Включено в книгата
Оригинално заглавие
დათა თუთაშხია, (Пълни авторски права)
Превод от грузински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Бялата тетрадка

И тъй, нашият договор влезе в сила и аз трябваше да съставя програма за развлеченията на Арзнев Мускиа. Той седеше, в креслото пред мен и чакаше думите ми. Откровено казано, тази работа не би ме затруднила, но ми пречеше неестественото в нашите отношения. Ще се съгласите, нали, че този договор беше странен. Като клиент и купувач Арзнев Мускиа би трябвало, след като влага пари, да ги харчи така, че това да е от полза за него и да бъде доволен от резултата, доволен от човека, в чиито ръце е поверил работата, доволен от новите срещи и впечатления… Това от една страна… А от друга…

Влезе секретарят, и като мина покрай Арзнев Мускиа, остави на масата ми някаква визитна картичка. Бях толкова потънал в мислите си, че отначало не я забелязах.

… Да, от друга страна… От друга страна — разбирах това, — този човек ме привличаше като магнит и аз исках да стана негов приятел, просто приятел, и да се отдам заедно с него на развлечения и приключения, но не знаех какво той очаква от мен, какви преживявания търси и ще ги получи ли в моята компания. И, значи, като клиент той можеше да остане в крайна сметка недоволен от мен.

— Ираклий батоно — Арзнев Мускиа сякаш бе подслушал моите мисли, — не си блъскайте главата. Кажете, къде смятате да отидете тая вечер? Аз ще дойда с вас, ако нямате нищо против, разбира се. Ще ми бъде по-приятно, ако всичко върви от само себе си, не е необходимо да измисляте нищо специално.

— Много добре — облекчено въздъхнах аз. — Тъкмо за това мислех в момента и съм съгласен с теб… Виждаш ли? Говоря ти на „ти“. Вече сме близки приятели, нали така?

— Да, да — през смях потвърди Мускиа. — А сега си отивам. Ти си зает… Но трябва да се уговорим — кога ще се срещнем?

Докато той говореше, надзърнах във визитната картичка. Чудна работа… Не бях и подозирал, че жените могат да имат визитни картички, досега не бях виждал. И фамилията — откъде ми е позната?… Въртях картичката в ръце, без да отговарям на въпроса на госта си.

— Почакай, Арзнев, не си отивай — казах аз.

И повиках секретаря.

— На каква възраст е тази дама, е, приблизително, разбира се!

— Зная, че е на трийсет и пет, но изглежда по-млада.

— Свободен си. Ако трябва, ще те повикам.

Излизайки, той отнесе бутилката от шампанското и чашите.

На полицата до мен беше канторската книга — списък на клиенти, не само бивши, но и възможни. Тук имаше различни сведения — адреси, движимо имущество, сфера на дейност, капитал… Разтворих тази книга на имената Ширер, Тавкелишвили, Нано Парнаозовна Ширер-Тавкелишвили.

Не че бях забравил името й, не, просто исках да проверя паметта си. Та аз познавах Нано Тавкелишвили от дете! А миналата година бях получил от нея покана, но по някаква причина не отидох и изпратих извинение.

Подадох визитната картичка на Арзнев Мускиа.

— Виж.

Той я взе и прочете на глас написаното върху нея.

Бях учуден, че този човек, който живееше в Турция, така свободно четеше на руски. И по-рано ми беше направило впечатление, че грузинският му акцент, когато говореше на руски, беше по-слаб от моя.

— Къде си се научил така добре да говориш руски?

— Учили са ме като дете. Освен това дълго съм бил в Кубан и там съм говорил руски. Понякога чета и руски книги, макар че не съм учил в гимназия.

Бях смутен — Арзнев Мускиа правеше впечатление на образован човек, възпитан в аристократичен дух. Наистина два дни са твърде кратък срок, но първото впечатление не лъже.

— Коя е тази жена? — запита той.

— Как да ти кажа… Когато бяхме деца, семействата ни бяха близки. Връстници сме, често сме играли заедно. Когато завърши гимназия, тя избяга от къщи, навярно се е омъжила за този Ширер. За него научих едва преди няколко години. Не знам — може отначало да е заминала с друг, а после да се е срещнала с него. Ширер е чужденец и разполага с голям капитал. Тогава той беше на трийсет и две — трийсет и три години. Отведе я като момиче в Европа, даде й висше образование, струва ми се, че е завършила Женевския университет. Живееха в чужбина и в Тифлис дълго време не се чуваше нищо за тях. Върнаха се преди четири години. Ширер купи големи гори в околностите на Закатала, Кахи и Кобахчо. Все орех и дъб. Забравих да ти кажа, че Ширер се занимава с дърводобив. Построиха си къща в Закатала. Тук, в Сололаки, купиха друга къща от един арменец. И двете са великолепно обзаведени. Деца нямат. Тази жена живее в Тифлис шест месеца в годината. Останалото време прекарва в Закатала и в пътешествия. Да… Сега нейният кръг… — погледнах в книгата — тя се движи в тесен кръг, избягва знатните семейства, с разни дребни търговци изобщо няма вземане-даване. Добре, какво знаем още за тази дама? Има двама лакеи, двама портиери, две прислужнички, един готвач… Готвачът се казва Катран! Мъжът и рядко идва в Тифлис. Очевидно тя е сама в такава голяма къща! С работите им се занимава юридическата кантора на Шахпарунов… Толкова по-странно е, че е дошла при мен!

— Май е по-добре да си ходя… — каза Мускиа, връщайки ми визитната картичка.

— Не, ако нямаш належаща работа, почакай, Арзнев. Може би ще ти бъде интересно; според нашия договор ти можеш да присъствуваш на приема… Наистина тук има едно деликатно обстоятелство… При адвокатите най-често се идва с някаква тайна… За разговор насаме. Затова по-добре мини в задната стая и остави вратата открехната. Между другото, в шкафа ще намериш всичко необходимо за една лека закуска, а също и вино. Хапвай си и слушай, може би ще чуеш нещо интересно.

