, изнасят земята на гръб. Тука всичката земя е такава. Разбира се, работата е тежка, но ако човек се прехранва с лек труд, той се погубва. Когато трябва да мъкнеш земя ей от такава дълбочина, тая работа ще я обикнеш. Що е любов? В каквото хвърлиш труд и грижи, това ще обикнеш. Майката обича повече болнавото и слабо дете, защото й е създало повече грижи. Но само с любов нищо не става. За да бъде щастлив, човек трябва да гладува. Не да умира от глад естествено, но и да не преяжда. После — страхът. Страхът поражда любов. Тамянът и молитвите също са необходими за любовта. Да боготвориш, значи да се страхуваш. Какво още е нужно за щастието на народа? Здраве. А хората ще бъдат здрави, ако не им дадеш да се разпуснат и да паднат духом. И още нещо — човек трябва да се надява. Надеждата трябва да се измисли. Когато народът има надежда, нищо излишно няма да си позволи. На моите хора аз им измислих надежда. Елате, ще ви я покажа…

Сетура свърна от пътя и ни поведе към един кладенец.

До кладенеца беше забит стълб с камбана. За езичето на камбаната бе завързано въже, чийто край беше спуснат в кладенеца. Вътре на дъното седеше джуджето и държеше въжето. В кладенеца нямаше вода.

— Плащам му двайсет копейки на ден — каза Сетура. — Глухоням е.

— И какво, седи там от сутрин до вечер? — попита Дата.

— Седи.

— А какво прави той тука, тоя изрод? — попитах аз.

— Надежда, приятелю Мосе, надежда ей за онези хора! — Сетура кимна към рудника от другата страна на дола.

— На бога в небесата вече никой не се надява, а на кого ще му дойде наум да повярва на този изрод в кладенеца?

— Работата е добре опечена. Сега ще разберете. Тези, които копаят в пещерата, очакват тунелът да ги доведе тук, до този кладенец…

— Почакай, Архип — не се стърпях аз. — Та ти казваше, че дълбаят планината отдолу нагоре и все повече се отдалечават оттука.

— Е, та какво, като съм казал?

— Ами това, че ако тази твоя дупка отива все по-далеч от кладенеца навътре в планината, как ще стигне дотук?

— Никъде няма да стигне, нито догоре, нито до кладенеца. Стои си планината, както си е стояла, и те ще кръжат из нея.

— А хората знаят ли за това?

— Не е трудно да се сетят. Те си мислят така: щом като е толкова лесно ние да го разберем, значи, всъщност не е така, както ни се струва. Сетура няма, казват си, да си служи с такава евтина измама. Тунелът ще стигне до кладенеца. Непременно.

— Ами камбаната и джуджето, за какво са ти? — попита Дата.

— Джуджето се казва Зебо. Той е побъркан и минава за ясновидец. Говори се, че щом тунелът се приближи на сто сажена до кладенеца, Зебо ще чуе и веднага ще започне да бие камбаната. Да знаете как очакват те този звън! Непрекъснато са нащрек. Смятам малко да им увелича надницата, ама трябва най-напред да видя как ще потръгне работата. По-добре ще е да измисля нова надежда, отколкото да им увеличавам заплатата. Това е по-сигурно, но не е проста работа да измислиш нещо.

Надникнах в кладенеца. Зебо току долепваше ухо до скалата и мърмореше нещо.

— Ти казваше, че той е глух?

— Глух е.

— Е, щом е глух, какво може да чуе?

— Мосе, приятелю, ама че си загубен, нищо не можа да разбереш, а ме мързи да ти обяснявам всичко отначало! — Сетура се ядоса. Като поживееш една зима тука, като се поогледаш, ще разбереш каква е хавата.

— Не си струва да се безпокоиш, Архип батоно! — припряно се заоправдавах аз. И без това сме ти задължени. Не е ли по-добре да си починем, а после да продължим разговора?

— Май така е най-добре, починете си, а на вечеря ще ви разправя още някои неща — обеща Сетура.

Не знам как се чувствуваше Дата, но в моята глава се рояха мисли, една от друга по-чудновати.

— Асинета ще ви донесе обяд — извика след нас Сетура.

Връщахме се мълчаливо. Устата ни бяха пресъхнали, добре, че по пътя ни се случи едно изворче.