— Не зная, трябва ли да оставам, Ираклий?

— Не се безпокой, няма да те поставя в неловко положение.

Затворих книгата, отворена на госпожа Ширер-Тавкелишвили и я понесох към лавицата. Докато се връщах към бюрото си, госпожа Нано влезе. Здрависахме се и се разположихме в креслата. Между нас имаше ниска кръгла масичка, върху която бе сложена красива табакера. Отворих я.

— Заповядайте, ако пушите.

— Благодаря, пуша много рядко — чух гласа й. — Само когато съм в добро настроение и ми е весело.

— Значи, много рядко сте в добро настроение?!

— В много добро?… Рядко, разбира се. Може ли да бъде иначе?

Спомнихме си детството и предишните си връзки, споменахме всички покойници и всички живи. После се извиних, че не съм се отзовал на нейната покана. Попитах я как е мъжът й, как вървят семейните работи. Разказах й две-три новини и след тия любезности разговорът като че пресъхна.

Госпожа Нано беше облечена много просто. Дамите от нейното съсловие обикновено се отрупваха със скъпоценности. Тя имаше само венчален пръстен и една златна верижка на шията.

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожа Нано? — реших да заговоря пръв. — Ако, разбира се, идвате по работа… Но тогава трябваше да ме повикате и аз незабавно щях да дойда.

— Моля ви се!… Защо да ви притеснявам? Освен това исках да ви видя именно в кантората.

При тези думи Нано сякаш се смути, но се овладя веднага и попита усмихната:

— Надявам се, че в тази къща умеете да пазите тайна…

— Ето огнеупорния шкаф. В него се пазят тайните на около двеста мои доверители! Нито един от тях няма основания да бъде недоволен… Но виждаш ли оная врата — тя е леко открехната. В стаята закусва един много близък мой приятел, един лаз, дворянин, господин Арзнев Мускиа. Да затворя ли вратата?

Преминах от официалния тон към приятелския от детството ни, което можеше да се вземе като предложение да възстановим предишните връзки.

Госпожа Нано се замисли, сви рамене и каза:

— Ако този господин е твой близък приятел…

Тя веднага забеляза промяната на тона и охотно го прие. — Не е ли все едно дали той ще чуе всичко от мен или от тебе, след като си отида?

Засмяхме се. Нано отново замълча. Очевидно обмисляше как да започне.

— Работите на моето семейство и на мъжа ми ги води адвокатът Шахпарунов. Би следвало да се обърна към него. Но той е страхливец и, разбира се, ще избегне този разговор. Освен това не искам мъжът ми да научи… Поне засега… Още повече, че жандармерията… — Нано говореше тихо, стараеше се думите й да не достигат ясно до Арзнев Мускиа.

Тя замълча. В съседната стая нещо издрънча.

— Арзнев, моля те, по-тихо, че ще затворя вратата! — извиках аз повече да подчертая пред Нано дружбата си с лаза.

— Е, хайде, приятелю, не съм стрелял с пистолет, само изпуснах ножа! — отвърна Арзнев Мускиа. — Сигурен знак, че още един мъж ще присъствува на този разговор!

— Да, Нано, слушам те.

— Искам да се посъветвам с теб — започна тя. — Ти знаеш, разбира се, какво представлява Закатала, нашето околийско градче. Всичко става пред очите на всички, знаят се като петте си пръста… Имаме един полицейски чиновник, казва се Ветров, на около трийсет години. Срещам се с него само на гости. Той се харесва на мнозина, намират го мил и дори симпатичен. Не съм на същото мнение, има нещо противно в него. И напомня пале, което слухти. Но трябва да се спазва етикетът, без това не може да се мине, нали тъй?

— Разбира се — подкрепих я аз.

— И ето, че веднъж, съвсем неочаквано — продължи Нано, — на гости у Васенкови този Ветров ме избра за обект на своите фокуси и издрънка сума лъжи за някакви мои тайни връзки… И, представяш ли си, дори спомена имената на двама офицери. Бях оскърбена до дъното на душата си и исках да поставя този нахалник на мястото му, но се сдържах, реших да изтърпя и да изслушам всичко докрай. Знаеш ли, това понякога е много полезно. Разбира се, той забеляза, че дрънканиците му не ми доставят удоволствие и започна да се подмилква и даже да ми се извинява — значи, шега е, госпожа Нано, кълна се в честта си, не го смятайте за дързост и ми простете. Не съм сигурна, че тая приумица на Ветров бе продиктувана само от нахалството му. Там е работата — искам да го разбереш, — че в тази клюка нямаше нищо правдоподобно и отношенията ми с тези офицери са чисто приятелски. Ветров виждаше, че едва сдържам яростта си — казах му в очите, че лъже, — но продължаваше да се държи така, като че говорех на вятъра. Сега искам да знаеш — нали си довереник на моите тайни, впрочем и двамата сте ми довереници, ти и този турски дворянин…

— Лазки дворянин, госпожо — разнесе се гласът на Мускиа.

— Да, да, лазки дворянин — поправи се Нано. — Колко е странно, че се изповядвам пред двама изповедници, за пръв път… Та искам да подчертая, че в периметъра на Ветров нямам грехове. Това е чистата истина и за да не мислиш, че се оправдавам, мога да добавя — способна съм да допусна в живота си всичко, защото се чувствувам свободна във всяко отношение — и като жена, и като човек!

От задната стая се дочу силно кашляне.

— Не му обръщай внимание — казах аз, — моят приятел е объркал пурите, той не познава фирмите, не различава силните от слабите и си плаща за това.

— Твоят приятел не кашля от пурите — отвърна Нано, — той не ми вярва.

— Вие сте права, госпожо — отзова се Арзнев Мускиа. — Но не повярвах само на едно — на това, че сте свободна.

— Но аз наистина съм свободна — повтори съпругата на Ширер.

— Ако е така — долетя до нас гласът на Мускиа, — значи сте успели да решите вечната загадка на човешкия род, най-голямата му грижа от сътворението на света до наши дни. Срещал съм още неколцина души, които твърдят нещо подобно. И, кълна се в честта си, бих ви бил безкрайно благодарен, ако обясните по какъв начин станахте свободна.

Нано се замисли, явно се съмняваше, струва ли си да отговаря на този въпрос. И все пак каза:

— Никога нищо не си отказвам. Правя каквото искам. Нима това не е свобода? И после… Аз победих страха. Разбирате ли?

Арзнев Мускиа мълчеше. Паузата ставаше много напрегната и аз реших да я прекъсна:

— Продължавай, Нано! Разбирам, че това, което каза, е само встъпление.

— Прав си — каза тя. Ще продължа. След онова спречкване Ветров почна да се държи с мен някак по-разпуснато, по-фамилиарно. Забелязах, че се стараеше по-често да ме среща и бях много предпазлива, за да не му дам повод за нови клюки. Но когато се случвахме в една компания с него, той дрънкаше само клюки, слухове и служебни анекдоти. Правеше всичко възможно, за да остане насаме с мен, а когато успяваше, се държеше като заговорник, сякаш имахме някакви общи тайни. Да си призная, отначало си мислех, че се е влюбил в мен, и побеснявах от яд, че протака с обяснението си. Това би ми дало възможност да го поставя на мястото му и да прекъсна тия глупави отношения веднъж завинаги. Но после забелязах, че се отнася и към други дами от нашия град точно по същия начин, което предизвикваше ожесточение сред тях, а около него създаваше някакъв ореол, приказки, шум. Тогава си помислих, че може би е просто опитен Дон Жуан и там е цялата загадка. Но скоро се убедих, че не е така, че не преследва никакви любовни цели. Сама стигнах до тази мисъл, а после съвсем случайно се уверих, че е правилна. На една вечеря у Перевалови забелязах, че от вътрешния джоб на мундира му изпадна някакво листче. Исках да му кажа: падна ви нещо, приберете си го, но, кой знае защо, си премълчах. А след вечерята го прибрах. Какво мислиш, че беше? Списък! Списък с имената на осем жени. До всяко име имаше някакви точки. Донесох ти този лист. Това е целият ми разказ. Искам, Ираклий, да ми помогнеш да разбера изразява ли отношението на Ветров някакъв особен интерес към моята личност, да речем, от служебен характер… А ако е така, какво търси, какво иска от мене? Само не мисли, че това е бъбрене на някаква капризна дамичка. Имам сериозни доказателства… Първо, Ветров е жандарм за специални поръчения, преоблечен в полицейски мундир, и второ — а това е най-важното, — интуицията никога не ме лъже.

Нано замълча и изтри челото си с кърпичка.

Има жени, чиято красота се открива не изведнъж, а в постепенното общуване с тях. Именно такава жена — сега го почувствувах — беше Нано. С всяка минута тя ми изглеждаше все по-привлекателна.

Не бих могъл да не й се притека на помощ.

— Нека опитаме заедно да си изясним всичко това — казах аз, — но преди да пристъпим към анализ, бих искал да ти задам един въпрос: имаш ли основания да мислиш, че жандармерията може да се интересува от твоята личност?

— Да, имам такива основания, те могат да се интересуват от мене.

Бях донякъде обезкуражен и объркано промърморих:

— Ясно. Но трябва да разбера — тук се запънах, но все пак казах това, което исках да кажа, — в тази част от твоя живот, която представлява интерес за жандармерията, не си ли нарушила правилата на конспирацията, не си ли преминала границите на предпазливостта? Например не си ли доверила някаква тайна на трето лице? Или може би името ти е фигурирало в някакви нелегални или затворнически връзки?

Нано се замисли и замълча, очевидно претегляйки за себе си думите. Ето какво чух в отговор:

— Как да ти кажа, макар че съм жена, но имам добра представа за съвременните политически течения. Ако живееш в Европа, това е неизбежно, трябва да разбираш какво е положението, трябва да си наясно относно събитията на деня. Пък и у нас е така… Но няма нищо, което да ми е по сърце, което да изразява именно моите възгледи и представи. Навярно затова аз лично не мога да взема участие в борбата, иначе, струва ми се, би имало някаква полза от мен… И в същото време не ми дава покой способността да виждам злото и да се опълчвам против него. Все не мога да опозная себе си и да разбера как да живея, как да намеря своята собствена форма на съществуване, на действие, разбираш ли? В такова състояние на човек не му остава нищо друго, освен да се занимава с благотворителност. В нея може да намери призванието си. Така живея и такава слава се носи за мене… Веднъж дойде при мен един човек, избягал от затвора, и ме помоли да го скрия… От този момент разбрах, че да помогнеш на преследвания, на този, който се бори, без да жали себе си, който не иска да знае за смъртта, лежи в затвора, бяга от затвора, защото не може да не постъпва така, както му диктува съвестта — разбрах, че най-святото нещо е да помогнеш на такъв човек, защото, както е казал поетът[1], ние сме синове на земята и сме дошли на света, за да се трудим честно до последен дъх.