— Какво ще правим, Мосе? — попита Дата. — Ще останем ли тук, или ще идем на друго място?

За абрага по-добро място не можеше да се намери. И защо да си отиваме? В тия забравени от бога краища полицията не може да се добере. Стопанинът не ни отказва нито хляб, нито покрив, нито спокойствие. Какво повече да искаме?

— Не мога да гледам този човек и хората му — каза Дата. Аз се познавам. И на себе си ще навредя, и другиму беля ще докарам. Знам си го. Не ми е за пръв път. Не съм живял чак толкова много, ала съм видял свят, избродил съм го нашир и на длъж, ама такъв дракон не съм виждал. Какво ти виждал! Не съм даже чувал, нито пък съм чел!

Започнах да споря. Архип — или кой знае как му е името — с нищо не ни пречи, па и да ни попречи, колко му е да го пратим на оня свят?

— Влиза ли ни в работата какво прави с хората си Сетура? — опитвах се да придумам приятеля си. — Разбира се, той върши зло, но щом като всички тия лакеи приемат божия гняв за милост, Сетура ли е виновен? На тия отрепки и това им е малко. Да станат роби на един Табагари! Харесва им да бъдат роби, и толкоз! Да не би някой да ги е вързал тука? Хайде да се разберем така: само да ни закачи някой, който и да било, ще ги обесим тия двамата познайници на някой клон и дим да ни няма.

— Добре. Да бъде, както казваш — каза Дата.

— Не ми се ще кой знае колко да сменяме мястото посред зима… По-рано трябваше да помислим, ама кой да знае, че така ще стане.

Вървим по-нататък. Беглецът не трябва да ходи по пътища и пътеки. Трябва да забрави за тях. Беглецът трябва така да върви, че да вижда пътя или пътеката отгоре. Разбираш ли за какво говоря? Отгоре!… Та така вървяхме и ние из гората. Изведнъж Дата се спря и се загледа надолу към клисурата.

— Мосе батоно, виждаш ли какво става там в храстите?

Вгледах се и аз. Май че деца играят на война или пък на „казаци-разбойници“. И са много, Дата дори се учуди отде такова потомство у тия нещастници. От бога, казвам. За голтаците господ не жали децата, сам знаеш. Не трябва да вървим по мостове. Хайде, казвам, да заобиколим.

Заобиколихме мостчето и тръгнахме нагоре. Пътят беше доста стръмен. Мостът остана на около двеста крачки вдясно от нас. Бяхме изкачили вече половината склон и изведнъж чуваме… пеят. Откъм моста.

— Ама че това са онези, дето бяха там, до мостчето — казвам аз.

— За децата ли говориш? — Дата се разсмя. — Я по-добре да си трая. Може само така да ми се е сторило и да правя от мухата слон. Едно ще ти кажа: дай боже да се върнем тихо и мирно при Асинета. Не разбираш ли? После ще разбереш.

Щом казва после, нека да е после. Ама ме гризе нещо отвътре, мира не ми дава. Кажи, моля го, може и аз да се посмея с тебе.

Дата вижда, че съм на път да се обидя, и казва:

— До моста сега има само няколко момчета. Тъкмо те пеят, за да отвлекат вниманието ни. Останалите ни причакват от засада. Всеки миг ще изскочат. Внимавай. Още не бях осъзнал напълно думите му, когато почти до ухото ми се разнесе див вопъл и град от стрели и пръчки се изсипа върху нас. Наоколо така виеха, че ако небето се бе разтворило, нямаше да забележа. Стоях като закован на мястото си, докато един камък, голям колкото юмрук, не ме удари в лицето. Дата хукна да бяга. Не съм допускал, че ще ми се случи да видя Дата Туташхиа толкова изплашен. Избяга. Върху мене се нахвърлиха всичките тия дрипльовчета, изсипаха се бог знае отде — същински скакалци.

„Лошо, Мосе Замтарадзе — рекох си. — Дръж се!“ — Измъкнах револвера от пазвата си, стрелях. Стрелях само веднъж, но беше достатъчно за всички. Едни веднага побягнаха. Други хвърлиха камъните, стояха като втрещени, с отворени уста, пребледнели като платно.