Моята вина пред закона се състои в това, че за четири години укрих двама души, намиращи се извън закона, дадох им подслон и храна, всичко необходимо за живот и ги пуснах, когато можеше да ги пусна. Странно, но ти и твоят приятел сте първите, на които доверявам тази тайна. Онези двамата не влизат в сметката, пред тях съм чиста, изпълних дълга си за любов към ближния и съм сигурна, че те и до днес си спомнят за мене с добро и пазят доброто ми име. За това са достатъчни малко благодарност и малко благоразумие. Те са порядъчни хора, притежават и едното, и другото. Сега отговарям на въпроса ти, какво може да знае за мен жандармерията.

Нано изведнъж замълча и погледна към задната стая.

На прага стоеше Арзнев Мускиа.

— Разрешете, госпожо, да изляза от засадата си… — каза той. — Простете, но нали и без това чувам всичко… — Мускиа усмихнато гледаше събеседницата ми. — Много искам да бъда тук… С вас. Ето, Ираклий ме осъди на заточение, а аз избягах и може би вие ще ме приютите?

Нано мълчеше и съсредоточено, втренчено гледаше Арзнев Мускиа.

Наистина нямаше повече смисъл да се крие в задната стая, но аз не знаех как ще погледне на това нашата дама. Нано, изглежда, разбра за какво мисля и каза:

— Моля, все едно ми е. Навярно искахте да ме попитате нещо?

Думите й прозвучаха малко хладно. Може би я засегна шегата: няма ли да ме приютите, възможно е да е видяла в нея насмешка — нали току-що бе разказвала как помага на преследваните. А може би нищо не влагаше във въпроса си. Не можех само да разбера защо така настойчиво, така напрегнато го гледаше.

— Арзнев Мускиа! — Лазът почтително се поклони и се отпусна в едно кресло.

— Нано Тавкелишвили-Ширер — с известно объркване и забавяне отвърна тя. Това бе по-скоро шепот и лекото кимване за поздрав, сякаш беше не за него, а за самата нея, за някаква нейна догадка.

Дума да няма, Арзнев Мускиа беше прекрасен. Пред очите ми присъствието на една жена облагородяващо разкова движенията, жестовете му. Какво значи за мъжа женското око…

Очевидно нашата дама също оцени неговата аристократична простота.

— Не съм ли ви виждала по-рано? — попита Нано. — Но къде съм ви виждала?…

Тя се опитваше да си спомни нещо. И двамата я гледахме с усмивка: аз — с очакване, той — с изумление.

— А-а, спомних си. Да, да… Но името е друго. Разбира се, аз се лъжа. Този, на когото приличате — Нано се засмя, — е абраг.

— Значи, и с разбойници се познаваш? — попитах аз. — Че ти, както виждам, имаш широки връзки с престъпния свят, моя прекрасна повелителко?

— Какво да се прави? — отвърна весело тя. — Върви ми на такива.

— Вие благоволихте да кажете — обърна се към нея Арзнев Мускиа, — че сте победили чувството за страх. Но нали страхът… Страхът е многолик. Кой страх сте победили вие?

Нано го погледна в упор, а после се извърна, взе цигара, повъртя я между пръстите си и промълви:

— Това трябва да се обмисли, господин Мускиа. Почакайте, сега ще ви обясня.

Донесох шампанско и чаши. Налях, но Нано все още мълчеше.

— Арзнев, какво направи! На една красива жена й приляга да се усмихва, а ти я накара да се замисли…

— Извинете ме, готова съм да отговоря. Но се страхувам, че приятелят ви няма да се успокои, ще почнем да спорим и за да защитя възгледите си, ще ми са необходими примери. Затова още сега ще ви разкажа един случай. Имате ли нещо против?

— Не, разбира се! — възкликнах аз.

— Слушаме ви, госпожо — добави Арзнев Мускиа.

— Какво е страх? В края на краищата има само един страх — страхът от смъртта! Той произтича от инстинкта за самосъхранение, нали така? И трезво погледнато, можем да го открием във всички постъпки на почти всички хора. Изслушайте ме внимателно и ще се съгласите, че съм права. Това, за което ще ви разкажа, се случи през първата година, след като се бяхме върнали от странство. Гостувахме с мъжа ми на един приятел недалеч от Очамчири — къща на брега на морето, септември, топло море, чудесно време, много книги. Непрекъснато бяхме на брега, забихме в пясъка един огромен чадър, къпехме се, излежавахме се, с една дума — живеехме, както искахме. Веднъж, когато по пладне се върнахме в къщи, след като обядвахме и си починахме, стопанинът нареди да оседлаят за нас коне — да се поразходим. Но ни помоли да не отиваме много далеко, защото скоро ще се мръкне. Конете бяха чудесни. Отминахме Очамчири, напред беше Самурзакано. Аз бях с нова амазонка, шита при лондонски шивач, настроението ми бе приповдигнато, искаше ми се да се перча, да препускам, да се разхождам чак додето падне нощта. Мъжът ми няколко пъти ме спираше — време е да се връщаме. Но аз летях напред, не го слушах, нещо ме водеше и както ще се убедите, ме заведе далече… Но засега искам да подчертая само едно: моят мъж ме молеше да се върнем! Молеше ме да се върнем, защото бе чувал, че по пътищата стават обири. Но аз отсякох: не! И той не спори, не настоява, продължихме да препускаме напред. Защо така лесно се съгласи? Защо не държеше, не настояваше на своето? Защото се опасяваше, че ще приема желанието му да се върнем за страх. А аз не се съобразих нито с едното, нито с другото, исках само едно — да се разхождам, да яздя — значи, мислех само за прищявката си, а тя също на свой ред беше страх — страх, че ще обърнем конете назад и ще бъда лишена от тия радости на живота. Та ето, дори в това просто на пръв поглед стечение на обстоятелствата се проявиха три различни форми на страха и всички те носеха един и същ печат печата на егоизма. Съгласни ли сте, че и трите вида егоизъм имат общ източник — инстинкта за самосъхранение?

— Безусловно — отвърнах аз.

Лазът не каза нищо, само кимна.

— А съгласни ли сте, че инстинктът за самосъхранение и страхът от смъртта са едно и също нещо?

— Да, разбира се — казах аз.

— Тогава вгледайте се добре и ще видите, че в моя разказ страхът от смъртта предизвика появата само на егоистични действия. Тук нямаше нищо, което да прилича на любов към ближния, на чувство за дълг, да не говорим за добро.

— Но когато твоят мъж те е съветвал да се върнеш, нима не е мислил за твоето благополучие? Нима не е изхождал от вашите общи интереси? — попитах аз.

— Знаех, че някой ще ми зададе този въпрос. Бъдете спокойни, отговорът ще дойде от само себе си. Връщам се към своя разказ… Навлязохме навътре в гората, конете вървяха бавно, ние лениво разменяхме по някоя дума. Не забелязах веднага един човек край пътя. Пред него имаше дисаги и той приличаше на пътник, приседнал да си отдъхне. Много скоро разбрахме, че този тих пътник е разбойникът и грабителят Ража Сарчимелиа. Щом конете ни стигнаха до него, той измъкна два револвера, заповяда ни да слезем от конете и да мълчим. Въпреки револверите имаше толкова миролюбив вид, че мъжът ми не разбра каква е работата и ме попита на френски какво ни е казал. Преведох думите му. Отнякъде изникна още един разбойник с пушка. Скочихме на земята. Вцепенението ме напусна и аз съвсем ясно осъзнах какво можеше да ни се случи. Първо ни заповядаха да предадем оръжието си, но ние нямахме оръжие. После онзи с пушката отведе конете ни. И накрая Сарчимелиа заповяда да го последваме и ни подкараха към гората. Стигнахме до някакъв хълм, заобиколихме го и се намерихме на една полянка. Там имаше трийсет-четирийсет полуголи мъже и жени, охранявани от друг разбойник, също с пушка. По-настрана имаше няколко чувала, натъпкани вероятно с плячка. Взеха ни кесиите, скъпоценностите, поискаха да си свалим дрехите… Да, забравих да ви кажа, че Рудолф Ширер е човек с богато минало. Не зная такъв ли се е родил, или постоянните приключения и опасности са закалили характера му, но понякога — и аз добре зная в какви случаи — той се превръща в изпълнен със самолюбива гордост безогледен храбрец. И ето, когато ни заповядаха да се съблечем, Ширер с ловък удар събори Ража Сарчимелиа и след това веднага почна да смъква куртката си. Тогава вторият разбойник удари мъжа ми с приклада по тила и той падна в безсъзнание. Третият разбойник, който пазеше ограбените, измъкна кинжал и се хвърли към нас, за да убие Ширер. Преградих му пътя и се опитах да го съборя на земята, Ража Сарчимелиа вече бе дошъл на себе си. Надигна се и каза на разбойника с кинжала да се върне на мястото си. Той отстъпи, като ни обсипваше с най-долни думи. В същия миг се опомни и Ширер, скочи, и продължи да се съблича, сякаш нищо не бе се случило.

— И вие, госпожо, вие също! — закрещя Сарчимелиа. — Сваляйте всичко, което е на вас, ще ми бъде по-интересно!

Трябваше да изпълня заповедта му. Не защото се изплаших, просто не исках нови приключения. Дрехите ни също ги натъпкаха в чувала, а нас самите ни заведоха при другите жертви.

Беше събота. А в събота и неделя в Очамчири обикновено има панаир. Сигурно тези хора се връщаха от панаира. Бандитите си знаеха работата.

Ража Сарчимелиа се приближи към нас и почна да ме разглежда. Изучаваше ме като неодушевен предмет, намерен на пътя, и не можеше да разбере ще има ли някаква полза от него. Гледаше само мене, без да обръща внимание на Ширер, сякаш той беше празно място. Това продължи няколко секунди, после каза:

— Виж ти, не се биете лошо, госпожо. Ще взема да пусна тия хора, а вас ще ви отведа със себе си и докато мъжът ви изпрати откуп, ще се бием от време на време.

Сарчимелиа се разсмя и тръгна за друга жертва. А мъжът ми засъска в ухото ми:

— Всичко е заради тебе! Заради твоите капризи… Заради теб трябва да търпя да ме бият и ограбват, а жена ми ще я направят наложница и ще я задържат, докато не донеса откуп. Всичко това ми се струпа на главата заради твоя инат. Защото знаех, предупреждавах те… предчувствието не ме излъга. Казвах ти да се върнем.

При тези думи моят мъж махна с ръка и замълча. Сега, надявам се, вие се убедихте, че Ширер е човек безхитростен, че не знае какво е лукавство. Той веднага нарече нещата с истинските им имена и обясни защо искаше да се върнем. Друг на негово място би казал: не мисли за мен, само да можем някак да спасим тебе. Но моят мъж не е такъв. Ето ви, господин адвокат и господин моралист, отговора на въпроса за кого е мислил Ширер, когато искаше да се върнем. Тук можем да се учудваме само на едно — на прямотата, с която Ширер откри онова, което другите умеят да скриват… Неочаквано се случи нещо, което обърка всички карти. Но преди да ви го разкажа, искам първо с ваша помощ да подложа на изследване това, което ви доверих. Мисля, че няма да спорим относно същността на грабежа и насилието и ще приемем, че те са били зло във всички времена. Нали така? Но от какво е предизвикано това зло? Мисля, че има само един отговор — от егоизъм. Струва ми се, никой не би седнал да твърди, че Ража Сарчимелиа и неговата шайка са ни нападнали от любов към ближния. Според мен това не се нуждае от доказателства. Но да се подчиняваш на насилието — нима не е също такова зло? Само не ми казвайте, че ние, безоръжните, сме безсилни пред въоръжената шайка.