— Никой да не мърда от мястото си! Че иначе до един ще ви надупча, змийчета такива! — извиках за всеки случай.

— Мосе, опомни се и запази душата си от греха да убиваш деца! — дочу се отдолу гласът на Туташхиа.

— Какво искат, дявол да ги вземе?

В отговор чух гръмогласния смях на Туташхиа.

— Кои сте вие, дяволчета, какво искате?

Дума не обелват. Настръхнали, стиснали устнички.

Дата се измъкна от дола и ми казва:

— Че те са като диваци. Чужд човек не са виждали. Не само човек — ако им покажеш локомотив или карета, ще почнат да хвърлят камъни. Ей с такива дечица, че и с жени и на врага си не пожелавам да се сблъска… Я скрий револвера — няма да ти трябва!

— Да не си мръднал нещо, Дата батоно? Тия кутрета едва не ни прегризаха гърлата, всичките ей сега ще ги пратя на оня свят за поука на другите. Всички ще ги изпозастрелям. На Мосе Замтарадзе ще посягат! Че такъв храбрец не се е родил още на този свят!

Майчице мила, на какво приличаха тия деца! Изпокъсани, мръсни, само кожа и кости. Виждал съм лисици в клетка — същите хищни и остри погледи имаха тия дечурлига.

— Не се бойте, момчета! — чух гласа на някаква хлапачка. Няма що, хлапачка! Такива хлапачки по нашия край имат вече три копелета и четвъртото е на път. — Ние сме деца. Няма да посмеят да стрелят в нас.

— Какво ще правим? — попитах Дата.

Той мълчи.

— Вие какви сте и какво искате от нас? — обърнах се към тия дрипльовци.

— Вие сте врагове на Архип — закрещя вместо отговор същото момиче и всички пак сграбчиха камъни и пръчки.

— Врагове ли?… Че ние сме му на гости. Той ни обича като родни братя. Какво си фантазирате?… Голямо момиче, а ги дрънка едни такива, как не се срамуваш?

— Баба Асинета така каза. Тя винаги говори истината.

Ето отде идвала белята, значи…

— Хайде, стига, деца, вървете да си играете — каза Дата.

— Не ги пускайте! — извика някой и преди да пристъпим крачка, бяхме обкръжени от всички страни.

— Виждам, че наистина някой от тях ще се възнесе на небето — рекох аз.

— Стига, Мосе — рече Дата, — сам знаеш, че срещу деца няма да ти се вдигне ръката.

Това беше вярно. И аз самият го знаех, но те все се навираха, и не ми стигаше умът как да се отървем от тях.

— На заточение, пък и на свобода, през дългите години като абраг, какво ли не съм преживял… но с деца не беше ме сблъсквала съдбата. Поогледах се насам-натам. Забелязах едно момче, което се целеше в мен с остра като шиш стрела…

Всички държаха в ръце по един объл камък и пазвите им също бяха пълни с камъни. А какво им беше на ума, какво ще ги прихване след минута, ха разбери! Не знам, може някой да е виждал такава кръвожадна тълпа, но на мен не беше ми се случвало. Погледнах Дата — пребледнял като мъртвец.

— Кажете, милички, какво смятате да правите с нас? — попитах аз.

— Недей, Мосе батоно, не е време за шеги, така нищо няма да направим. Трябва да се измисли нещо. Няма да стрелям по деца — както щеш, не мога да си взема такъв грях на душата. А че ще ни направят на решето, ми е от ясно по-ясно.

Дата Туташхиа, ако ще да му обещаеш царски трон, няма да излъже. Пък и аз не съм по тая част. Ала нуждата и ковача ще научи да прави ботуши. Което си е истина, истина е. Когато си натясно, така ще ти заработи мозъкът, че после ще се чудиш как си могъл да намериш изход.

— Казвате, че сме врагове на Архип, а ние току-що бяхме тримата на кладенеца — Архип, аз и господин Пориа… — започнах аз и, представете си, тези дяволчета малко забавиха крачка.

Харно, мисля си, че забавиха, забавиха, ама не спряха. Трябва да подхвърля още нещо… Но какво… какво?… Е, да става каквото ще.

— Искате ли да знаете какво ни показа? Тунела! Всеки момент ще стигне до кладенеца. Ако не днес, утре ще стигне.