— Че не сте ли безсилни — прекъснах я аз, — какво сте могли да направите?

— Ами поне да умрем — отвърна Нано. — Това е в наша власт. И аз съм убедена, че ако от всички хора, обречени на ограбване, поне една трета беше способна да се съпротивлява на въоръжения злодей, да се съпротивлява не на живот, а на смърт, много неща биха се изменили на тоя свят. Жертви би имало естествено, но в края на краищата какво би останало с времето от самото насилие?

Въпросът беше отправен към мене.

— Разбира се — казах аз, — страхът от смъртта заставя човека да се покорява на насилието и да се огъва пред него. Имаш право, госпожа Нано.

— Нима е възможно да се съмняваме в това? — възкликна Нано и продължи: — Спомняте си как моят мъж удари разбойника и го събори на земята. Как смятате, какво се криеше зад този удар? Нима не беше по-умно да го нанесе по-рано, на пътя, когато Сарчимелиа беше сам? Ще кажете може би, че Ширер отначало се е объркал, а после при чувалите се е овладял и е започнал бой? Но не е така. Виждала съм го много пъти да се заплита в най-опасни истории, но никога не съм го виждала объркан. Той се владее като бог. Но този бог е тщеславно дете и може да извършва своите подвизи само ако около него има публика, тълпа, компания. Тогава той иска да покаже колко е великодушен, безкористен, благороден, какъв смелчак и храбрец е; той е богат, най-добър от всички, най-умен от всички, и има такава жена, каквато няма никой друг. Но това е само пред хората, когато всички го виждат, а когато няма никой и той е сам или сме само двамата, тогава той е съвсем друг човек, можете да ми вярвате, аз добре го познавам. И онзи удар бе преценен и пресметнат за секунди. Моят мъж успя да предвиди всичко — и храбър се показа, и куртката си свали, както му бяха заповядали, — разбираше, че разбойниците не искат да се вдига шум, нямат желание да стрелят и да убиват, трябваха им нещата ни, а собствената им чест твърде малко ги занимаваше. Виждате ли? Всичко се разви именно така. Проницателността на Ширер би могла да предизвика възхищение, ако движещата пружина в неговото поведение не беше егоизмът. И като резултат от този егоизъм отново зло. Можеше да стане убийство, дори две убийства. А мене да ме оставят за заложница, за да отмъстят на Ширер. И освен това той даде на всички лош пример.

— Как така лош! — възкликнах аз. — Според мен това е добър пример, пример за неподчинение, съпротива, борба.

— Не, не си прав — намеси се лазът. — Примерът би могъл да бъде добър, ако беше довел работата докрай. Та ти знаеш какво представлява човекът, Ираклий! Ако в една постъпка има и лошо, и добро, той ще подражава на лошото, а на доброто — за нищо на света. Отдавна съм го разбрал.

— Тъкмо за това мислех, господин Арзнев — Нано се обърна към него, — когато казах, че той даде лош пример. Сега ще се съгласите с мен, че всички постъпки на героите на моя разказ са плод на самолюбие и страх от смъртта, че в тях няма нищо друго, освен зло, че няма нито зрънце добро. И винаги е така в живота, колкото и да се вглеждам — страхът от смъртта и породеният от него егоизъм носят само зло. Не познавам нито един пример, който би могъл да опровергае тази истина.

— Не — казах аз. — Има случаи, когато страхът води към добро.

— Кой?! Кога?! — възкликна Нано.

— Е, да речем, страхът от закона — отвърнах. — Страхът от възмездието. Човек просто се страхува да престъпи закона и да извърши замисленото зло.

— Разбира се — каза Нано. — Случва се и това — един зъл човек да се изплаши от закона и да не извърши престъпление. Но злодеят затова е злодей, Ираклий, защото заобикаля закона и въпреки всичко постъпва посвоему. Законът може да постигне само едно — човек да намери начин да го заобиколи и да извърши престъпление, избягвайки наказанието.

Нано се замисли. После каза:

— Да, най-важното е страхът от смъртта, и аз го победих!

Очевидно й стана неудобно от тези думи, тя се изчерви, смути се.

— А как свързваш свободата с преодоляването на страха от смъртта? — попитах я, като се стараех да й помогна да преодолее смущението. Изобщо, през време на този разговор повече ме интересуваше самата Нано, отколкото нейните разсъждения.

— Е, това е най-лесно да се разбере — намеси се в разговора лазът, — ако не се страхуваш, нищо не те сковава, не те гнети, не те обърква и се държиш така, както ти подсказва сърцето. Именно това е свободата. Не е ли тъй? Друг въпрос е как човек да победи страха, ако бог не му е дал сили за това. Тук са необходими брадва, огън и кинжал!

— Нима може, господин Арзнев, брадвата, огънят и кинжалът да се нарекат добро? — възрази Нано.

— А користта, злобата, алчността? Нима те не могат да победят страха от смъртта? Те са дяволски, костеливи орехчета — рече лазът.

— Не мисля — отвърна Нано.

— Защо?

— Защото според мен доброто е способност да се откажеш от себе си, да пожертвуваш себе си заради другите. В най-лошия случай заради един човек, но не за сметка на други, не във вреда на други. Само човек, на когото е дадена тази дарба, може да победи страха от смъртта, разбира се, в такава степен, в каквато провидението го е надарило с предразположение към доброто.

— Какво толкова има за разбиране? — опитах се да променя патетичния тон на беседата. Ако човек мисли само за другите и няма никакви собствени желания, той няма какво да губи. Тогава и смъртта не е страшна!

— Не мисли, че си ме притиснал до стената! — каза Нано. — Не! По-добре човек да живее без желания, отколкото да бъде роб на желанията си, роб на страха. Знаеш ли какво се случи с един мой познат? Умря от апоплектичен удар. И знаеш ли защо? Защото притежателят на кантората нея сутрин го погледнал изпод вежди.