Вторачиха се в мене, като че им известявах за идването на Христа.

— Кой ти каза? — попита момичето.

— Зебо. И господин Пориа потвърди, а знаете ли кой е той, господин Пориа? Господин Пориа е първият в света майстор по тунели и други такива дяволии. Чували ли сте за тунела в Лахската планина? Господин Пориа го е прокопал. Сетура ме беше помолил по-скоро да му го доведа от Кутаиси и вече наближава времето, когато Зебо ще забие камбаната, и тогава…

… Всички закрещяха в един глас. Земята потрепери. Небесата се залюляха. Ако щете, вярвайте, ако не щете — недейте, ама от уплаха едва не се строполих на земята. Мислех, че пак са тръгнали срещу нас, ала те викаха от радост. Олекна ми на душата.

— Стига сте викали — изписка момичето. Млъкнете всички!

Затихнаха.

— Щом не сте врагове на Архип, защо и вие не се радвате?

— Ние ли не се радваме? Я покажете някой, който да се радва повече от нас?

— Тогава защо не викате заедно с всички?

— Викахме. Как да не сме викали? Смънках аз, но никой вече не ми вярваше.

— Не мърдайте! — заповяда ни момичето.

Прекалено близко бяха. Един държеше в ръцете си дълъг заострен кол. Изглежда, не беше по силите му да го държи, та опря острието в колана ми.

Ама пък остър беше тоя кол!

Момичето отведе настрана три по-големи момчета. Пошушнаха си нещо и се върнаха при другите.

— Сега ще видим радвате ли се, или не! Хайде, пейте с нас!

Един сополко махна с ръка — и това ми било диригент на хор — и те започнаха… Беше същата песен, която сутрин Табагари караше родителите на тези дяволчета да пеят и дето в края на всяка строфа непременно имаше „Архип“ и три пъти „полихронион“.

Думите на тая дивотия нито аз, нито Дата не ги помнехме, а те пееха ли, пееха, и аз почувствувах как постепенно започват да се озлобяват и всеки миг ще се нахвърлят върху нас. Не ми стигаше умът какво да направя, главата ми се пръскаше, а острият кол, опрян в колана ми, полекичка започна да се забожда под реброто ми. Без да престават да пеят, без излишни думи, те ни изпращаха на оня свят.

— Не я знаем тая песен — закрещях аз, — първо ни научете и тогава ще пеем заедно.

Млъкнаха. Седнахме в кръг като добри приятели и започнахме да разучаваме псалма. В него нямаше нищо трудно. Куцият Табагари съчиняваше псалми според ума на паството си. Научихме го бързо. Дечурлигата се строиха, нас ни сложиха отпред, излезе едно дяволче, същинска оса, зажужа като Табагари и тръгнахме. До имението вървяхме с песен и скандирахме името на Архип. Пред портите ни накараха три пъти да извикаме „полихронион“ и представете си, ни пуснаха. Влязохме в стаята си и се строполихме на кревата. Докато бяхме натясно, Дата, макар че беше нащрек, току го напушваше смях, а като останахме сами, помръкна и замълча.

— Докъде стигнахме — казах аз, — станах абраг, за да отърва войниклъка, пък на, принудиха ме да марширувам и да пея.

— Да се махаме оттука, Мосе батоно, че те и земята ще ни накарат да копаем. — Дата явно не се шегуваше.

Дълго не можахме да се опомним. Откъм мизерните къщурки долитаха песни, дрънкане на пандура и думкане на барабан. Това продължи цяла вечер.

— Какво е днес? Някой да няма имен ден? Какви са тия веселби? — попита Дата Асинета.

— Какъв имен ден те е патил?

— Ами какво им е?

— Нищо! Затова пеят.

Хапнахме по парче хляб, легнахме и спахме, докато вещицата Асинета не ни извика при стопанина.

Дата стана неохотно, пък и аз също, но не можехме да откажем.

Сетура се бе изтегнал на дивана сред шарените възглавници. До него на една малка пейка се бе свил Табагари с книга на колене. Беше същата книга, от която Сетура бе прочел сутринта тълкуването на имената Абел и Архип. Табагари прелистваше страниците и гъгнеше нещо на своя повелител. Сетура ни даде знак да седнем и да почакаме. Дали беше толкова вглъбен в своя талмуд, или не ни смяташе за хора, но Табагари дори не вдигна глава, когато влязохме, само обръщаше страниците и нещо си мрънкаше под нос. Никой не ни предложи нито да хапнем, нито да пийнем. Оставаше ни само да слушаме Табагари.

Ефимий значи добър — четеше той. — Това го бива. Мелентий на гръцки значи грижлив, може. Вукол? Говедар. Това не ни трябва. Ти и без това си водач на табуна, пастир на воловете. Полиевкт… Добре е… Означава най-желан. И Доментий е подходящо — миротворец… Авесалом, еврейско име — баща на света… Тихон — наистина хубаво! Много, много хубаво. Значи, носещ щастие. И още едно… Каленик — блестящо победил. Значи, стават всичко седем. Повече не ни и трябват: Ефимий, Мелентий, Полиевкт, Доментий, Авесалом, Тихон и Каленик. Тия ли да бъдат?

— Да бъдат.

— Най-напред, да запомнят имената, а после ще им открия какво значат. Наведнъж и без това няма да се справят. Нека зубрят засега.

Сетура вдигна ръка, благослови го и когато останахме сами, каза:

— Човек, който се е нагърбил да се грижи за народа, не трябва да знае ни сън, ни отдих. Забелязах, че някои взеха да злоупотребяват с попечителството ми. Това не може да се остави така. Ще повлекат други след себе си и всички ще изпаднат в беда. Какво да се прави в такъв случай? Трябва да ги притиснеш, това е. Всички наведнъж. Какошка Табагари ще ги накара да научат на бърза ръка всички имена, а после ще им обясни и какво значат. Трябва сам да измислям с какво да запълня ума на хората си, че иначе те без мен ще си намерят нещо и не се знае какви нещастия ще си докарат.

Вече ми призляваше от неговите дрънканици и колкото да кажа нещо, отроних:

— Ами хората ти няма ли да попитат Табагари защо трябва да учат тия имена?

— Че защо да питат? Той ще им обясни предварително. Всички тия имена са мои. Не е достатъчно да ме наричат Архип. Стане ли дума за мене — благоволи да назовеш и осемте имена. Такива работи.

— Моля да ме извините — стана Дата, — не се чувствувам добре и ще отида да си почина.

Не се реших да изляза и аз — страхувах се, че Сетура ще се разсърди. Седях при него доста дълго и си отидох след полунощ. Когато заобиколих къщата и стигнах до нашия балкон, видях Дата, който с наметнат на раменете ямурлук седеше на стъпалата, облегнат на перилото, и гледаше към небето.

Заспах веднага и не зная кога е легнал Дата. Едва започваше да се развиделява, когато ни вдигна звънът на камбаната и глъчка в цялата къща. Без да чакаме Асинета, ние се облякохме и излязохме на двора, който бързо се изпълваше с народ; всички мигновено се строяваха в редици. Дойде Табагари, качи се на своя пън и като изстреля определените молитви, възвести седемте имена, с които отсега нататък ще се нарича техният „отец и хранител“. „Който не ги научи, ще си има работа със самия хранител“, заплаши той. На двора се възцари дълго мълчание.

— Помогни ни да ги научим, иначе сме загинали! — обади се някой.

— „… който си Архип“. Като кажете това, ще спрете и ще ме слушате!

— Приносителю на хляба наш насущний, отче наш свети и благородник, който си Архип… — протътна тълпата и млъкна.

— А по-нататък ще следва: Ефимий, Мелентий, Полиевкт, Доментий, Авесалом, Тихон, Каленик. И както преди: „Да живееш вовеки веков.“

Нищо не излезе. Не можеха да го запомнят. И трети, и четвърти път изброяваше Табагари, ала напразно, не можеха да ги повторят. Табагари се разяри.

— Ама как така изведнъж, Како батоно?!

— Без приказки!

Пак стихнаха.

— Какво значат тези имена, барем знаете ли?

— Не сме и сънували!

— Отде ще знаем!

— С Архип стават осем, нали така? — попита Табагари.

— Осем ли?

— Осем, осем!