Очевидно този разговор увличаше Арзнев Мускиа.

— Уви, госпожа Нано — каза той, — един толкова добър човек би трябвало да бъде почти бог. Но и той се страхува от смъртта.

— Не съм съгласна с вас.

— Тогава кажете ми, каква цел има този човек?

— Една цел — да върши добро и да унищожава злото.

— Това е неговото призвание, смисълът на неговия живот, и по своя път той ще се старае да изчерпа себе си докрай. Докрай да изчерпа този дар да бъде добър, даден му от провидението. И чак след това да умре. А до този момент той ще иска да живее и ще се страхува да умре. Не е ли така?

— Не, не е така. Страхът е нещо съвсем друго, от него на човек му се пръсва сърцето, както стана с моя познат, а това, за което говорите, не е страх, то е едно възвишено и прекрасно чувство.

— Най-странното е — казах аз, — че хората с такова призвание не умират, докато не изпълнят това, което им е предопределено да направят на земята. Зная много примери… Живеят, докато не изпълнят дълга си, докато не изхабят силите си, и тогава умират, най-често по необикновен начин.

— Да, умират — съгласи се Нано, — но за тях смъртта е начало на друг живот, не е ли така, батоно Арзнев? Те самите изчезват, но семената, хвърлени от тях в пръстта, ще извършват вечния си кръговрат и ще дават плодове дори тогава, когато имената им се изличат от паметта на хората.

— Това, което казвате — обади се Арзнев Мускиа, — ми напомня думите на игуменката на един манастир, майка Ефимия. Тя обичаше да говори красиво. Предполагам, че тайно е писала и стихове. Веднъж ми каза: „Синко мой, разтопеният восък на свещта, догоряла докрай, сам по себе си е прекрасен, но той крие в себе си и онази красота, която тихо е мъждукала и е прогонвала мрака.“

— Красиво е! — Очите на Нано заблестяха.

— Да, красиво е — замислено каза Арзнев Мускиа. — Всичко това аз добре го зная, но едно е да знаеш, а друго — да вярваш, да съумееш да се възвисиш до вярата… Още не съм преминал тази граница… Трудно ми е.

Той говореше с усмивка, но в думите му звучаха доверчивост и печал и аз видях новия си приятел в съвсем различна светлина. Значи, му е тежко, толкова тежко, сякаш на плещите му лежи най-тежкото бреме на земята, но го крие по-дълбоко от ада. Такова чувство изпитах в този момент, но Арзнев Мускиа се върна към предишния тон и аз прогоних тези мисли.

— А защо злото да не може да победи страха от смъртта, кажете ми, госпожа Нано? — попита той.

— Арзнев, струва ми се, че сте мислили за това повече от мене. И можете да отговорите по-добре от мен. Страх ме е, че ако започна пак да говоря, ще приличаме на поп и паството му. С тая разлика, че в случая паството знае повече от попа.

Нано се разсмя.

— Но аз искам да зная вашето мнение.

— Моля! Единодушни сме, че злото се е появило като резултат на страха от смъртта. Ако е така, между тях има мир и съгласие. Те не могат да влязат в конфликт.

— Права сте — каза Арзнев Мускиа. — Но нали и доброто може да престане да бъде добро, ако човек, вместо да прави добро, почне да пита: що е добро?

Нано се готвеше да отговори, но аз я прекъснах, защото исках да видя листчето на Ветров.

— Ти каза, че го носиш?

Тя ми го подаде и отвърна на лаза:

— Стига сме умували, че ще почнем да говорим безсмислици. Сигурна съм, че истината е проста: добро е това, което е добро за всички. Прави добро и не очаквай награда и резултати. Върви си по пътя и пак прави добро.

— Не е необходимо нищо повече, когато сееш семената на доброто. Това са условията, за да има добра жътва.

Започнах да разглеждам листчето. Там наистина имаше имена на жени с някакви точки край всяко име. До едни пет точки, до други — две. До името на Нано имаше пет точки.

Повъртях списъка в ръце и го подадох на Арзнев.

— Точките са направени с различно мастило — каза той. — А някои с молив. Значи, са отбелязвани по различно време.

Отново взех списъка. Арзнев Мускиа беше прав.

— Как мислиш, какво значи това? — попитах лаза, сякаш госпожа Нано Парнаозовна Тавкелишвили-Ширер бе дошла за съвет при него, а не при мен.

— Можете ли да си спомните — обърна се той към Нано — колко пъти сте се срещали с Ветров, откакто ви е говорил онези дързости за офицерите?

— Колко пъти ли? Сега ще ви кажа. Помня за какво ми говореше всеки път и ще преброя по разказите му.

Нано се замисли.

— Знаете ли какво? — възкликнах аз и двамата погледнаха към мене: — Хайде да обядваме днес заедно! Докато се приготвим и стигнем… Нано… Ако бъдеш така любезна да дойдеш с нас, кълна се в честта си, ние ще решим тази главоблъсканица и ще разгадаем всички тайни, които имаш!

Нано се усмихна и попита:

— Къде?

— При Гоги.

— Чувала съм за него, но никога не съм ходила там. Казват, че там пеели старинни песни и химни.

— Пеят, и как пеят!

— Странно е в ресторант да се пеят химни — каза Нано.

— При Гоги е така. Там и посетителите са други. Да идем, ще видиш.

— Друг път! — Нано огледа костюма си и очевидно реши, че не е подходящ за такова многолюдно място. Днес по-добре някъде извън града, дето има по-малко народ… Някъде на въздух, времето е толкова хубаво…

— И аз така мисля, Ираклий. Днес нямам желание да виждам хора — подкрепи я лазът.

— Така да бъде.