— Сега ще ви кажа какво значи всяко име и до вечерта всички до един да ги знаете наизуст! Слушайте: Архип — началник на конюшнята, това всички го знаете.

— Знаем го.

— А сега слушайте много внимателно. Имената, които изредих, означават: добър, грижлив, най-желан, миротворец, баща на света, носещ щастие, блестящо победил. Разбрахте ли?

— Така да ги научим, Како батоно! По нашему, по грузински си е по-ясно.

— Млък! Ще ги научите, както казах! Нищо не искам да знам.

— Поучи ни още малко. Съжали ни!

— Дай ни време, Како батоно! Такава премъдрост наведнъж учи ли се?

— Да! Да! Време ни трябва…

— Стига приказки! Никакво време! Ще го напиша на един лист. Серапион познава буквите, той ще ви помогне.

Табагари отиде за хартия.

— Свършено е с нас. Серапион ще ни накара да мъкнем и неговата земя! Ще работим и заради него! Какво ще правим…

— Няма право! Като знае буквите, нека ни помогне! Не сме длъжни да работим заради него!

— Я виж ти! Аз съм малко обущар. И какво излиза? Че съм длъжен да ти направя обуща без пари, а?

Вдигна се такъв шум, та можеше да си помисли човек, че Како Табагари се готви да ги избеси всичките.

— Спрете! — закрещя Дата Туташхиа и хората стихнаха. — Какво ви става? На какво сте заприличали? Я се погледнете само. Горко ви, нещастни хора, приличате ли вие на хора? В какво са ви превърнали те — тоя мръсник Сетура и тоя кучи син Табагари?

— Какво говори той, този човек?

— Казва, че Сетура… че Табагари…

— Къде се е чуло така да се приказва!

— Той ще ни докара беля…

Изведнъж всички замълчаха.

— Удри ги! — закрещя някой. И те се нахвърлиха върху нас като сюрия побеснели кучета. Дата го праснаха с един кол по гърба, събориха го и връхлетяха върху мене.

— Имат оръжие!

Измъкнаха ни револверите и ни биха, докато капнаха. От конюшнята изведоха конете ни, завързаха ни за тях и ги шибнаха с всичка сила. Конете ни мъкнаха около триста крачки и спряха. Ние дълго не можехме да се надигнем. Най-после дойдохме на себе си, някак си развързахме вървите, с които бяхме омотани. Ни аз, ни Дата не можехме да помръднем нито ръка, нито крак. Не помня как се покатерихме на конете. Едва се довлякохме до мястото, дето бе скрито оръжието ни. Един господ знае какво ни струваше да го измъкнем от скривалището. Знаех, че в планините, много по-високо оттук, има землянки на скотовъдци. Запътихме се натам.

Беше посред зима. Скотовъдците по това време слизат в долините, на зимните пасища. Жива душа не се мярка. Вода няма кой да ти даде. За ядене да не говорим. Вече ти казах, че десетина дни даже не можехме да седим на седлата, а пък как изглеждахме — по-добре да не приказваме.

Че едва не ни убиха от бой, това нищо не е. Най-важното е, че от злоба просто полудявах. Ще се оправя аз, рано или късно… Че да залегна тогава до Саирме, някъде наблизо до Сетуровото имение, да ги проследя и избия всичките — от Сетура и Табагари до джуджето-пророк. Дата не ми позволи.

— Мосе батоно — рече той, — човек живее и се държи така, както му харесва, и не трябва да му се бъркаш в работата. На теб ти се струва, че е унижен, смачкан, а той си живее, радва се и е напълно доволен от съдбата си. Помниш ли, ти ми каза за хората на Сетура: „На тоя народ му харесва да бъде роб.“ Не се съгласих с теб, сбърках, а пък то си е така. Тук си ти, тука — аз, а горе на небето — господ… кълна се занапред да не се намесвам в ничии работи, докато не разбера кое е по-добре — да се намеся или да си отида. Няма на тоя свят човек, достоен за съчувствие и помощ. Така мисля сега.

Близо до Поти има едно селце, не помня вече как се казваше. Там живееше един фелдшер, сигурен човек.

Имаше малък лазарет. Друго не ни оставаше — трябваше да си лекувам реброто, а Дата го мъчеше възпалената рана. С мъка се покатерихме на конете и поехме на път.