Исках да наредя да приготвят каляската, но Нано ме спря:

— Не е необходимо. Моята е пред кантората.

— Добре, да вървим — казах аз. — А по пътя ще се опитаме да разберем що за птица е този Ветров.

Когато се качвахме в каляската, Арзнев Мускиа попита Нано:

— Какво сте завършили там!

— Литературен факултет… Впрочем това, за което говорихме, не съм го научила там.

— Разбирам… Можеш да научиш човека на всичко, но това е знание, а не вяра. На вяра не можеш да го научиш.

След няколко минути червеникавите жребци ни носеха към Ортачала.

— Та колко пъти ви е виждал Ветров, спомнихте ли си? — попита Арзнев Мускиа.

— Спомних си. Пет пъти, ако не се смята разговорът за офицерите.

— Сигурна ли сте в това?

— Естествено.

— Значи, след всяка среща той е слагал по една точка на листчето срещу вашето име.

Нано взе листчето, погледна го и след кратка пауза попита:

— Е, и?

Вече бях разбрал каква е работата и се опитах да й обясня:

— Ето, след теб е вписана Сусана, до нея има три точки, значи, тя се е срещала с Ветров три пъти. Над теб е Надежда Ивановна — пет точки. Освен това обърни внимание как са разположени тези точки.

Първата точка беше сложена пред всяко от имената, очевидно Ветров беше виждал всяка по един път, сложил беше точките и с това беше изчерпал първия кръг на срещите. При втория обход, изглежда, не бе успял да се срещне с три от дамите, затова мястото зад първата точка бе останало празно. При третия кръг бедният явно толкова бе се старал, че без точка бе останала само една жена — Алла. До Алла имаше само две точки, и двете в началото — една след друга.

— Тази Алла може би е заминала от вашия град? — попита Арзнев Мускиа. — Виждал я е само два пъти и повече не е успял.

— Мъжът й го преместиха в Темирханшура. Той е офицер — обясни Нано.

— Ясно, той не е могъл повече да я види. А в Темирханшура има друг Ветров и този Ветров навярно ще я намери!

Разсмяхме се. Нямаше нищо смешно в това, но когато на хората им е добре един с друг, те леко и охотно се смеят.

— Арзнев, мислиш ли, че тези срещи биха могли да имат специален характер? — попитах аз.

— Специален ли? — попита той. — Не съм сигурен.

И се обърна към нашата спътница:

— Госпожа Нано!

Но тя го прекъсна:

— Вижте какво, наричайте ме просто Нано. Струва ми се, че се познаваме сякаш от сто години.

Лазът се усмихна и след миг отвърна:

— Благодаря ви. Но аз се отнасям към вас с такова почтение, че ми доставя радост да ви говоря на „вие“. Добре, но при едно условие — че и вие ще ме наричате просто Арзнев или лаз и ще ми говорите на „ти“. Такава форма на приятелски отношения ми изглежда най-достойна за вас, не ми отказвайте, моля ви.

Порази ме душевният такт на този човек… На пръв поглед това бе дреболия, но в нея като в капка вода се отразиха отношенията между лаза и Нано, такива, каквито се оформиха този ден. Самата Нано го почувствува и промълви като на себе си:

— Намери все пак правилния ход!

А после извика весело и високо:

— По-добре — лаз.

— А сега — каза Арзнев Мускиа — спомнете си за какво ви говореше Ветров. Какво ви разказа при първата среща?

— За един разбойник — отвърна Нано. — В околностите на Закатала имало някакъв разбойник, наричал се Мамед. Та този Мамед се вмъкнал в една къща в Лагодехи, удушил едно дете в люлката пред очите на родителите му, запалил къщата и избягал.

— Разказал ли е за това още на някоя от тези жени?

— Да.

— Откъде знаете?

— От същата жена. Тя мислеше, че не зная и ми го разказа като интересна новина.

— Добре, а какво ви разказа, когато се видяхте втория път?

— Пак за разбойник, този път се казвал Абрико. Подвизавал се тук, из грузинските планини. Изнасилвал по горите малки момичета. Да, всичките му истории бяха все за разбойници…

— И една от друга по-страшни, нали? — попитах, макар че и така всичко ми бе ясно.

На Арзнев Мускиа също.

— По този начин те се борят с разбойниците, абрагите и изобщо с хората извън закона — каза той.

Спомних се какво ми бе разказвал под секрет един мой познат, твърде осведомен по всички въпроси от този род.

— Този Ветров — казах аз — очевидно е разпространител на слухове. Неотдавна бил създаден такъв отдел, казват, че го ръководел самият началник на кавказката жандармерия. Това означава, че на новото начинание се придава голямо значение.

При тези думи Мускиа изведнъж се разсмя.

— Разбираш ли, Нано — казах аз, — тези жени и тебе включително искат да ви използуват за разпространяване на слухове. Ти можеш спокойно да се занимаваш със своята филантропия. Знам един човек, който е избягал от каторга, да ти го изпратя ли?

— Съгласна съм, но какво значат ония врели-некипели за офицерите?

— В тайната полиция има касичка за клюки. От нея е измъкнал всичко. Всъщност това е своеобразен шантаж, изнудване. Дал ти е да разбереш, че тайната ти му е известна. С похвати от тоя род си служат при вербуване на агенти.

— Бива си ги. Какви идиоти!

— А ти не ни доразказа историята с грабежа. Спомних си не само за да сменя темата, но и защото разказът ти беше много интересен за мене.

— Да, наистина! Кога ще разберем как е свършила тази история? — попита лазът.

Нано го погледна в очите и каза:

— Когато стане дума за доброто, Арзнев Мускиа!

Каляската ни влезе през градинските порти и спря пред входа на духана.

Бележки

[1] Н. Баратишвили, „Мисли на брега на Кура“.